*Доклад на експертна група на Фондация АКСЕС по проект “Обществено разбиране за развитието на съдебната система в България"

----------

 

Проблемите на съдебната система от много време занимават експерти, управляващи и общественото мнение. Натоварени с разнообразни интерпретации, тези проблеми създават усещането за “неразбираема загадка”. Българите имат проблеми с разбирането на ставащото в съдебната система, с нейната дейност и развитие, с обвиненията и скандалите в самата система и по повод на системата. Проблемите в тази система предизвикаха промени в Конституцията, за тях се говори в контекста на евроинтеграцията и предпазните клаузи, на борбата с престъпността... 15 години след началото на прехода, точно съдебната реформа (не здравеопазването или социалното осигуряване) се оказва най-коментираният елемент на реформите. “Проблеми на съдебната система” постепенно се превърна в нещо като заклинание със загадъчно, неразбираемо съдържание – но съдържание сложно, експертно, при това политически оцветено и скандално медийно коментирано… Накратко, в публичното пространство съществува объркана и объркваща представа за кръг проблеми и въпроси, по които все нещо се прави, оспорва, коментира, предлага, отхвърля, поправя - и все не става както трябва...

 

Целта на този текст е да улесни разбирането за развитието на съдебната система в България. Формулировката обяснява основните използвани подходи и средства – става дума за общественото разбиране, а не за юридическите тълкувания. Тук проблемите са други, достатъчно сериозни дори извън правната експертиза. Изясняване на част от проблемите с “общественото разбиране” може да помогне за поглед от друг ъгъл към същностните проблеми на съдебната система и нейното реформиране. Като програма-минимум този текст има за цел да опише дадености и да предложи обяснения. Като програма-максимум текстът цели да сближи гледни точки, които изглеждат полярни, и да “рационализира” – доколкото е възможно - конфронтацията.

 

Този текст се основава на три отделни “погледа” към общественото разбиране на съдебната система: мониторинг на медиите(1), анализ на социологически данни(2) и интервюта с експертната общност(3). Тези три разработки бяха подготвени като част от усилието за диверсифициране на подходите и за намиране на достатъчно здрави опорни точки - с цел да се избегне спекулативното начало при разсъждения по тема, позната на всички. (“Както е добре известно”, “по общо мнение” и пр.).

 

 

А. Даденостите

 

Анализът на социологическите изследвания и мониторингът на медиите показват тежко увреден публичен образ на съдебната система. Ниско обществено доверие, въвличане на институциите и техните водещи фигури в скандали и взаимни обвинения, силно критично отношение на обществото и медиите към работата на магистратите. Тъй като по тези въпроси трудно може да се каже нещо ново, ще се опитаме да приложим проблемен подход – той може би няма да съдържа нови неща, но ще представи проблемите в по-подреден вид.

 

1. “Съдебната система” (независимо от спецификата на отделните нейни елементи) се възприема от обществото като цялост. Когато в социологическите изследвания се търси одобрение за съда например, налице е “прехвърляне на отношение” (напр. отношение към прокуратурата) към съда. В обществените представи всеки от елементите на съдебната система – следствие, прокуратура, съд, е свързан с останалите, независимо от противоречията помежду им. При социологическите изследвания разликите в подходите (дали се измерва доверието в цялата система или в отделни нейни елементи) не внасят съществени разлики в резултатите. Медийното говорене за проблемите на “съдебната система” също навежда към подобен извод.

 

2. Като числови данни доверието в съдебната система изглежда слабо променливо във времето. Периодът от 2002 до 2004 г. например, независимо от събитията, случили се през това време, показва флуктуации в числовите данни, но не видима тенденция за промяна. (Всъщност, стойностите от началото и от края на периода са практически идентични). Оценката на медийното говорене също подкрепя този извод – много анализи и мнения от 2003 и дори 2002 г. могат да се четат през 2004 г. без необходимост от особена актуализация. (Това се отнася най-вече за мненията).

 

3. В качествен смисъл отношението към съдебната система е силно повлияно от противоречията в институционалния възел, в който влизат съдът, следствието, прокуратурата и полицията. Има основания да се твърди, че конфронтацията между посочените институции вече е считана за “традиционна”, доколкото в публичното пространство отделните детайли на конфликтите бързо се забравят, а времето се дефинира по-често чрез персонификация, отколкото чрез конкретни години. (“Противоречията са факт още от времето на Богомил Бонев и Иван Татарчев”.) Системната, “традиционна” конфронтация – дори когато няма задълбочаване на конфликти - дава несъмнени негативни резултати. Тя например позволява усвояването на отношение към правоохранителната система като “те” – онези там, които вечно се карат (невинаги ясно защо), вместо заедно да се борят с престъпността. Тази платформа е изключително стабилна медийна основа за критично отношение към системи и структури, които не са “ние” – “те” се карат, всеки от “тях” счита себе си за прав, всички “те” заедно се чудят на кого да прехвърлят отговорност… Губещи от това отношение са всички конфликтуващи институции, но не в еднаква степен.

 

4. Ако има основен губещ, той със сигурност е съдебната система. Както показват социологическите данни, през последните две години одобрението към полицията значително надвишава одобрението към институциите на съдебната власт. Одобрението към полицията се движи най-често в рамките 55-60%, което трикратно надвишава одобрението за съда, прокуратурата, следствието. Този ефект обаче – обикновено разпознаван като следствие от “феномена Бойко Борисов” - не е толкова елементарен и лесно обясним. Данните показват, че съдебната власт губи състезанието по доверие дори с Министерството на правосъдието (където изобщо не можем да говорим за “феномен Антон Станков” или нещо подобно). Т. е., съдебната власт губи по принцип в конфликт с изпълнителната власт.

 

5. Независимо от видовете съдебни производства – наказателно, административно, гражданско – и многото различни правни области, основната призма, през която обществото възприема проблемите на съдебната система, е “наказателната”. В публичната интерпретация това е “ролята на съдебната система в борбата с престъпността”. Има ред обяснения за това състояние на нещата, но самото твърдение е даденост, с която трябва да се съобразяваме при по-нататъшните разсъждения, наблюдения и оценки. От правна и от формална гледна точка е налице съществено деформирана призма (разпознавана като деформирана само от експертната общност).

 

6. В категориите на “обществено одобрение” и “обществена критика” съдебната система може да бъде оценявана по много параметри (ефективност, прозрачност, безпристрастност, наличие на корупция, компетентност, податливост на влияния и пр.) Извеждането на приоритети в тази област е много рисково усилие. (Това означава да се посочат и анализират критериите/показателите с най-голяма относителна тежест като образоформиращи фактори.) Общите наблюдения върху публичния образ на съдебната система обаче налагат като фактор с най-сериозно значение бързината (“бавното съдопроизводство”).

 

Бавното правораздаване постепенно се оформя като основен проблем за публичния образ на съдебната система. Обширни разсъждения по темата не липсваха в публичното пространство през последните 10 години, затова тук няма да ги сумираме. За целите на интерпретацията обаче ще рискуваме с провокационната хипотеза, че към днешна дата общественото мнение би преглътнало много негативи на съдебната система – дори корупция, непрозрачност, съдебни грешки и пр. – ако правораздаването бе по-бързо. С това не отваряме дискусия по класическата тема как се съотнасят бързото и качественото правораздаване. Само подчертаваме изключителното значение на един общ за развитите демокрации проблем в конкретните български условия. Конкретните решения на проблема (фиксиране на по-кратки срокове за разглеждането и решаването на съдебните дела; преминаване от триинстанционно към двуинстанционно съдопроизводство; опростяване на процедурите; въвеждане на санкции за съдебни лица и граждани, които умишлено забавят съдебния процес и пр.) не са обект на коментар тук.

