-----------------------------

Владислав Тодоров е доктор на философските науки, преподавател в Пенсилванския университет във Филаделфия. Занимавал се е с теория на управлението в Русия, история на тероризма, проблемите на сигурността и разширяването на НАТО. Живее в Съединените щати от 12 години. Публикувал е свои книги в България и САЩ, както и множество статии в други страни.

В: Има ли вариант войната в Ирак да не се състои и как може да стане това?

- Да кажа веднага как стои проблемът за мен, за да не бъда криворазбран после, когато навлезем в тресавището на така създалата се невъзможна, крайно рискова ситуация. Изборът про и контра тази война е извънредно труден, както Копринка Червенкова наскоро писа, и особено тогава, когато човек не бърза да си намаже лицето със сажди и да започне да скандира "прави любов, а не война".

Аз не вярвам във войните. Аз съм против тази война, която според дефиницията си е превантивна. Тя би създала опасен прецедент в международните отношения и може да даде начало на серия подобни интервенции. Аз съм против тази превантивна война да се води едностранно или в ситуационни коалиции през главата на Съвета за сигурност. Аз съм също така против в този съвет да се разиграват сълзотворни спектакли ала Комеди Франсез. Против съм също антиамериканизмът да става съдържание на популистки езици и изборни платформи и така да обуславя политическия ангажимент на дадени правителства, немското в случая. Аз съм против Съветът за сигурност да бъде сведен до салон за безделно дебатиране, в един форум без следствия, който всеки диктатор може да осмива. За около 12 години този съвет е приел 17 резолюции по Ирак и всички те са с нулев ефект. Очевидно през цялото това време този орган е упражнявал един лек, куртоазен натиск. Това че случаят с Ирак се гледа все още от този съвет, се дължи изключително на Колин Пауъл. Ако зависеше от соколите, накацали около Буш, войната отдавна да беше свършила, а с това и компетенциите на ООН по въпроса, а Франция щеше да съчинява спънати обяснения как така толкова много нейни компании са замесени в производствата на арсенали в Ирак. Може би затова Ширак превръща бламирането на процеса в национална кауза и си позволява да си изпуска нервите пред цяла Източна Европа. Аз смятам за унизителен този гръмък френско-германски антиамерикански буфосинхронизъм, който вече концертира и по улиците и в локалите на Европа след бурната си премиера миналия петък в Съвета за сигурност. Ако стоманен пръстен от 200 хилядна американска армия не стягаше днес Саддам, резолюциите на Съвета за сигурност биха имали силата на натраплива политическа графомания. Шанс на мира беше даден, но не безкраен шанс. Този шанс изтича в края на март. След това войната ще е в ход, ако сам Саддам не я спре, а той може да я спре. Единственото нещо, което може да предотврати тази война, е тя да стане неизбежна за Саддам.

Но въпросът отдавна не е само войната, кога и как ще свърши тя. На война като на война - несметни жертви, хаос, разруха, пирова победа, катастрофичност. По това няма спор - ако може да няма, война не трябва да има. Но съществува и друг въпрос, не по-малко сериозен: дали международната общност ще може да наложи редица свои решения на един изпечен тиранин-рецидивист или ще стане за смях. Дали Европа няма изведнъж да остарее и да остане в склада на историята, повалена от хроничен политически артрит.

В: Масовите протести миналата седмица в европейските градове, които обозначиха Буш като агресор, а Саддам като жертва , как отговарят на този въпрос?

-Антиамериканското чувство, което днес прелива по улиците и площадите на Европа, има дълго зараждане. Американският диктат - културен, политически, икономически, не е от вчера. Клинтъновата прекомерно агресивна външна политика и внос на демокрация с груба сила, включително и на Балканите, е един от факторите. Не без друго Буш младши в изборната си програма се противопостави рязко на създаването на американски протекторатни зони по света и стартиране на социално-инженерни кампании в тях, на конструирането на нации и национални държави. Единадесети септември отмени тази предизборна програма за добре дозирана и фокусирана намеса и върна на дневен ред необходимостта от форсирано инсталиране на демократични институции във взривоопасни райони и гнезда на тероризъм. Независимо от външнополитическата му арогантност, на Клинтън обаче се гледа като на анекдотично похотлив персонаж, един балаганен президент, който си изпати от американския пуританизъм по максимално комичен начин. Все пак позорището "Клинтън" се разви в ситуацията на икономическо чудо в Щатите, на безпрецедентно геополитическо надмощие на Запада над Изтока. Постепенно антиамериканизмът стана въпрос на добър политически тон и шумна интелектуална поза.

