Войната започна. Една война, която беше предизвестена, а може би и фактически обявена далеч преди първите бомбени удари. Аз не приемам тази война, защото споделям моралното разбиране, че всяка война е тежко изпитание за народите. Защото смятам, че военните средства са особено неприемливи в условията на ХХІ век, когато глобалните проблеми и предизвикателства пред човечеството изискват обединяване, а не разединение и противопоставяне на страните и народите.

Не мога да подкрепя тази война и заради факта, че тя се предприема без резолюция на Съвета за сигурност на ООН. Това не е дебат само за характера на войната. Това е дебат за бъдещето на международните отношения, на установения в последните години световен ред. Защото първите пострадали от войната са международните организации, на които от дълги години се крепят световният ред и сигурност и които се оказаха разединени и противопоставени повече от всякога.

България се оказа в списъка на коалицията на воюващите държави. Този факт за пореден път предизвиква серия въпроси относно легитимността на обявяваните позиции по кризата и участието в конфликта. Решението на парламента от 7 февруари тази година, което - подчертавам - трябва да бъде спазвано безусловно, разписва ангажиментите ни по военното планиране - за логистична подкрепа и участие на контингента в спасителни операции в съседни страни. Този документ не решава въпроса за участието ни в коалицията. Въпросът е принципен - смятам, че никой не може да взема бланкетни решения за включването ни във воюваща коалиция. Без да са ясни целите, участниците, параметрите, взаимните ангажименти в тази коалиция. Без да е ясно как се регламентират отношенията между България и съюзниците. Тук не става дума за самоцелен правен перфекционизъм. Става дума за държавническото ни самочувствие и самосъзнание.

Изпълнението на ангажиментите по военното планиране, заложени в решението на парламента, не предполагаше автоматично участие във военна коалиция. Ние бяхме част от силовия натиск, но това не означаваше, че задължително трябва да станем и част от военното, от силово решение. България трябваше да стои докрай на позицията си за легитимност по разоръжаването на Ирак и от тази гледна точка да заяви, че не може да споделя политическата отговорност на една война без санкцията на ООН.

На етапа на формирането на българската позиция е имало различия между мен и правителството, между мен и правителственото мнозинство. Сега обаче не е времето да спорим кой е прав, кой къде е сгрешил. Сега, когато войната вече е факт, трябва да помислим как България да се държи най-достойно. Как да реализираме съвместно изработените и утвърдени мерки, гарантиращи сигурността на страната и на всеки гражданин. Да сведем до минимум проблемите, които конфликтът поражда за страната и народа ни. Както преди повече от 40 дни, така и сега ще кажа - българският интерес в тази война не може да има значими материални измерения. От този конфликт ние трябва да излезем с ненакърнена европейска и евроатлантическа перспектива, с достатъчно солидни гаранции за своята сигурност и развитие.

Светът показа реална чувствителност към заплахата, която носи в международен план разпространението на оръжия за масово унищожение. Ирак трябва да бъде безусловно разоръжен. Трудно може да бъде обяснен обаче фактът, че войната започна в момент, когато механизмът на инспекциите даваше видими, макар и недостатъчни резултати. Саддам Хюсеин е диктатор и би било много добре, ако той бъде отстранен, но аз се питам дали международната общност е готова да приложи сила и към "послушните диктатори"?

Всяка война е поражение за световната дипломация, в това число и за българската, за институциите и организациите, които са отговорни за поддържането на мира. Случилото се е тежък удар върху авторитета на ООН, но това в никакъв случай не е причина организацията да бъде пренебрегвана в бъдеще.

Сега, в началото на войната, трябва да осъзнаем още по-болезнено, че българският национален интерес е свързан със запазването на ясната перспектива на европейската ни интеграция. По повод нашата позиция чухме и прочетохме думи, които не ласкаят националното ни самочувствие. Можем да полемизираме (и мнозина го правим) с някои от крайните, обидни оценки. Трябва да разберем обаче огорчението на Романо Проди и на много други наши европейски приятели. Трябва да признаем, че Проди е много прав, когато припомня, че Европа не е само икономически съюз, но и че трябва да бъде истинско политическо пространство, единство на ценности.

Европейските лидери, разбира се, не могат да ни се сърдят, при положение че не успяха да изработят единна, силна и работеща позиция. Ние обаче трябва да си дадем сметка, че образът на "ястреб" не ни прилича, той би бил вреден за българския авторитет в близките години. Не бива да изключваме възможността поведението ни около кризата да затрудни диалога с някои от европейските ни партньори и да повлияе на темповете на преговорите ни за членство в ЕС. Необходими са наистина бързи, единни действия на всички институции, партии, граждански организации за отстояване на разбирането, че придвижването ни към ЕС трябва да бъде в зависимост главно от реалните резултати.

Намирам за твърде обезпокоителна заплахата да бъде подкопана солидарността в основните стълбове на международната сигурност - и главно ЕС и НАТО. Преди седем месеца заявих във Вашингтон, че не приемам ситуацията, в която сме поставени да избираме между европейските ни партньори и САЩ. За съжаление нито едните, нито другите направиха достатъчно, за да преодолеят противоречията си. Сега можем само да се надяваме, че това разделение няма да има дълготрайни последици, че кризата ще бъде преодоляна и отношенията между Европа и САЩ ще се върнат в нормалното русло. Много важно е да не допуснем в общественото мнение компрометиране или ерозия на евроатлантическата кауза, съмнения и колебания в стратегическата цел за европейска и евроатлантическа интеграция на страната. От друга страна, никоя от големите сили не би трябвало да се държи назидателно, високомерно към малките държави. Да злоупотребява с положението им на кандидати за членство в ЕС и НАТО.

Искам да изразя надежда, че военните действия ще приключат бързо и няма да доведат до многобройни жертви и непоправими нарушения, да поставят под въпрос бъдещото развитие на Ирак. България трябва да бъде част от политическите и дипломатическите усилия за изход от конфликта. Особено важно е всеки, съобразно възможностите си, да направи необходимото за реактивирането на отношенията ни с арабските страни. С усилията на всички държавници, политици, граждани не трябва да допуснем в тази ситуация да се провокират напрежение и противопоставяне между мюсюлмани и християни. Сутрешното изявление на Саддам Хюсеин показва, че това ще бъде един от основните елементи на неговата тактика. Това е проблем, който може да съдържа потенциална заплаха не по-малка от оръжията за масово поразяване.

Трудно е да се каже дали тази война ни приближава към решаването на проблема с тероризма. Във всеки случай България трябва да активизира дейността си по запазването на международната антитерористична общност. Искам да припомня ясно изразената воля на Консултативния съвет по национална сигурност България да не поема допълнителни ангажименти.

Трябва ясно да кажем, че България няма да приеме бежанска вълна на своя територия. Можем, ако събитията го налагат, да участваме в изграждането на бежански лагер в друга страна. В съответствие с решението на Народното събрание българският контингент ще участва в хуманитарни и спасителни действия на територията на съседни страни. Не можем да се съгласим с изпращането на наша военна част на театъра на военните действия.

Като президент и върховен главнокомандващ искам още един път да подчертая, че според ръководството на армията, на МВР, на специалните служби - пряка военна заплаха няма и се прави всичко необходимо, за да се предотвратят възможни вътрешни предизвикателства, които военният конфликт може да породи.

------------

Публикуваме обръщението на президента с незначителни съкращения