 

7. Много важно за разбиране на обществените нагласи по темата е отсъствието на “модел за подражание”. Това твърдение не засяга народопсихологични дефекти на българина: търсенето на модел е обективна необходимост при решения, свързани с високоспециализирана експертиза. През последните години българинът трябваше да взима много такива решения. Но - за разлика от други елементи на обществено-икономическата реформа в България - външните образци не са единни в случая със съдебната система. Българският избор не може да бъде вкаран в лесни алтернативи като “така е на Запад”, “така е в цивилизования свят” и пр. (Защото в конкретния случай “цивилизовани образци” има много.) Решението зависи от българите, а те не могат да го намерят. Всички други са направили своя “работещ” избор, а “ние” все експериментираме, непрекъснато променяме нещо – и все не става. Тези размишления имат силен затормозяващ психологически ефект, който оцветява публичните оценки за съдебната реформа. В тази затормозена психика се корени и готовността за радикални мерки: “Вземете направете нещо... (каквото и да е, та да работи)”.

 

8. Медиите – искат или не искат – предлагат “извадка” за работата на съдебната система. Представяйки отделен случай, казус, решение, присъда, медиите “произвеждат” типология: единичният случай се превръща в показателен за цялата система. Подборът, селекцията на случаите е често критикувана медийна практика, тъй като винаги ще има претенции към “представителността на извадката” (“Пишете и хубави неща...”). Самите медии не търсят статистическа или социологическа представителност, дори това да е възможно. (Те следват друга скала на приоритети - например случаи с обществена важност, редакционна политика и пр.).

 

Селекцията влияе съществено върху обществените представи. Възможно е следователи, прокурори, съдии по хиляди дела да са свършили много работа, да са постигнали отлични резултати, но само две дела с голям обществен отзвук могат да повлияят негативно върху отношението към системата като цяло. Тази характеристика изобщо не засяга само съдебната система. Става дума за принципи, отдавна известни в медийната теория и практика, за един от факторите, формиращи медийната “власт”.

 

 

Б. Възможните обяснения

 

Търсенето на причинно-следствени връзки за обяснение на публичния образ на съдебната система се налага, защото не винаги “обяснението” е очевидно и лесно за формулиране. Тук се сблъскваме с най-разнородни проблеми – от експертни до психологически. (Да посочим привидно разбираемото разминаване в категориите на мислене между “експертната общност” и общественото мнение. Експертната гледна точка формулира алтернативата: “Ако има бързо съдопроизводство, няма да има справедливост.” “Гражданинът” иска и двете, той не ги противопоставя като “или едното, или другото”; за него в тази алтернатива има нещо изкуствено.)

 

 

Парадоксите

 

Ще започнем с това, че в публичното възприемане на съдебната система съществува серия от парадокси. Изглежда обосновано да се вгледаме в тях – защото разглеждането на парадоксите по-отблизо, дори формулирането им, може да помогне за разбиране на някои особености на публичния образ.

 

1. Разминаването в оценките (Рефлексия и саморефлексия)

Създаване на информирано обществено мнение за проблемите на съдебната система и нейното развитие изглежда задължително – както за верността на оценките, така и за избягване на недоразумения, способни да “произвеждат” обществено напрежение. Създаването на информирано мнение обаче не е възможно при сега съществуващите разминавания в оценките: на “гражданина” и на “експертната общност”. Както показват изследванията, разминаването има драстични размери(2), например “одобрение за работата на съда” – 17.8% към 61.1%; за прокуратурата – 17.7% към 87.3%, за следствието – 23.9% към 51.1%...

 

Би могло да се очаква разминаване в данните, след като гледните точки са различни. Самото одобрение “отвътре” и “отвън” обаче изхожда от различна база – “одобряват” се различни неща. Прокурорите например “одобряват” дейност, чиито детайли познават добре - ежедневно натоварване в конкретни условия; ровене в купища книжа, работа в условия на претоварване и стрес, много често в лоши работни условия и при липсата на елементарни помощни средства...

 

Гражданите “одобряват” практическите резултати: ефективността на свършената работа и видимия обществен принос. Сега вече разминаването в оценките не изглежда само като резултат от пристрастия или от различното ниво на експертност. Налице е дълбока пукнатина между вижданията на обществото и собствения поглед на хората от системата. Тази пукнатина има оценъчен, не технически или познавателен характер.

 

На практика, разминаването е драстично не само и не просто в количествен план. Защото това е разминаване по измерител - многото работа, полагана ежедневно от хората в съдебната система, от една страна, и ефективността на свършената работа, от друга. Тези измерители са категориално различни – грубо тенденциозно формулирано, гражданите не се интересуват особено от положените усилия, защото ги интересува резултатът; магистратите не се интересуват особено от качеството на резултата, защото трябва да отхвърлят работа. Тенденциозната формулировка маркира крайностите, които трябва да бъдат събрани – задачата не е непосилна, но няма кой да се нагърби с нея. В резултат се появяват и противопоставят две “логики” – според едната (условно наречена “външна за системата”), ако крайният продукт не отговаря на положените усилия, той не е ефективен. (Следва лоша оценка: ниско одобрение). Според другата (условно наречена “вътрешна за системата”), резултатът е функция на конкретните условия, а в тези условия се полага максимален труд. (Следва добра оценка: високо одобрение).

 

Този парадокс има два възможни прочита. Гражданите имат ниско мнение за дейността на институциите от съдебната система не защото се съмняват в усилията, които ежедневно се полагат от работещите там, а защото резултатите от тази дейност им изглеждат неубедителни. Т.е., “враждебността” е привидна, този конфликт изглежда потенциално преодолим.

 

По-обезпокоително е друго възможно тълкуване. Много високото одобрение на магистратите за собствената им дейност може да означава, че те не виждат някакви съществени слабости в работата си. Това е по същество одобрение на съществуващото статукво и демонстрира липсата на готовност за промени. По силата на такъв подход, “системата” е в кръгова отбрана срещу всички, които предявяват претенции към нея. Това налага вътрешна лоялност, затвърдена от “експертното начало” (останалите са лаици). Това налага и самозатваряне в изолиран от обществото свят със собствена логика, правила и рационалност. Логика, правила и рационалност, които не подлежат на промяна, критика и дори коментар. Съвсем очевидно е, че подобна гледна точка може да предизвика само още по-силно неодобрение от страна на “гражданина”.

 

Разминаването между оценките на обществото и магистратите за съдебната власт не е само по един показател. Ако само 9.6% от гражданите считат, че работата на прокуратурата е достатъчно прозрачна (така считат 73.6% от прокурорите), то на въпроса “Прозрачна ли е системата за поглед отвън”, отговорът изглежда по-скоро “не”. Тази гледна точка е косвено потвърдена от медийно диктуваната представа за затвореност на системата. (Тук не коментираме дали това реноме е заслужено или не, има ли правни и организационни основания за това и пр.). Да, “външната” гледна точка е по дефиниция неекспертна и може да не отразява адекватно качеството на работа в системата. Но при оценяване на прозрачността именно общественото мнение, т. е. “външната” гледна точка е меродавна. Когато хората оценяват една институция като не достатъчно прозрачна, за тях това е така, независимо какво смята въпросната институция и дори независимо от фактическото състояние на нещата.

 

Ще завършим с това, че за този парадокс експертното начало е вторично. Ако гражданите считат, че системата не работи добре, че не е прозрачна и пр. - никаква експертиза няма как да обясни на гражданите обратното – дори ако повечето магистрати считат, че системата работи добре и е прозрачна.

 

2. Готовността за промени 

Социологическите данни сочат, че през 2002 г. “експертната общност” като цяло одобрява проекта за реформа на съдебната система, представен от Министерство на правосъдието. Както изглежда, мнозинството от представителите на съдебната система отдавна са очаквали да се пристъпи към реформи. Мненията по някои от най-дискусионните въпроси, свързани с реформирането на съдебната власт, през този период съвпадат в много голяма степен с някои от промените, предвидени в проекта на Министерството. Идеите за посоките на реформата са споделяни от представителите на съдебната система. Затова на пръв поглед не би следвало да има сериозни затруднения пред провеждането на реформите в съдебната система - поне в тези пунктове, по които се оформя консенсус или близки позиции. Толкова по-странна изглежда разгорялата се скоро след това война между съдебната система и Министерството на правосъдието именно по тези въпроси - и отхвърлянето на повечето от радикалните предложения от магистратското съсловие.