И дойде денят 11 септември, когато фрустрирани интелектуалци и слоеве надъхан народ изрази този сантимент по един особено болезнен начин - като едно ехидно злорадство, за да не кажа сподавен триумф. Тогава духът на антиамериканизма излезе изцяло от бутилката и състави своя лозунг: пада му се на големия брат, тъпият побойник Буш си го получи в зъбите. Образът на Буш в Европа е съвършено различен от този на Клинтън и това е съществено. При Буш не се наблюдават карнавални, или да кажем - "смекчаващи вината смехови обстоятелства". Но едва днес този дух прие своето адекватно и масово изражение. Антивоенните демонстрации дадоха легитимно лице на антиамериканизма и всички тези, дето скрито или прикрито честваха сриването на "близнаците", сега можаха открито да демонстрират по улиците своята ненавист и да парадират за морална победа над бесовете на Америка. Победа, но кой и как ще употреби тази победа, след като улиците се разотидат обратно по стаите и включат телевизорите, за да си набавят поредната доза одържавен антиамериканизъм. А Саддам е "непричом". Дали това, което кара Саддам да дава собствената си кръв, за да бъде с нея преписан Коранът, е същото това нещо, което го прави приемлив за френските интелектуални и политически елити? Саддам, този изкусен тиранин-буфон, предаде в Съвета за сигурност 12 хиляди страници доклад, един колосален в изработката си документ, разкриващ военната му мощ до последния шомпул, едно неимоверно предизвикателство за преводачи и анализатори, една монументална шега с процеса на разоръжаването. Очевидно тази крещяща външнополитическа буфонада представлява едно артистично, смекчаващо вината обстоятелство, което само френските елити истински ценят.

В: Мнозина видяха в кризата около Ирак доказателство, че разпадът на сегашния глобален ред е в ход - към често споменавания от Франция, Русия и Китай многополюсен свят, в който няма да доминира една свръхсила. Никой обаче не се ангажира с конкретните измерения на този разпад.

- Вместо да хвърля в паника, разломът в международните институции извиква масова еуфория. Нека да помислим до какво би довел един необратим колапс на международния ред и архитектура за сигурност: до неуправляеми регионални конфликти и граждански войни, до "балканизация" на света - но не с шишанета и засукани мустаци, а с оръжия за масово унищожение. Самото наличие на подобни оръжия в ръцете на неуправляеми режими, сатрапи-буфони и конспиративни мрежи налага необходимостта от всеобщ ред. Средствата за масово поражение дефинират безусловната нужда от такъв ред. Рухването на този ред и неговите институции би довело Ирак в Иран, Израел в Ирак, Турция в Гърция, Северна Корея в Южна Корея, Индия в Пакистан, Албания в Македония, България в Албания, Русия в Украйна, с една дума - световен батак и систематично изпаряване на народи, етноси, племена, населения, до последната молекула от техния човешки състав.

Нека се запитаме какво реално търсеше Америка в подвижните пясъци на Балканите - петрол и неземни богатства или налагане на ред в задния двор на Европа, който тогава пропадаше. Къде бяха Франция и Германия, когато падаха бомбите над Косово и хуманитарно бедствие погълна полуострова? Защо не се опълчиха, защо тогава не разцепиха НАТО и ООН? Къде беше Съветът за сигурност да заседава, защо никой не го сезира? Защото през своите два мандата Клинтън прескачаше ООН като една камара бюра, струпани по пътя на Америка към света.

Казусът Милошевич като че ли нарочно се забрави. Как дефинираме Милошевич като сатрап, различен от Саддам, за да примирим противоположните позиции тогава и сега на Франция и Германия? Ще станат ли Балканите Европа без намесата на Америка? Какво е Босна и ще стане ли тя френски протекторат? Какво е Косово и ще стане ли то немски протекторат? Какво ще бъде Македония? Кой ще плаща за една независима система на европейска сигурност, данъкоплатци от кои точно страни, след като в Европа данъците са достигнали предела на социалната търпимост?

