Борис Березовски, най-обсъжданият руски олигарх от средата на 90-те години на миналия век, веднъж беше признал, че заедно с неколцина други магнати контролира половината от руската икономика. Това не беше вярно, но пък беше добър ход на пъблик рилейшън. Сега вече мечтата на г-н Березовски е реализирана, въпреки че лично той се оттегли и напусна Русия след разрива си с президента Владимир Путин преди две години. Според Питър Буун и Денис Родионов от московската инвестиционна банка UBS Brunswick Warburg анализът на частните компании показва, че 85% от частния сектор в икономиката на Русия се контролира от само осем групи акционери.

Наблюдавайки сегашната концентрация на собствеността, някои анализатори започнаха да говорят за “чаеболизация” на руската икономика, по подобие на възхода на конгломератите в Южна Корея след 1960 г. Ако е така, то това е двузначна новина за Русия. Така наречената чаеболна система в Южна Корея наистина способства за висок индустриален растеж, но в същото време повлия зле на корпоративното управление и не след дълго доведе до крах.

Сред днешните руски магнати има

оцелели от генерацията на Березовски

като например Михаил Ходоровски, президент на компанията “Юкос”, Владимир Потанин, бос на металургичната и индустриална групировка “Интеррос”, и Михаил Фридман, директор на банковата и индустриалната група “Алфа”. Към тях се прибавят и няколко до известна степен новаци, като Олег Дерипаска и Роман Абрамович, съсобственици на групировката “Руски алуминий”. Г-н Абрамович притежава и по-голямата част от петролната компания “Сибнефт”, както и една четвърт от собствеността на националния авиопревозвач “Аерофлот”. Г-н Дерипаска контролира “ГАЗ”, втория по големина руски автомобилостроител, и известен брой заводи за автобуси. Руският петролодобив, добивът на стомана и алуминий, автомобилостроенето и тежкото машиностроене

вече са окупирани от новите магнати.

Последните стратегическически звена от индустрията -

въгледобивът и дървопреработването, се разпределят в момента

Новият член на клуба изглежда ще бъде Андрей Мелниченко, млад московски банкер, който е на път всеки момент да приключи сделката за контрола върху големите въгледобивни мини в сибирския регион Красноярск. Те заедно с неговите мини около езерото Байкал в Източен Сибир ще превърнат корпорацията му “МДМ” в най-значимия производител на въглища в Русия. Борбата за дървопреработвателната промишленост също вече е в ход. Основният претендент тук е г-н Дерипаска, за когото се твърди, че ще обедини ресурсите си с Владимир Коган, банкер от Санкт Петербург, за да изгради поредния мощен холдинг.

Селското стопанство също представлява интерес за магнатите, особено след като президентът Путин подписа през тази година закон, позволяващ за пръв път от 1917 г. насам частната собственост върху обработваеми земи. Корпорацията на Потанин “Интеррос”, чието основно звено е гигантът “Норилск никел”, вече е една от най-големите животновъдни компании в Русия.

Последните награди за олигарсите ще бъдат газовата индустрия и енергетиката

които все още са в ръцете на контролирани от държавата монополи. Монополът на електроенергийния гигант “ОЭС России” може да бъде разбит до две години. Ако това премине успешно, ще се увеличи и натискът върху Кремъл да прекрати и монопола на газовия концерн “Газпром”.

Буун и Родионов са анализирали собствеността на 64 от най-големите дружества в Русия с общ оборот през 2000 г. за 109 млрд. долара. Те разкриха, че 47 млрд. долара от продажбите са свързани с държавни компании, основно “Газпром” и “ОЭС России”. На частните компании се падат продажби от 62 млрд. долара, което възлиза на 25% от БВП. Най-могъщите дружества се контролират от осем групи от инвеститори и мениджъри, които реализират 85% от продажбите в частния сектор.

Тези данни бележат същностна промяна в модела на руската приватизация от 1992-1994 г. Тогава заводите бяха разпродавани индивидуално, групи от средни служители получаваха 50% от акциите, мениджмънтът взимаше около 9%, а останалите 41% се запазваха за правителството или попадаха в други външни акционери.