 

Защо това се е случило е въпрос, чийто отговор не следва естествено от регистрираните нагласи. Готови отговори няма, а вероятно отговорите са повече от един. Но има ясно забележима последица, която засяга публичното възприемане на проблемите. Ако на поставения въпрос няма ясно артикулиран “експертен” отговор (чрез правна експертиза), тогава започва търсенето на отговори с други подходи - напр. политически или политологични. Отговорите обаче заобикалят съществото на правната проблематика. Например, широко разпространеното в някои неюридически среди мнение, че първопричината е свързана с интересите на съдебната номенклатура, пряко засегната от предлаганите промени. Обяснения от подобен тип са “обществено значими” - те водят до публични интерпретации за техниката на управленските решения, за липсата на адекватен подход от страна на изпълнителната власт, и пр.

 

Накратко, за общественото мнение има необясними неща и то иска да чуе обяснения. (Защо при съвпадение на позициите на МП и магистратите по важни въпроси се стигна до открита конфронтация и отхвърляне на министерския проект за реформи? Защо съдебната система и МВР воюват с такова настървение, след като има съвпадение по много важни теми?) Тези въпроси засягат пряко работата на магистратите. При липса на правна експертиза и без участието на самите магистрати отговорите могат да дойдат като партийна позиция, или като позиция на Бойко Борисов. От медиите отговорите “идват” най-често като политологична по подход конструкция. Тя осигурява разбиране на проблемите от аудиторията - без да е задължително дидактична или елементарна. (Ср. например обяснение, което започва с идеите на Монтескьо и стига до извода за съдебна система, която “се оказва много по-лоялна към самата себе си” и “заживява собствен живот”... ;“Заложници на Темида”, “Капитал”, 09-15. 10. 2004 г.) Но като общо правило някой друг коментира готовността за промени на магистратите – което ги превръща от субект на реформата в неин обект, в предмет, подлежащ на промяна. И това е общността с най-голям експертен потенциал и най-голям практически опит, с най-точните познания за това кое как да се промени.

 

3. “Дебатът” за съдебната реформа

В споровете за съдебната реформа страните – както би могло да се очаква - са много убедителни в критиките към “опонента”, но рядко си позволяват самокритичен поглед. (Вж. (1), (3)) Това се забелязва в артикулираните позиции на магистрати, политици, журналисти, представителите на изпълнителната власт (МВР, Министерството на правосъдието), на спорещите страни вътре в рамките на съдебната система (съдии, прокурори, следователи). Макар и логично от гледна точка на психологията на спора, в медиен аспект това създава крайно специфична картина на отразяване. На пръв поглед, медиите вършат своята работа – давайки думата на заинтересованите страни. Така в публичното пространство се лансират детайлизирани критики, със сериозна обосновка (юридическа, историческа, психологическа и пр.) защо нещата не вървят и има проблеми. Всъщност обаче, обществен дебат няма – има непрекъснато прехвърчащи стрели в различни посоки. На практика страните не си говорят – те говорят с медиите, а не посредством медиите. Т. е., позициите не се “срещат”, не се анализират, за да бъде потърсено някакво общо кратно, минимум съгласие, “оперативна съвместимост” за провеждане на мерки, стъпки, действия.

 

Като посредник (по “обществена функция”), медиите също търпят критика за неумението да се структурира дебат (често съзнателно се търси сензацията, острият сблъсък, провокативното начало - “едните срещу другите”). Експертният характер на разглежданите проблеми обаче прави ролята на медиите твърде скромна като “структуриращ дебата” субект. За разлика от много други области, медиите не могат да носят голяма вина за липсата на диалог между страни, които би трябвало да постигат съгласие помежду си в други формати - кабинетни, семинарни, експертни, политически и пр. Медиите многократно са били обвинявани в невежество, в неподготвеност и неразбиране на правната проблематика. Част от тези обвинения са напълно обосновани. Точно поради липсата на експертност обаче медиите няма как да носят отговорността за липсата на диалог между самите “експерти”.

 

4. Изчезващият политически репер

Анализ на артикулираните в медиите оценки ще покаже несъмнено сближаване на политическите позиции от ляво и отдясно в критиките към съдебната система. Само по себе се това сближаване е доста странно - и левицата, и десницата носят отговорност за създалата се ситуация, а и двете страни говорят като за нещо, случило се изневиделица и извън тях самите. Но има нещо по-важно.

 

Сближаването не изглежда случайно съвпадение на мнения. То засяга не само крайните оценки, но и категориите, изходните позиции. Да вземем например мнение на Младен Червеняков: “Има сериозни проблеми в съдебната власт. Това е не само констатация в редовните доклади на Еврокомисията, но и убеждение на повечето българи... (...) За каква ефективност можем да говорим, като за миналата година само в 0,08% от делата са били субект представители на организираната престъпност... (...) Единствено съдебната власт е безконтролна както пред другите власти, така и пред обществото... (...) ВСС се превърна във висш административен, финансов, кадрови, а в някои случаи и правораздавателен орган на съдебната власт... (...) Никъде по света не съществува такъв висш съдебен орган... (...) Изземването на правомощия от Министерството на правосъдието го обезсмисля и води едва ли не до превръщането му в Министерство на затворите... (...) Сегашното положение води до самозатваряне и самовъзпроизвеждане на недъзите на съдебната власт.” (“24 часа”, 22. 10. 2004 г., “Съдът тихо иззема власт”).

 

Смислово цитатът почти копира изказване на Едвин Сугарев от преди около две години: “На книга и в чл. 118 [от Конституцията] правосъдието се осъществява в името на народа. Обаче как същото това правосъдие носи отговорност пред същия този народ, след като той няма думата при определяне на дейността и персоналния избор в правосъдната система, няма възможност за контрол, няма прозрачност при вземането на решения и относно реалните мотиви, които движат българските съдии, прокурори и следователи. Те се подчиняват само пред закона, но не е ясно пред кого и как носят отговорност ако сами престъпят този закон и откажат правосъдие в полза на личните си интереси. Съдебната система е независима, но в най-голяма степен на независимост тя е спрямо българските граждани, от чието име и в чиято полза се въздава справедливост. Тази псевдонезависимост ражда непрозрачност. А там, където има дефицит на прозрачност и контрол, няма как да не се появят корупция, злоупотреба с власт и произвол. Точно това се случва у нас и не само че няма ефективно правосъдие, но и самата съдебна власт се е конституирала като една затворена система, разполагаща с огромен властов ресурс, репресивни механизми и политически лобисти от всички цветове на политическия спектър.” (Едвин Сугарев, 20 януари 2003, Втора дискусия на Гражданския комитет "14 декември” (4))

 

Тези цитати са представени в толкова разгърнат вид умишлено. За да се убедим, че не е възможно разпознаване на автора по оценките – ако разменим имената, едва ли някой би забелязал разликата. Сходството е забележително дори ако забравим какви политически убеждения изповядват цитираните. А ако си спомним кой кой е, ще се изправим пред нов парадокс: идеологическият ни ориентир е изчезнал.

 

Една от здравите опори на политизираното обществено мнение в България бе (е) възприемането на обществените проблеми чрез и с помощта на политическата им интерпретация: всепроникващата идеологическа дихотомия “ляво-дясно”. Трябва, просто би трябвало, оценките за съдебната система да са различни, след като говорят Червеняков и Сугарев. Читателят обаче е лишен от всякакъв политически ориентир; “политическото начало” просто не работи.

 

Да не бързаме с радостния извод, че е налице консенсус между левицата и десницата какво трябва да се направи. Такъв консенсус няма. Има обаче явен консенсус в критичните оценки – в платформата на отрицанието. Много важно е, че тази платформа се приближава все по-плътно до онази, която все по-настойчиво лансират медиите – тя също е платформа на отрицанието (системата не работи, нещата не са наред).

 

5. Има или няма съдебна реформа

В общественото възприемане на описваните проблеми по парадоксален начин съжителстват две полярни интерпретации: “в съдебната система няма никаква реформа” и “съдебната система е в процес на непрекъснати реформи”. Те са напълно противоположни и не би трябвало да съществуват едновременно.

