Изоставени църкви с рухнали покриви, обрасли в растителност крепостни стени, рушащи се кули на повече от век. Това е съдбата на над 800 исторически обекта в Румъния, които са напът да изчезнат. Надежда за тяхното спасяване има - тя идва под формата на една "линейка" и над 100 доброволци. Това е инициативата "Линейка за паметници", създадена през 2016 г. с мисията да спаси забравените културно-историческите паметници от разруха.

До момента участниците в проекта са спасили над 100 обекта - от средновековни църкви и крепости до воденици, кули и дори обекти от списъка на световното наследство на ЮНЕСКО. "Линейка за паметници" е носител на повече от 11 национални и международни отличия, включително и Европейската награда за културно наследство през 2020 г.

Зад цялата организация стои основателят и ръководител на проекта арх. Еуджен Вайда. Връзката му с историята и наследството започва още като 16- годишен, когато страстта по търсене на счупени керамични съдове го отвежда на пътешествие из обезлюдените трансилвански села. Това, което е започнало като тийнейджърско увлечение по етнографски артефакти, прераства в мисия: да опази застрашеното наследство на Румъния. Днес той е сред водещите фигури в тази сфера и вярва, че съхраняването на паметта е ключ към създаване на силна връзка между историята и младите поколения.

- Всеки регион има своята специфика, така че решението какъв тип наследство и кои сгради да се опазват зависи от местните хора и регионалните организации. Разбира се, когато в даден район има много църкви, като например в окръзите Сълаж и Бихор, логично е да се насочат към опазването на дървените църкви. В южната част на страната, например в Олтения, имаме високи укрепени къщи, подобни на кули. Те са уникални, а шест от тях са включени в предварителния списък на ЮНЕСКО за Румъния. Затова по препоръка на местния координатор вече сме спасили три от тях. В Банат основно сме работили върху индустриалното наследство.

- Има три критерия: първо, стойността на сградата; второ - състоянието й, тоест дали може да изчака още няколко години, или има спешна нужда от намеса. И трето - ангажираността на общността. Все по-голямо внимание обръщаме на ангажираността на местните хора, защото знаем, че това е тайната на устойчивото опазване на сградите. Ако след 20 години отново ние трябва да спасяваме същата сграда, това не е устойчиво. Местната общност е решението.

- Първо, местните общности изоставят тези сгради, ако вече не ги приемат за полезни. Например дървените църкви се изоставят, тъй като през последните 30 години се строят нови и по-големи храмове. Това е в синхрон с по-добрите условия на живот и социалния статус на населените места. Все още съществува и състезание между селата чия църква е по-голяма или по-красива. Освен това свещениците често получават "повишение", ако подпомогнат местната общност при строителството на нов храм. Това са само част от причините старите църкви да бъдат изоставяни.

Друг фактор е, че Министерството на културата може да отпусне ограничени средства за реставрация, но местните хора често не могат да си позволят да доплатят останалото. Освен това демографското състояние на селските райони се влошава - младите се преместват в градовете, а възрастните нямат нито икономически, нито физически капацитет да се грижат за сградите. Проблем е и неяснотата около собствеността - често се случва например двама братя да спорят за наследство и нямат интерес да реставрират сградата, докато не се изясни кой е собственикът.

Не на последно място е проблемът с недостатъчното финансиране. През последните 10-15 години страната получава средства по европейски проекти, но те често се използват за спасяването на един обект, вместо да се разпределят по начин, който би позволил спешни, но малки намеси по повече сгради.

Винаги съм се опитвал да убедя държавата, че трябва да се ангажира повече - да инвестира и да отпуска повече средства за паметниците, докато все още имаме възможност да ги спасим и докато изградим капацитет да ги възстановяваме правилно и да ги използваме повторно. Към момента нямаме достатъчно занаятчии, нямаме подготвени експерти, нямаме подходящи материали - и затова използваме евтини заместители върху исторически сгради. Румъния в момента просто няма капацитет да възстанови паметниците си в голям мащаб. Затова логичното решение е да правим малки намеси и да ги стабилизираме, докато намерим достатъчно средства и обучим специалисти за по-устойчиво опазване на наследството.

- Ако става дума за финансиране, получаваме средства основно от частни компании, но за работата на терен "Линейка за паметници" разчита на доброволци, реставратори, занаятчии и местните жители. Не си мислете, че доброволците са там само за да чистят или да помагат на занаятчиите - те наистина работят наравно с останалите и ние много разчитаме на тях. Работата е доста изтощителна, защото работим обикновено през лятото от 08:00 до 20:00 ч. Много се радвам, че те самите разбират в какво предизвикателство се включват за мащабите на Румъния и колко е страхотно това чувство, когато видиш, че след две седмици работа пропадналият покрив е поправен и това спасява важен обект. Освен това на място се запознаваме с местната култура, храна, танци, дрехи - общо взетоq преоткриваме тамошната реалност. Доброволците се присъединяват, за да придобият професионален опит, който им липсва, но разбира се, те използват момента да се забавляват и опознават връстниците си.