Три фактора окуражиха концентрацията на собствеността

Първият фактор беше тенденцията мениджърите да изкупуват евтино акциите от своите работници,

често използвайки фондове на самите компании. След това дойдоха прословутите “заеми за акции” в периода 1995-1996 г., когато руското правителство разреши на шепа финансисти да купят държавните петролни и газови компании за нищожни суми. Целта беше създаването на бизнес елит, лоялен към президента Борис Елцин, който искаше нов мандат. Тъкмо тогава фаворитизираните финансисти бяха наречени олигарси. Третата основна смяна в собствеността се случи след кризата и девалвацията през август 1998 г. Чуждестранните инвеститори и фалиралите руски банки започнаха разпродажба на дяловете си в индустриалните предприятия. Магнатите, които контролираха експорта на петрол и другите природни суровини, платиха в кеш, за да придобият заводите на смешни цени.

Доминиращото положение на новобогаташите беше спомогнато и от лошото развитие на банковата система

Липсата на кредити направи неимоверно трудно новите играчи да мобилизират пари в брой за покупка на предприятия и инвестиране в тях. “Няма никакъв канал за трансфер на средства от компаниите, притежаващи налични кешови ресурси, към други сектори на икономиката”, казва Андрей Костин, президент на “Внешторгбанк”, държавната външнотърговска банка на Русия.

Другата причина, възпрепятстваща свободната конкуренция, е тежестта на бюрокрацията и корупцията, които задушават малкия бизнес в страната. Маститите предприемачи обаче имат парите и влиянието, за да се сражават или пък да се комбинират с правителството. Ролънд Неш, директор на инвестиционната банка Renaissance Capital в Москва, смята, че най-голямата опасност пред чуждите инвеститори е

политическата манипулация, свързана с високата концентрация на собствеността

Не е толкова далечно сравнението между руските конгломерати и южнокорейската система “чаебол”, защото руското правителство играе твърде малка роля в индустриалната политика, твърди Кристофър Гренвил от United Financial Group. Кремъл не насочва никакви инвестиции и кредити към частния сектор, точно както и правителството в Сеул, отбелязва анализаторът.Сравнението се подсилва и от степента на концентрация на собствеността в Русия, която е подобна на тази в Южна Корея от средата на 90-те години. Тогава по данни на Международния валутен фонд тридесет от най-големите картела са притежавали две трети от стоте най-големи производствени фирми. Тези тридесет картела са осигурявали 16% от БВП на Южна Корея.

Южнокорейската “чаеболна система” постигна невероятно бърз растеж от началото на 60-те години до края на 90-те години, мобилизирайки огромни средства в инвестирането и експорта. В Русия възходът на конгломератите от 1998 г. насам също способства за нарастването на инвестициите в индустрията и на износа.

По тези причини сегашното руско правителство все още не се притеснява от концентрирането на собствеността в ръцете на няколко магнати. Представител на Кремъл заяви, че ако Русия подражава на Южна Корея и успее да достигне нейния икономически ръст, то

за произтичащите проблеми ще се мисли по-късно

Това според оценката на Питър Буун би могло да се избегне чрез развитие на нови сектори в производството и услугите, както и чрез увеличаване на чуждите инвестиции в Русия. Някои от олигарсите биха прибегнали отново до продажба на своите преприятия, ако цените се повишат, убеден е анализаторът.

Други негови колеги обаче са настроени по-малко оптимистично. Евгений Гавриленко, главен икономист в Troika Dialog, инвестиционна консултантска къща в Москва, обръща внимание на последните тридесет години от историята на Съветския съюз - от 1961 до 1991 г. Инвестициите тогава бяха двойно по-големи като дял от БВП, но растежът беше нисък. Основният проблем според Гавриленко е бил неправилното разпределение на инвестиционните ресурси от страна на държавата. Сегашният икономическият ръст и съотношението на инвестициите спрямо БВП са подобни на тези през 1960 г., казва икономистът. Русия е на кръстопът. Ако тя съумее да развие строга банкова система, която да разпределя ефективно инвестиционните ресурси и намали пречките пред новите форми на бизнеса, стимулирайки максимална конкуренция, то тя ще постигне висок и стабилен икономически растеж. Ако ли не, то поредната икономическа криза ще бъде неизбежна.