 

Двете тези обаче не само съществуват едновременно в публичното пространство, но могат да вървят една до друга, да съжителстват в рамките на един и същ медиен текст, в мнението на един и същ експерт или магистрат. Проведените по проекта дискусии предлагат цяла серия подобни оценки. Да се вгледаме в тях – те не са лаически: “На практика съдебна реформа няма. Честата промяна рефлектира единствено отрицателно – например прехвърлянето за разглеждане на определени дела от дознатели или следователи. Като полезно изменение [може да се посочи] институтът на споразумението в НПК, но с последните изменения вече и то не върши работа” (съдия); “Реална реформа няма. Прави се на парче заради изискванията на ЕС, заради демократичните промени, но никога не се мисли за крайния резултат” (съдия); “Реално няма реформа. Реформите се правят заради самата реформа, без конкретни идеи и цели за постигане на резултати” (съдия; юрисконсулт); “Реално няма реформа. Реформите не са достатъчни и цялостни – правят се на парче и за определени хора” (адвокат) “Няма реформа. (…) До момента реформите са частични, променя се една процедура сама за себе си, като не се съобразява с други, свързани с нея - така новото, което е добро, на практика не може да се изпълнява” (съдия); “Реформа няма, има изменения на закона, които не са добри” (прокурор).

 

Мненията заслужават внимателен прочит. Вижда се, че във всяко от тях оценката “реформа няма” съжителства с оценки за реално променили се неща. Хем реформа няма, хем тя е частична, некачествена, некомпетентна, “на парче” и пр. Абсурдът има своя логичен финал – по оценката на адвокат с 32-годишен опит: “Непрекъснатите реформи създават хаос. Няма необходимост от реформи. Нови реформи – нов хаос”.

 

Можем да се опитаме да си обясним този феномен, като потърсим обединяващото в интерпретациите. Защото двете полярни интерпретации имат “обща платформа”. Първо, налице е общ негативизъм към крайния продукт, към резултатите. “Реформа няма” - защото няма добри резултати; “непрекъснато се реформира” - но пак няма добри резултати. Резултатът е водещ. Всички са единодушни, че нещата не вървят. Тогава какво значение има дали не вървят поради реформата, или поради липсата на реформа? Второ, на чисто смислово равнище абсурдът изчезва. Защото онова, което твърдят всъщност цитираните, е: има промени - реформа няма. Категориалната разлика е огромна: според вложения смисъл, реформата не е просто промяна, а промяна с добри, работещи резултати. Затова тоталното противопоставяне на синонимите “реформа” и “промени” е естествено и напълно обяснимо.

 

Ако се върнем към общественото възприемане на съдебната реформа и прочетем отново горния абзац, с известна изненада ще констатираме, че точно това всъщност е платформата на медийното отразяване; позицията, от която се гледа на съдебната реформа.

 

6. Съдът като виновник

В обществената интерпретация съдът е натоварен с всички негативи в борбата с престъпността, напр. ниската разкриваемост на престъпленията. Парадоксът е, че съдът няма тези функции. Тук той, в края на краищата, е призван да се произнесе по едно формулирано обвинение за конкретно престъпление, срещу конкретно лице.

 

Вече бе посочено, че “съдебната система” се възприема от обществото като цялост; че “съдебната система” като понятие събира представи от цяла верига действия, институции, роли и регламенти. Съществена роля за това имат медиите – първо, заради необходимостта от обобщение при поднасяне на новини, оценки, заглавия; второ, поради липса на място (в печатните медии) и време (в електронните медии) за изчерпателно и детайлно представяне. Типична словесна илюстрация за това е употребата на термина “магистрати” – той се употребява в медиите понякога вместо “съдии”, понякога вместо “всички от съдебната система”, понякога включва адвокатите, а понякога – не… (Настоящият текст също страда от този дефект).

 

Представата за “цялост” съдържа многобройни порочни елементи. Тя не дава възможност да се схванат и коментират детайли. Тя позволява да се приписват характеристики от един субект на друг (които са принципно различни). Тя може да доведе до недоразумения. Дори на равнището на социологическата интерпретация тази представа залага капани, тъй като “търсеното” може лесно да бъде изпуснато - с всички рискове за възможните резултати. Например въпросът “Доколко вероятно е у нас човек да бъде осъден за (някакъв вид престъпление)?” не измерва “работата”, “ролята” или “доверието” в съда, както може да изглежда на пръв поглед. Защото тук се предполага отговор на въпроса: “Доколко вероятно е у нас човек да бъде ЗАДЪРЖАН И осъден за (някакъв вид престъпление)”(2). Съдът е само крайният елемент от веригата, която трябва да осигури наказанието (наред с полицията например); отговорите на подобен въпрос би трябвало да се отнасят за цялата правоприлагаща система.

 

На практика обаче възприемането на съда много трудно може да бъде “изчистено” от тези акумулирани представи. Медиите са ориентирани към потребление на информация. В една сложна система е естествено да се търси “крайна”, а не междинната информация – и като източник, и като време, и като експертиза. “Крайната информация” предлага съдът. (И разпределението, констатирано от медийния мониторинг, е съвсем логично - 51% от материалите отразяват действия на съда; 24% - на прокуратурата; 16% - на следствието.(1))

 

В представата за “цялост” обаче има рационален елемент - тъй като тя приема онова, което експертите биха обяснили като система от скачени съдове: “Ако приемем, че съдиите са работили добре, това значи, че прокуратурата е работила адекватно, защото е внесена аргументирана информация. Което води до добра оценка за работата на следствието - онова, което следствието праща в прокуратурата…”(3) Ако се вгледаме в цитираното мнение, ще видим нещата по друг начин. Общата представа за “цялост” (“скачени съдове”) работи приемливо за обяснение на една добре действаща система: следствие-прокуратура-съд. За общественото мнение е важно дали системата работи - и то не забелязва отделните елементи. (А следователи, прокурори, съдии могат да не бъдат публични личности.) Проблемите започват, когато “системата от скачени съдове” не работи добре. Общественото мнение не се интересува кой точно не работи добре – за него е важно, че системата не работи. Сега интегрираната представа за “цялост” започва да се разслоява, защото има стимул да се потърси кой точно в системата не работи добре. Търсенето води до обществен и медиен интерес - и следователи, прокурори, съдии започват да стават публични личности.

 

Това търсене обаче не е лесно “обществено разбираемо”, защото предполага рязко повишаване на знанията за системата. (Вместо лаическото “работи ли системата” читателят трябва да използва експертното “кой кой е в системата, кой какво точно работи, как работи и пр.”) Да припомним, става дума за цяла верига действия, институции, роли и регламенти. Те са достатъчно сложни за разбиране и затова на равнището на общите представи “съдебната система” се разглежда по-скоро като абстракция – само ролята й е конкретна. Тези общи представи използват съкратена причинно-следствена връзка от елиптичен вид: “има престъпност, защото съдебната система не работи”. Съществуването на различни елементи, звена, структури, процедури, правила, действия и пр. е известно само по принцип, то се приема като даденост от експертен тип, като нещо абстрактно “юридическо”.

 

Сега става ясно, че общественото възприемане на работеща и на неработеща съдебна система са качествено различни по характер. Работещата съдебна система може да си позволи “обобщена обществена представа” за себе си. Неработещата съдебна система не може. Тя има два изхода. Първият е да премине към състояние на работеща, на “скачени съдове” (вж. горния цитат). Това трябва да бъде направено с вътрешни за системата ресурси (експертни, организационни, кадрови и пр.). Вторият изход е да се опита да разчлени интегрираната представа за себе си и да посочи неработещото звено (група, лица). Това е свързано с огромни усилия, с обяснения кой кой е в съдебната система, с взаимни обвинения и скандали. Това е свързано с пренасочване на вътрешна енергия, капацитет и ресурси от служебните задължения към “изясняване на отношенията” и “търсене на виновния”.

 

И най-лошото – това означава привличането на медиите за обяснения, обвинения, “изясняване на отношенията” и “търсене на виновния”. Те, медиите, с радост ще се отзоват. Но нещата могат да станат още по-лоши, отколкото са били. Медиите знаят, че системата не работи. Те ще помогнат за “разчленяване на интегрирания образ”. Те с радост ще следват конфликтите (конфликтите са новина) и ще търсят засегнатата страна, за да разберат “Как ще коментирате обвиненията на еди-кой си по Ваш адрес…” (като отговорът също ще бъде новина).