- Наследството е част от културата и идентичността. Младите хора искат да чувстват, че принадлежат към нещо. Те вече са пътували по света и са видели много, а аз винаги им казвам, че не можеш да се видиш истински, ако не се отдръпнеш малко и не се погледнеш отстрани. Връщат се с нови идеи и искат да ги приложат, затова имат чувството, че са част от нещо, а това става част от тяхната идентичност, тяхната култура. Не точно по начина, по които аз го правих - карайки колело до обезлюдени села, за да спасявам стара керамика, докато срещу мен се движи камион, който извозва всичкото ни наследство за чужбина. Но сега има контекст, в който всички по някакъв начин чувстват, че тези сгради са част от тяхната култура, лична и регионална идентичност. Те са много нетърпеливи и жадни за учене. Да, понякога е доста шумно на площадката, мога да повиша глас, но те знаят какво се случва и какво да правят.

- Местните са срамежливи или по-точно - недоверчиви. В първите години едва успявахме да ги убедим, че сме способни да свършим тази работа и имаме подходящия подход. Сега инициативата е много добре позната, получаваме много запитвания от хора, които вече знаят как работим, и дори сега, когато отидем някъде, те вече са ни подготвили необходимите материали.

Често именно възрастните хора в селата са тези, които все още пазят уменията и знанието за занаята. Обикновено по-възрастните мъже идват да помагат с ремонта на покривите и изведнъж трябва да се научат да работят с едно младо момиче например. Дори само за техниката за заковаване на пирони може да има "идеологически разминавания".

Разбира се, тези традиционни общности са доста консервативни и е трудно да обясним, че ние предоставяме възможност и на жените да работят директно на обектите. Но това е най-голямата промяна в манталитета на местните - те виждат едни млади хора, които всъщност са доста дейни, възпитани и се опитват да разберат другия. По време на работата те виждат тези младежи и започват да се чудят защо един млад човек - някой, който може да има добра работа, ще дойде в тяхното село, за да помогне с възстановяването на мост, църква или старо имение. В началото местните казваха: "Еуджен е дошъл тук с едни млади хора, които не знаят нищо", а сега ми казват: "Те искат да спасят покрива на църквата - ще им сготвим, ще ги нахраним."

От друга страна, ние им помагаме да разберат, че без тези доброволци и без "Линейка за паметници" няма спасение за старата църква. Ако църквата не се спаси, те ще загубят наследството си, което искат да запазят. Но докато това доверие се изгради, беше много трудно. Първото нещо, което прави хората невежи, е страхът от другия. Тази инициатива промени това.

- В началото имахме проблем с това, че занаятчиите смятаха, че доброволците им пречат, тъй като им плащаме на брой поставени плочи, а доброволците вършеха работата по-бавно. Затова попитах занаятчиите: "Колко плочи можете да поставите сами за един ден?" Те ми отговориха с конкретна бройка. Казах им, че не е нужно да поставят толкова, защото така или иначе ще им платим договореното - по-важното е да обучат доброволците. От друга страна, понякога и ние сме притиснати от времето и трябва да работим по-бързо. Но за нас обучението и натрупването на опит са приоритет. Един неопитен майстор постига по-слаби резултати от неопитен, но мотивиран млад човек, който разбира от геометрия, учи бързо, изпълнява инструкции и внимава. Такъв човек постига по-добри резултати - макар и по-бавно. Ние държим на качеството и не искаме да го жертваме заради скоростта. Признавам, че със студентите работим по-добре, отколкото с някои случайни майстори.

В областта на опразването на наследството много млади специалисти се губят поради липса на финансиране или ниско заплащане. Опитваме се да им плащаме колкото можем, защото доброволчеството не може да продължи вечно, дългосрочната устойчивост изисква оказване на подкрепа за екипа. Докато основните координатори, включително и аз, все още сме доброволци, ние се стремим да подкрепяме и плащаме на тези, които са преминали през доброволчеството и вече са станали специалисти.

- Двегодишно изследване, финансирано от Румънско-американската фондация и основано на 30 теренни проучвания, показа, че на повече от половината обекти дейностите продължават и след нашето заминаване - най-вече под формата на поддръжка, особено при по-старите сгради. Установихме също, че при много от тях са решени проблемите със собствеността и е осигурено допълнително финансиране. В някои случаи местните общности са инициирали собствени проекти. Така че в почти 40% от случаите се наблюдава нещо повече от обикновена поддръжка на обект, а възраждане и сплотяване на местните.

- Това не е проект само за самите паметници - той е за бъдещите поколения, които ще станат техни наследници. Не мога да предвидя какво ще се случи, но за мен хората са по-важни от сградите. Затова е важно какво научаваш, как започваш да гледаш на сградите и на наследството, от коя перспектива ги възприемаш. Много се радвам да виждам напредъка на младите както в ученето, така и в отношението към грижата за наследството. Научават се на работа в екип, учат се да подхождат към проблемите, да споделят мнение, да готвят заедно и как да споделят, когато няма достатъчно за всички. Всичко това се е загубило във времето, защото хората не се събират и не вършат неща заедно. Може би наследството не е само в спасяването на паметниците, но и свързването на хората отново. Това е най-хубавата част от "Линейка за паметници".