Крахът на седесарството
Аз бях между неуморните викачи на митингите на СДС през 1989-90. Витаеща седесарска идея обединяваше и въодушевяваше площадната смесица от мечтателни интелектуалци, потиснати безпартийни хорица, лумпени, опортюнисти, жадни за реституция и далавери прагматици...
Участвах и в организационното изграждане на СДС. Духът на седесарска солидарност и антикомунизъм като че ли ме правеше сляп към партизанщината и нечистоплътното политиканство, с които се сблъсквах. Като един от основателите на Академичния клуб за демокрация - колективен член на СДС - бях склонен да приема за нормално това как неговите органи поемаха функциите на профсъюзните и партийните комитети в БАН и Университета.
Разочарованието дойде доста по-късно. При пребиваванията ми в България през 1995-98 година посещавах редовно Клуба и бях стрестнат от арогантността и партизанщината, с които се обсъждаха групови и синдикални интереси, далеч от всякакви политически и научни принципи.
Все пак, аз вярвах в правителството на Костов, постигнало финансова стабилизация, макар и без икономически разтеж. Истинските съмнения дойдоха чак през 2000 година. Точно когато бече дошло време за решителни действия, Костов каза, че борбата с корупцията трябвало да се води само на базата на съдебно доказани престъпления. Правителството на моите надежди отказа да се хвърли в решителни действия, отказа да влезе в пълен и откровен диалог с обществеността.
Бях готов да оправдая прекалено сервилната подкрепа на недостатъчно принципните и популярни американо-натовски действия на Балканите, но мъчително ме дразнеше седесарския парадокс, който откривах - бесни претенции за дясното политическо пространство чрез западна ориентация и гол антикомунизъм при едновременно запазено комунистическо мислене по отношение на държавното управление и ценностите. Започнах да разбирам какво означава това, което някои нарекоха "срастване на СДС с властта".
Изглежда не само аз съм чувствал нещата по такъв начин. Както знаем, събитията започнаха да се развиват със стремителна бързина, когато Царят се появи на хоризонта. Може би някои си спомнят, че през април миналата година аз писах точно тук, че всичко е добре дошло, че Царят и Костов просто трябва да си подадат ръце... Няма да забравя думите на Костов в деня, когато отхвърлиха регистрацията на царската партия: "Готов съм да му помогна да се кандидатира за депутат в листите на СДС". Аз не съм монархист. Но ме удиви слепотата на седесарския лидер, който не можеше да предусети надигащата се огромна вълна в българския политически живот.
През май и юни т. г., по време на изборите, бях в София. Наблюдавах много от нашите политици, наблюдавах и великденчетата. Костов ме отврати в следизборната, показвана по телевизията, нощ с недостойното си държане.
Започнах да разбирам значението на национално обединяващото.
Усилията на сегашното правителство ми импонират, тръгваме към Европа с европейско мислене и европейски порядки, а не с голи декларации. От седесарската идея ми е останал само тъжен спомен. Трудно ми е да кажа дали
тази Идея попадна в лоши ръце или просто не беше идея на целия народ и действаше разединяващо. Но знам, че с нея е свършено. Склонен съм да вярвам на народната мъдрост и интуиция.