 

7. Медиите като виновник

Медиите са “обичайният заподозрян” в серия грехове – създаване на лош образ, избирателен подход, манипулиране на общественото мнение, некомпетентност. Първородният грях на медиите е, че те произвеждат обобщения от единични примери, т. е., превръщат видови характеристики в родови.

 

Оказва се обаче, че при цялата си селективност, медиите по един или друг начин са засягали и засягат всички проблеми, които магистратите сами поставят като съществуващи в съдебната система (от финансирането, през “законодателство на парче” до техническия потенциал за разкриваемост – и много други специфични детайли). Резултатите от проекта показват изненадващия факт, че всички проблеми от експертната дискусия с участието на магистрати вече на практика са били обсъждани и отразявани от медиите.

 

Това може да означава, че поне част от обвиненията към медиите са преувеличени. А също, че конфликтът между журналисти и магистрати е в някаква степен изкуствен. (Сериозна част от развитата аргументация на магистратите би могла да се намери в медиите през последните години.)

 

Да продължим – самите медии осигуряват възможност за изява на магистратите. Медиите не са забранена зона и в тях може да се срещнат всякакви тези. Т.е., самите медии са се опитвали – и се опитват – да се самоимунизират срещу избирателен подход, манипулиране на общественото мнение и некомпетентност.

 

И накрая, медиите – при всичките си грехове – не могат да вървят срещу експертите. Техните възможности да “изкривяват действителността” имат граници. Да поясним с конкретни примери – само от един календарен месец.

 

Бивш съдия заявява: “Не виждам кога ще свърши съдебното разследване (...). Аз се пенсионирах с това дело, казах на приемничката ми...., че я чака същото!”. (“Дневен труд”, 08. 10. 2004 г.) Как могат медиите да напишат обратното?

 

Прокурорът Георги Кювлиев: “Не бива в стремежа си да отчитаме извършената работа (…) да огласяваме едностранно чисто статистическа информация, за да покажем, че видите ли, моята институция работи, а пък другите – вълци ги яли”. (“Новинар”, 22. 10. 2004 г.) Могат ли медиите да твърдят, че липсва едностранчива статистика?

 

Зам.-председателят на Върховния касационен съд (ВКС) Любка Илиева: “Обещанието, че до 2005 г. ще има нов ГПК, звучи нереално и несериозно. Някой някъде работи по този проект, но никой от касационния съд не знае къде. И защо в работната група не участват и съдии от ВКС, чиито капацитет и идеи могат да са много полезни? Не разбирам защо от реформата по правило се изключват действащите магистрати”. (“Дневен труд”, 18. 10. 2004 г.) Как да напишеш, че действащите магистрати не са изключени от реформата?

 

Бившият заместник-министър Севдалин Божиков: “Експертите подготвиха законови промени в съответствие с поетите принципни ангажименти и едва след това се потърси политическата воля за приемането им от парламента, а трябваше да се направи точно обратното. (...) Не решаваме проблемите комплексно.” (“Монитор”, 16. 10. 2004 г.); “[липсва] отговорност и прозрачност в работата на магистратите”. (“Дневен труд”, 04. 10. 2004 г.).

Ако медиите трябва да предложат обща картина, как да се абстрахират от тези характеристики?

 

Накратко, има достатъчно примери за това, че медиите не градят представи “от нулата”. Те формулират неекспертен извод, но много често стъпват върху експертно мнение. А ако знаят, че “едно гражданско дело може да продължава 11 г., а събирането на сумите по влязла в сила присъда може да продължава още 2-3 г...” те не могат да възхваляват бързината на българското съдопроизводство...

 

Значи, остава да виним медиите за експресивност и подбор на изразни средства при рисунката на общата картина. За общите оценки, които могат да изглеждат и така:

 

“Правораздавателната система е отдавна латиноамериканска. Като се почне от клекналите на стълбите на Съдебната палата просбописци с пишещи машини и се стигне до застреляните прокурори. Днес, ако двама братя делят нива, по-добре е единият да убие другия. Делото ще се влачи няколко години. Може и да не го осъдят изобщо... ако нивата е голяма и плодородна. Но и да влезе в затвора, ще излезе след някоя и друга година и ще има нива. Засъдят ли се обаче братята, това ще се влачи десетилетия. Накрая и двамата ще се разорят, а нива няма да има, защото никой не е работил през това време.” ( “24 часа”, 20 юни 2003 г.; ще уточним, че подбраният цитат е доста умерен - в сравнение с някои други пасажи по адрес на магистратите, които не са съвсем за цитиране...)

 

Част от същия проблем е представата за просветителската роля на медиите. Повечето от критиките към медиите по отразяване на работата на съдебната система са критики към ролята на отразяващ адекватно действителността посредник. Внимателният прочит на мненията в експертната дискусия обаче показва, че магистратското съсловие (и експертната общност като цяло) е склонно да вменява на медиите важна роля, която не е роля “по дефиниция”. Става дума за повишаване правната култура на българина.

 

Всеобщото експертно схващане за ниската правна култура на българина е категорично, но в тези среди повишаването на правната култура на българина не се разпознава като присъща задача или проблем от компетенциите на експертната общност. Изпълнението на тази задача се вменява по-скоро на медиите.

 

Това обаче може да бъде задача, която медиите изпълняват само мимоходом. Вярно е, че медиите могат да изпълняват “мимоходом” подобна роля по-добре от всеки друг и с най-малко загуба на време, място и усилия (да сравним с училището например). Но по принцип задачата - много важна за общественото развитие – няма определен “отговорник за изпълнението”. (Защо не Министерството на образованието, защо не семейството, или Министерството на правосъдието?).

 

В пълно противоречие с преобладаващото експертно схващане, медиите май правят най-много по въпроса. Вярно, малцина разбират, че един човек е невинен до влязла в сила присъда. Наистина малко са хората, които знаят, че задържането под стража не е наказание, а мярка за неотклонение. Да, но онова малко, което обществото знае за съдебната система, е знание, получено най-вече от медиите.

 

Накратко, медиите изглеждат най-активни в повишаване правната култура на българина - и едновременно с това получават най-много упреци. Тук дори няма нужда да споменаваме в какви условия медиите “повишават” правната култура на българина. (“Законодателството ни се мени непрекъснато. Приемат се купища нови закони и то става все по-непознато и за хората, които се занимават професионално с право, да не говорим за отделния гражданин.”)

 

 

Обществената представа за съдебната система

 

Вече има основание да осмислим обществената представа за съдебната система – тази представа се различава от реално съществуващата система. Да се опитаме да подредим разликите между представите и реалностите.

 

1. Обществена представа за съда

Ще започнем от крайния елемент във веригата – съда. Ролята на съда е да бъде арбитър и като арбитър той няма отношение към борбата с престъпността. Проблемът е, че българското обществено мнение иска от съда освен да бъде арбитър, и други неща: да бъде безпристрастен, бърз, ефективен арбитър. То натоварва “арбитърската роля” на съда с други, качествени характеристики. В критиките към съдебната система гражданите оспорват и критикуват не концепцията за ролята на съда като арбитър, а начина, по който тази роля се изпълнява на практика. В дискусия по повод дела за развод, за осиновяване, за делба и пр., общественото мнение би могло да се задоволи с концепцията за ролята на съда като арбитър. То обаче не може да се задоволи само с нея, когато става дума за борбата с престъпността. Това обяснява много от артикулираните в публичното пространство оценки за дейността на съда; прави критиките остри, агресивни, дори тенденциозни. (Тезата за съда като “само арбитър” получава интерпретации като дистанциране и самоизолиране на съда от един на практика цялостен процес, като израз на философия на “правен фундаментализъм” и пр.) Обяснението с ниската правна грамотност на гражданите не е достатъчно – в описаната гледна точка има собствена логика, на която, впрочем, не са чужди и хора с експертно мислене и практика. Защото като краен елемент в правораздавателната система съдът може да обезсмисли изцяло труда на всички останали.

 

Може да звучи изненадващо, но разликата между представи и реалности се запълва по-успешно не с “дидактика”, а със “самостоятелна работа”. Упорито повтаряне на една и съща позиция (“съдът е арбитър и точка”) е дидактика, насочена към гражданина. Той би могъл да стигне сам до същия извод, ако бъде оставен да работи самостоятелно - въз основа на повече информация “отвътре”. Ключовият елемент тук е повече информация. Добър пример предлага електронният сайт на Върховният административен съд. Там има достатъчно информация, за да може гражданинът сам да разбере какво означава работата на съда като арбитър. От там гражданинът сам може да разбере колко отговорна и сложна е арбитърската роля.