България обаче е фрустрирана от трудността на задачата да разпредели най-вярно и ако може - поравно интересите си във ветрилото от "френско-германската" Европа до САЩ

- За България Франция изнася главно култура на хранене и идиосинкразен интелектуализъм, а не сигурност. Един френски президент веднъж закуси с група български интелектуалци и така направи история с кроасани. Но дали няма да си останем в разкладката - политическа, икономическа, военно-стратегическа, на тази френска закуска? Това е въпросът. Назовете ръста на френските инвестиции у нас и си отговорете каква й е България на Франция. Тогава ще кажете - да идва дядо Иван, да ни прегърне и да се свърши, защото единствен той истински ни обича и ни ревнува поради това! И ще ни варди безплатно.

По-простото е по-вярно, казва Окам. Равноправието на държавите в Европа може да се гарантира от неравноправието на Европа спрямо Америка. В националния интерес на малка България е Франция и Германия да имат Голям брат. Ако този брат се казва САЩ, тогава сме зад него. България има интерес Северноатлантическият алианс да стои така сплотен, както винаги преди, а Русия обратно, да е в хроничен разпад. Америка в качеството си на всеобща рестриктивна сила дава реален шанс на България да бъде включена в общия ред за сигурност и европейско преразпределение. Иначе Русия ще стъпи с два крака на Балканите в момента, в който Америка се изтегли, а с това у нас ще дойде "новоруският" почин, който не е съветският, но това е друга тема.

В: Как преценявате поведението на българските политици като аспект на националната сигурност и интереси, за които те толкова обичат да говорят?

- Мегаломания, съчетана параноя е основното, масово споделеното чувство сред властимащите в България. Това е парадоксално душевно състояние, при което манията за значителност се обостря от страха от наказание поради тази значителност, защото опасността се вижда да идва не от това, че някой реално ни застрашава, а от това, че сме много-значителни. Подобна визионерна маниакалност на бивши, настоящи и бъдещи управници в много по-сериозна степен би застрашила националната сигурност на страната от всеки възможен, потенциален или актуален неин враг.

Опасността от това да не бъдем изобщо забелязани е далеч по-реална в сравнение с опасността от това да бъдем забелязани, за да бъдем наказани. Непосредствената опасност за България не са ракетите на Саддам, които могат да ударят по Бургас, а маргинализацията, т.е. изчезването ни от политикономическите разчети на международните сили и институции. Подобна маргинализация може единствено да засили хуманитарния интерес към страната, защото културно-хуманитарната грижа се засилва пропорционално с изчезването на нейния предмет. Опасността е България да се превърне в любимо място на културни антрополози и ордени на спасението.

За България иракската криза не може да бъде синонимна на косовската криза. Статията на Костов по този въпрос грешно предпоставя сходство в изходните позиции за България в тези два момента. Подобно виждане прави едно-единствено нещо - ревалидизира държавническия опит на Костов и така го връща в позиция на знание-власт. Не само България, но и светът е в нова ситуация, което прави миналото несинонимно на настоящето. България е член на Съвета за сигурност, една изключително силна карта, България е поканена да стане член на НАТО - две организации за сигурност, чийто смисъл и ефективност са под голям въпрос. България не граничи с територията на конфликта, а търси динамично място в един разколебан, за да не кажа вече - компрометиран ред за сигурност. Случаят с искането на гаранции за безопасност и обезщетение на България срещу нейната подкрепа на една евентуална войната е нелеп. Особено на фона на турския казус, който за момент разцепи НАТО и така пренесе бацила на разпада от Съвета за сигурност в силата за сигурност. Да се иска нещо, когато то не може да бъде правомерно дадено, защото не съответства на степента на евентуално поетия риск, е фриволно политическо поведение. Нека България да се налага като придобивка, а не като тегоба за обществото на народите. Но все пак това, което категорично дефинира българското присъствие в света, са Балканите. България е най-видна по границите си, там тя добива възможно най-силната си форма на съществуване. Непосредствените съседства обуславят нейната първа грижа - грижата за себе си.