Душанбе. Посолството на Ислямска държава Афганистан. Около паркираните автомобили 10-годишни хлапета се гонят с калашници в ръка. Едва ли някога пред малката сива сграда са се събирали толкова много журналисти. Всички чакат за виза. Процедурата обикновено отнема два дни - служителите не успяват физически да се справят с големия наплив. Дори в свещения за мюсюлманите петъчен ден има екипи, които обработват документите. Цената на визата е скочила многократно и в момента е 200 долара - по- скъпа е от американската. Всичко става по списък и с много чакане. Be cool! Youre in the list, успокоява журналистите уморен служител. Да бъдеш в списъка обаче, не се оказва достатъчно. Екипът ни решава да опита късмета си с организирания от външното министерство на Таджикистан конвой до границата с Афганистан. Налага се да наемем кола, като всеки трябва да плати по 200 долара. Първоначално шофьорът иска 400, но се оказва, че има сестра в България, затова скланя да смъкне тарифата наполовина.

Най- накрая тръгваме. В конвоя са 22 автомобила. Шофьорът споделя, че никой в Таджикистан не разбира защо на юг отново се води война. От това не печелел никой. Възразявам, защото за няколкото дни в Душанбе съм дал на местните за различни "услуги" над 500 долара. Той се преструва, че не ме разбира. Според него всичките му сънародници много страдали, защото имали роднини в Афганистан. Там сега живеели около 4 млн. таджики. "Да внимавате, защото са останали доста мини от съветско време - просто си стоят в полето", напътства ни водачът. Пътуването до пограничното село Пархор продължава около 4 часа. Вече е тъмно, когато пристигаме до заставата на 201 дивизия на Руската федерация. Руски офицер ни информира, че преминаването в Афганистан ще е бързо, като няма да се плащат никакви "такси". Преди дни от журналистите са искали по 200 долара за "оформяне на документите".

Граничната бариера. Вече са минали повече от 15 часа от началото на пътуването от Душанбе. От Афганистан ни дели само река Пяндж. Цялата група журналисти товари багажа си върху понтонното съоръжение. Служител от афганското външно министерство слага входен печат в паспортите и ни съветва да се пазим от снайперисти. Не казва как. Афганистан ни посреща с прашна прегръдка. В студената нощ се отправяме към Ходжа Баудин. Движим се в разбит руски военен джип. Водачът ми подарява шал, за да се скрия с него от прахта. Увивам го около главата си - небръснат и в такава дегизировка вече приличам на муджахед. По пътя ни спират няколко поста за проверка на документите. Пристигаме във външното министерство на Афганистан. След доста дълга суетня ни настаняват в единствената свободна палатка. На пода е разстлан найлон, за да изолира влажната пръст. Разгъваме спалните си чували с нетърпение. Вече минава четири и след около час ще съмне.

Ходжа Баудин. Не ви трябва да попадате на това място, него дори го няма на картата. Гледката, която е останала скрита през нощта, сега се разкрива пред очите ни. Отвсякъде сме заобиколени от малки глинени къщички. Върху плоските им покриви се суши царевица. Из малките улички щъкат местни, яхнали магаренца.

Викат ни в канцеларията за регистрация. Това е петото поред вписване на паспортните ни данни в "книгата за чужденците".Успявам да хвърля един поглед. Оказва се, че в градчето в момента има около 200 журналисти. Всички са настанени в палатки. Някои разполагат с газови фенери. Ток няма, няма и питейна вода. Някои от колегите вече се оплакват от стомашни болки. Налага се един френски журналист да бъде върнат спешно с хеликоптер в Душанбе. Съмненията на лекарите сочат малария. Почти всеки пие профилактично таблетки против дизентерия.

След два дни потегляме с хеликоптер към Джабул Сирадж. Изживяването струва 2000 долара. Летим заедно с външния министър д-р Абдула Абдула. Той отказва да коментира ставащото в страната. Споделя само, че ситуацията е много деликатна.

Кацаме в село Остана в Централен Афганистан. Голяма поляна изпълнява функциите на летище. След поредната проверка на документите се отправяме с джип към предните постове на Северния Алианс около Джабул Сарадж. Тук е вторият по големина "журналистически център". Около 600 представители на медиите са окупирали всички квартири. Настаняват ни в "къща за гости". От двора предава директно за CNN Матю Ченс. Налага се да делим стаята си от 10 квадратни метра с още 7 души. Храним се с ориз с овнешко направо от опънатата върху пода мушама. От време на време се чуват глухи гърмежи. Фронтовата линия е само на около 20 километра. Същата вечер се запознавам с хазяина на къщата. Той е участвал във войната срещу Червената армия. С гордост разказва, че е един от малкото истински муджахеди. Според него, ако американците не помогнат страната да се освободи от талибаните, Афганистан няма бъдеще. "Всички се надяваме да ни помогне Америка, защото това е една велика държава. Не бива обаче техните хора да остават тук. Всеки трябва да помни какво се случи с руснаците", разсъждава домакинът.

Следва продължение.