 

И накрая – разликата между представи и реалност прави съда най-заинтересован от добре работеща верига от “скачени съдове”. Съдът е арбитър при добре работеща система. При зле работеща система съдът “пуска бандитите”.

 

2. Междуинституционалните конфликти

Тези конфликти не са просто белег за противоречия, в които гражданинът трябва да се ориентира - за гражданина тези конфликти са белег, че системата не си върши работата. (Той може и да не е наясно в какво точно се състои работата на отделните звена, но изводът му е оправдан, тъй като негов критерий са крайните резултати.) За обществото всеки такъв конфликт е обективно в полза на престъпниците. Точно по тази причина всички институции на съдебната власт “губят” от противопоставянето с МВР. Няма смисъл да се спираме върху конкретните начини и умения, с които представители на съдебната власт защитават тезите си в конфликта с МВР. (Най-общо казано, магистратите са по-неубедителни). Разсъжденията на тази тема могат да ни тласнат само към безкрайно обсъждане на “феномена Бойко Борисов”. Важното вече бе посочено по-горе – за общественото мнение конфликтите са показател, че “съдебната система” не работи. “Системата” губи от всеки конфликт без изключение – конфликт с МВР, с Министерството на правосъдието, вътрешни конфликти (между съд и прокуратура) и пр.

 

Дори само оповестяването на съществуващ конфликти носи негативи. Те се умножават, след като конфликтът вече е факт и започне да се развива. Той, конфликтът, задължително преминава през въвеждане в обращение на разделителни линии (ние-те). “Ние-те” е много лесно разбираема граница – а обществото няма достатъчно експертни познания, за да вникне в мотивите на съдебната система (особено в мотиви от процедурен и процесуален характер). Веднъж влязло в употреба, “ние-те” ерозира представата за добре работеща цялост. Нещо още по-лошо. “Ние ги хващаме, те ги пускат” например е покана за обяснение - това прехвърля конфликта от професионалната област изцяло в областта на комуникацията. Има основания да се твърди, че рейтингите на одобрението измерват не само и не толкова одобрението за това, кой как си върши работата, а по-скоро това кой как я обяснява. От професионален проблемът се трансформира в комуникационен, в PR-проблем.

 

И накрая – най-лошото. При описаните условия конфликтът между институциите или “междуинституционалната война” все повече се приближава до т. нар. “игри с нулев резултат” (zero profit games). Характерната им особеност е, че за да спечели единият, другият трябва да загуби – по-висок рейтинг на единия задължително означава по-нисък рейтинг на другия и обратното. По логиката на “zero profit game” не е възможно двете конфликтни страни да “растат” по рейтинг едновременно, защото те черпят от общ, ограничен обем “доверие” – и само от него. Като игрови модел това е напълно допустимо, но като реална ситуация в конкретния случай е изключително опасно. Защото ако увеличеното доверие на едната страна става за сметка на намаляване доверието към другата, това обезсмисля общата кауза. От обща борба с престъпността каузата се превръща в “игра” на надмощие. Серия странични наблюдения потвърждават, че ситуацията е много близка до описаното състояние. Да вземем например посочения по-горе факт, че в публичното пространство отделните детайли на много конфликти вече са забравени, а времевото отношение се дефинира чрез персонификация. Това може да означава, че междуинституционалните войни се водят не толкова от принципни съображения, колкото заради чисто личностни вражди. Че отношенията между съдебна система и институциите на изпълнителната власт са станали заложник на лични отношения, на нетърпимост между кастови елити, или (в друга стилистика) ръководни върхушки.

 

Изразите не са плод на случайно подбрана стилистика, тя е реално използвана в медиите. Съдебната система наистина е сред най-затворените, “една от най-кастовите социални общности” и затова една от най-трудно реформируемите. (Много рядко някой дръзва да посочи така пряко тези причинно-следствени връзки – в конкретния случай това е Румен Аврамов (“Десет години в дългото време”, в. “Капитал”, 30. 10. – 5. 11. 2004 г.). Изговарянето на всичко това е важно, защото става дума не са само за академични абстракции. На практика, обществото има усещането за подобни неща. Тези “неща” може да не са осмислени и изговаряни по съответния начин, но в обществото наистина съществува представа за наличието на кастова социална общност; тя е разпознавана и по експертното високомерие, когато трябва да се обяснява на “лаици”. Обществото може да не разбира разликата между “престъпник” и “заподозрян”, може да не схваща детайли на наказателното и гражданското производство. Но то вижда, че проблеми има, а “затворената общност” не може да ги реши. И всеки междуинституционален конфликт само повишава недоверието към тази общност.

 

3. Подходите към обществото

Както стана ясно, съществуващите проблеми в съдебната система и конфликтите между институциите правят комуникацията с обществото (медиите) безусловно необходима. Както изглежда, в съдебната система няма разбиране за тази необходимост. Поведението на цялата съдебна система е поведение на “безпроблемно функционираща система” – а случаят не е такъв.

 

Институциите на съдебната власт например се опитват да се опазят колкото се може повече от вниманието на обществото и медиите. По силата на логиката за независима съдебна власт, те свързват независимостта с изолиране от външен поглед. Логиката – приемлива като теоретичен институционален подход - е крайно неубедителна като практически, “извънинституционален” подход. Да повторим – логиката би могла да намери подкрепа и оправдание в случай, че съдебната система работи перфектно. Българският случай не е такъв. Съдебната система има дефекти; доверието в нея е ниско; самата система е в процес на непрекъснати (често непоследователни) реформи; нейните проблеми са част от общонационалния стратегически дебат за присъединяване към ЕС… Основателни причини съдебната система да бъде обект на внимание от страна на обществото. Да, външният поглед може да е предубеден и дори враждебен (на любопитни журналисти, политици-неюристи и др.). Но причини за общественото внимание има.

 

“Корпоративната” логика обаче изглежда съвсем различна – и тя е демонстрирана дори в изказванията на най-“откритите” представители на системата. По тази логика проявяващите интерес към съдебната система са по-скоро нежелани. Вярно е, че журналисти и граждански активисти често проявяват дефицит на експертно познание. Това обаче е аргумент, който би трябвало да се използва внимателно. Всички власти могат да го използват в една или друга степен – и всички власти разпознават в интереса на журналистите форма на контрол. Съдебната система демонстрира най-малка готовност да допусне външен контрол върху дейността си.

 

Тук се оформя характерен конфликтен ъгъл, който обяснява много от обществените негативи, консумирани от съдебната система. “Корпоративната” логика може да се формулира в концепцията: “Правосъдието се осъществява в името на народа. Принципът за независимост на съдебната власт е гаранция за правовата държава. Магистратите носят отговорност само пред съвестта си и пред закона”. (Тезите са директно следствие от конституционните текстове за съдебната власт.)

 

Друга, “външна” логика може да се формулира по следния начин: “Правосъдието се осъществява в името на народа. Той, народът, обаче не може да контролира съдебната власт и тя може да се изроди – или вече се е изродила - в затворена система.” (Тезата може да се формулира и по много по-агресивен начин...).

 

Сравняването на двете “логики” не е ценностно. Тези две “логики” не са и лесно съпоставими – първата строго следва нормативното начало, докато във втората - условно наречена “гражданска”, присъства усещане (за затвореност, безконтролност, недосегаемост). Това обаче изобщо не я обезсмисля като логика. Ще припомним, че именно “усещане” - “Усещането за недосегаемост” - бе един от мотивите на законодателя при измененията в Конституцията от 2003 г. (5)

 

За сравнение, представителите на изпълнителната власт през последните години демонстрираха много по-голяма откритост. Независимо от това как оценяваме PR-стратегията на МВР, изводите са недвусмислени. Може би е пресилено да се твърди, че МВР е спечелило медиите за съюзник, но би могло да се твърди, че съдебната власт е на път да изгуби медиите като съюзник. Което ни връща към стратегически въпрос, който би трябвало да бъде зададен по-рано и който вече има отговор: разпознаването на медиите като съюзник/посредник не е еднакво от страна на двете посочени по-горе конфликтуващи страни. Тук не обсъждаме ролята на институциите в борбата с престъпността, нито качествата на хората, който работят в тези институции, нито свършената реално работа. Тук само формулираме очевидния извод, че съдебната система има лоша (или изобщо няма) PR-стратегия, докато МВР има. Това прави възможно съществуването на феномена “Бойко Борисов” и прави невъзможно съществуване на феномен от типа “Антонио ди Пиетро”.

 

“Обяснението” само по себе си е свързано с факта (подкрепен от социологическите данни), че магистратите демонстрират липса на доверие в ролята на медиите като посредник - и в журналистите в частност. Това не само е пречка в комуникацията с медиите. Това недоверие “се връща” на реципрочен принцип. Недоверието е споделено - журналистите също губят доверие в магистратите. Загубата на журналистите като потенциален съюзник е може би неизбежна, но те, журналистите, не само не са съюзник, те са вече противник. Появява се друг мотив публичният образ на съдебната система да бъде лош - просто изграждането на този образ е в ръцете на “не-приятелски” настроени посредници. Лошият образ в медиите и недоверието водят до ограничаване на контактите с медиите, а от там естествено и с обществото (чрез стандартната реакция да се избягват журналистите и медийните изяви).

 

Формулираната така, картината напомня порочен кръг - има обществени представи, че съдебната система е прекалено затворена; тези представи са резултат от слаба комуникация. Няма желание да бъде засилена тази комуникация, защото липсва доверие в журналистите и медиите. Съответно журналистите и медиите залагат в обществото представата за прекалено затворена система…

 

4. Конфликтите по съдебната реформа

Конфликтите по провеждането на съдебната реформа се възприемат като уродливи по характер: безперспективни, нелогични, безполезни, твърде проточили се във времето. Те създават представата за вътрешно противоречие при формулиране на позиции, за неразбираемост, за сляпа отсечка. По-горе бе посочено, че острата конфронтация с Министерството на правосъдието по въпросите на съдебната реформа е конфронтация на фона на съществуващ реформаторски потенциал. Наистина, тази особеност на конфликтите е твърде “експертна”, за да бъде забелязана и осмислена от общественото мнение. Но то има усещането, че е противно на здравата логика точно съдебната реформа да предизвика една от най-свирепите междуинституционални войни от последните години.

 

Накратко, обществото може би не е в състояние да вникне в детайлите и експертизата. Но в замяна на това има усещане за общите характеристики на противопоставянето. Да се опитаме да “преведем” това усещане. Конфликтът по съдебната реформа между съдебната власт и изпълнителната се разви по линията “натиск-съпротива; по-силен натиск - по-силна съпротива”. Това предопределя на съдебната реформа съдбата на “приказка без край”: Натиск върху системата отвън, който предизвиква нейната консолидация. (В категориите на обществена видимост, съдебната система реагира като пренебрегната страна, като едва ли не “заставена” от външни за нея фактори да приеме условията на реформата такива, каквито Министерството ги е поднесло.)

 

Естественото очакване от “приказката без край” е отслабване и на двете страни в конфликта. Да, натискът предизвика съпротива и загуба на енергия от страна на “инициаторите” – сега те просто трябва да вдигнат ръце и да признаят, че не им стигат сили за повече натиск. От друга страна, силният отпор предизвиква консолидация на системата: тази консолидация обаче е до голяма степен изкуствена, това не е консолидация около принципи, а консолидация под натиск, за защита от общ външен враг. Такъв тип консолидация е неизбежно консолидация около статуквото. Статуквото обаче е изкуствен приоритет. А консолидация около изкуствени приоритети превръща във водач номенклатурата.

 

Усещане за друга безсмислена характеристика на конфликтите има и по ролята на Министерството на правосъдието. То не успя да се легитимира като сериозен фактор в съдебната реформа. Натоварено да проведе радикална реформа, то, както изглежда, разработи тази реформа до голяма степен в лабораторна среда, без да се опита да предизвика обществения интерес и да спечели обществото, а и достатъчна политическа подкрепа за тези промени. Няма усещане за Министерството на правосъдието като “реформатор”. Неговият глас не се чува в острото “говорене” между съдебната система и МВР. При това, доминиращата обществена представа за съдебната реформа е, че това е реформа, диктувана “отвън” (от ЕС). Министерството на правосъдието се оформя по-скоро като посредник (между МВР и съдебната система, между изискванията на ЕС и съществуващото статукво), отколкото като инициатор на реформи. Министерството изглежда не се справя добре дори с тази посредническа роля (“ако се справяше, щеше ли реформата да върви толкова тежко и конфликтно?”)…

 

Само че от всичко описано в горния абзац не следва нищо позитивно. Ако съществува утвърдена представа за безсилие на Министерството на правосъдието като реформатор, това не носи никакви позитиви за съдебната система – защото, както вече бе посочено, за обществото реална съдебна реформа е необходима. И ако “реформаторът по длъжностна характеристика” (Министерството) се е провалил, това не е победа за отпразнуване. Все някой нещо трябва да направи, нали?

 

 

В. Изводи 

 

1.

С риск за провокативна интерпретация, резултатите по проекта насочват към извода за реално съществуващо отчуждение на съдебната система (като институционална система, като съсловие и като виждания) от обществото. Това не може да се интерпретира само като инерция, останала от времето на “отчуждени от хората” правосъдие и администрация. Към този извод насочват социологическите данни, медийният анализ и дори някои организационни детайли по проекта. (В хода на набирането на информация работните екипи по проекта констатираха нежелание за контакт от страна на представителите на съдебната система - въпреки анонимността на интервютата. Резервите към участие могат да имат много причини, но е налице и чисто емоционален фактор: огорчение от обидното - според много магистрати - отношение на обществото и медиите към съдебната система.)

 

Дори изводът за съществуващо отчуждение да е пресилен, със сигурност може да се говори за реално съществуващи предпоставки за отчуждение – налице са сериозни и все по-ясни разграничителни линии между гражданите (общественото мнение, медиите) и магистратите. Перспективата за “отчуждението” е поддържана от редица обективни фактори (експертното начало е ключов разграничител) и от конкретни форми на поведение. Тенденции за отчуждение от подобен тип са опасни за общественото развитие и трябва да бъдат блокирани навреме. По логиката на настоящия проект, тези усилия могат да бъдат насочени към преодоляването на конфронтацията (защото съществуването на самите разграничителните линии по принцип трябва да се приеме за естествено).

 

2.

Самото обществено разбиране за развитие на съдебната система преминава през изясняване на чисто комуникационен проблем. Той не е нов и накратко може да се опише по следния начин: Медиите не казват какво става (напр. в съдебната система) - те казват какво се вижда, че става. Разбира се, медиите се опитват да избягат от това ограничение – с обяснения, анализи, интервюта, журналистически разследвания, хипотези и пр. Но възможностите им са все пак ограничени и обществото също получава само “видимост на ставащото”.

 

Ако фината разлика между “ставащо” и “видимо” бъде разбрана добре, много от най-дразнещите характеристики на медийното отразяване ще станат по-разбираеми. Например повторяемостта на заглавия от типа “Нова война в съдебната система” (“Сега”, 08. 10. 2004 г.); “Нов сблъсък в съдебната власт” (Mediapool.bg, 2. 12. 2004 г.). Просто това се вижда, че става… Разликата между “ставащо” и “видимо” в съдебната система е причина за много от негативните обществени нагласи. В крайна сметка, тази разлика създава крайно неблагоприятната среда за обсъждане на какъвто и да било конкретен проблем. Тази разлика не може да бъде преодоляна изцяло, но може да бъде сведена до по-приемливи параметри. Проблемът не е нов и има решения.

 

3.

Когато коментираме критичното, подозрително отношение на обществото към съдебната система, трябва да имаме предвид, че е налице качествена разлика в позициите на “гражданите” (“общественото мнение”) и представители на съдебната система. Не само количествена (по степен на отхвърляне или приемане на тези и практики). В интерпретацията на данните за общественото мнение и в поведението на медиите е налице много силно натоварване на оценките с категории като “добро-зло”, “честно-нечестно”, “справедливо-несправедливо”. “Професионалната”, вътрешна за системата гледна точка е обезцветена от такива внушения, тя използва предимно категории като “правилно-неправилно”.

 

Колкото и умозрителни да изглеждат горните разсъждения, от тях следват съвсем практически резултати. При подобни нагласи е напълно логично действията на съдебната система да бъдат интерпретирани в категории и език, много далеч от юридическата стилистика. Магистратите имат право да не споделят този език, защото той уронва достойнството на колегията. Но този език е свързан и със споделени емоции. Т. е., има оправдание другите да го използват. Подозрението към магистратите само ще нарасне, ако те самите започнат да наричат заподозрените “бандити”. Този език трябва да бъде оставен на читателите, на медиите, на ген. Бойко Борисов, който също го използва (“всички бандити, които бъдат задържани, да не бъдат освобождавани”.). В комуникацията си с обществото магистратите би трябвало да приемат качествената разлика като нещо естествено. (“Говоренето” на двата езика е работа на PR-фигурите, самите магистрати не могат да влязат в тази роля.)

 

4.

Ако представата за съдебната система е стабилна, това позволява да се говори за нея от позициите на “както е добре известно” и “отдавна знаем, че...” Това, на свой ред, позволява да се произвеждат крайно негативни оценки без аргументация или доказателства – да се говори за “Франкенщайн”, за “груба намеса”, “съдебна номенклатура” като за факт, за даденост.

 

Точно това се случва на практика. Изправен пред резултатите от наблюдението на образа на съдебната система, медийният експерт с изненада ще отрие изразни елементи и оценъчни подходи, характерни за т. нар. “hate speech” (говор на омразата), обикновено асоцииран с медийното отразяване на малцинствата. Портретуването в преобладаващо черни тонове; слабо познаване на детайла и вътрешните връзки; тенденцията за извеждане на правило от единичния случай; селективност; предубеждение към позиция, преди още тя да бъде артикулирана – всичко това са белези на този общ подход. Разбира се, има правила за коректно отразяване – и ако те се спазват, медиите и магистратите биха могли да намерят по-лесно общ език. (Нито едно от тези правила не противоречи на медийната етика, нито представлява посегателство върху медийната свобода.)

 

Майсторската игра с думи и други знаци прави от занаята журналистика изкуство. Дори не изкуството, занаятът би трябвало да проговори, когато на първа страница се появи “Часове до възмездието” по повод предстоящо произнасяне на присъда. (Възмездието е хубаво нещо, но присъдата може да бъде и оправдателна...) Да, журналистите се дразнят, че магистратите им казват “пишете така” или “не пишете така”. Но магистратите също са дразнят, когато журналистите се произнасят вместо тях (“Решете така...”)

 

5.

Представата за медиите като само и единствено отразяващи действителността просто не е вярна. Чрез тази представа може да се стигне до идеята, че “медиите трябва да си знаят мястото” (широко разпространена в много среди) – напр. да не коментират съдебни решения, да не се произнасят по казуси и пр. Остаряла е и представата за медиите като отразяващи миналото време – те се опитват да бъдат “утре”. Да бъдат “утре” означава, че те се опитват да задават и дневен ред на обществото (адекватно, отговорно или не).

 

Ще илюстрираме с пример: отразяване на оценки на политици за съдебната система. Ср. мнението на бившия министър на правосъдието Младен Червеняков: “Единствено съдебната власт е безконтролна както пред другите власти, така и пред обществото...  Сегашното положение води до самозатваряне и самовъзпроизвеждане на недъзите на съдебната власт.” (“24 часа”, 22. 10. 2004 г.,). И на бившия министър-председател Филип Димитров, който критикува “ролята, могъществото и монолитното единоначалие на прокуратурата..” (“Дневен труд”, 18. 10. 2004 г.). Не би трябвало да се очаква, че медиите кротко ще регистрират позициите, защото мненията изобщо не са нови. Новина няма, тези оценки са известни и споделени, те биха могли да се артикулират и през 2003 г. например. Медиите обаче са (трябва да бъдат) по-напред. И го правят с типично медийни средства: първият от цитатите е в материал под заглавие “Съдът тихо иззема власт”, вторият – под заглавие “Франкенщайн ли е Главният прокурор”…

 

Медиите се опитват да провокират, защото в интервютата няма нищо ново. След като няма нищо ново, какво получава читателят? Той може да прескочи изразените позиции – в тях той едва ли ще открие нещо ново за себе си. Той обаче получава обобщение - “Съдът тихо иззема власт”, а в дневния му ред влиза обсъждането на въпроса “Франкенщайн ли е Главният прокурор”... Може да изглежда нелепо. Но “вината” не е (само) на медиите – те “си знаят мястото”, но то не е мястото на кротко огледало...

 

6.

Тук не коментираме характерните слабости на обществените и медийните нагласи от лаически тип - искане за по-тежки наказания, искане ограничаване правата на задържаните. Отдавна е известно неумението или нежеланието на гражданина да си представи, че предлаганите санкции и нарушаване на човешки права могат да се обърнат срещу самия него. Но е много важно да разберем, че експертното превъзходство не е мотив за високомерие. Когато гражданинът иска по-малко права за “престъпниците”, той изхожда от позицията на “непрестъпник”. Процесуалните и процедурни детайли имат много малко значение за тази нагласа. “Лаическата” гледна точка на гражданина може да предизвика и да обясни сарказма на професионалната юридическа общност – в тази експертна скала магистратите стоят по-високо и могат да гледат “отгоре”. Но част от причините за исканото ограничение на правата са свързани с ежедневието, в което гражданинът се сблъсква с високата престъпност. В тази скала на застрашени интереси гражданинът стои “по-високо” – магистратите са в дълг на гражданите-непрестъпници и високомерието е неоправдано, дразнещо и недопустимо. Сега за медиите – те не могат да пренебрегнат застрашения граждански интерес, колкото и експертно ориентирани да са журналистите.

 

7.

Вярно е, че много журналисти могат с основание да бъдат упреквани в непознаване на проблематиката и некомпетентност. Магистратите обаче трябва да проявят разбиране към медийните закони – защото такива има. Разбирането им може да спести на магистратите недоразумения и конфликти, просто защото става дума за друга среда и правила. Тези правила допускат неексперт да обобщава работата на магистратите пред публика – нещо много болезнено за всеки експерт. Всяка тайнственост по правило предизвиква интереса на медиите. (Да, правораздаването е свещенодействие. Свещенодействието обаче е свързано с мистика и тайнственост, а има ли тайнственост - чакай медиите.)

 

Магистратите трябва да се примирят с това, че медиите могат да “произвеждат” обществено мнение. Могат и да симулират обществено мнение – напр. “да говорят от името на всички”. Няма как да заведеш дело срещу човек, написал: “На никого не му пука за правосъдието. Никой не вярва, че споровете си хората могат да уреждат по законов път. Не го вярват и бандитите, и честните граждани. Не вярват дори полицаите....” (“24 часа”, 13 юни 2003 г.) Това не е клевета, не е обида, дори не е “мнение”. Това е… анализ (поне може да се прочете под такава рубрика).

 

Малка утеха, но все пак утеха е разбирането, че журналистите критикуват не само магистратурата. Българската журналистика е в плен на синдром на обща безпощадност, и когато експертизата е в дефицит, медиите “режат” наред, без специално отношение - политици, съдии, прокурори, адвокати... (Медиите например системно лансират в публичното пространство тезата, че политиците се интересуват от проблемите на съдебната система само тогава, когато могат да включат тези проблеми в собствените си политически сметки…)

 

8.

Каквито и да са вините на медиите, тяхната роля за лошия образ на съдебната система не трябва да се преувеличава. Вярно е, че медиите тиражират критики и скандали. (Да напомним, че журналистиката е по принцип “конфликтно ориентирана” професия.) Но те, медиите, рядко са първоизточник. В края на 2004 г. например магистратите имат достатъчно сериозен публичен опонент в лицето на част от законодателната и изпълнителната власт. Самият министърът на правосъдието вече си позволява да заяви, че е безотговорно, “когато едни и същи хора саботират с управленските си позиции всички промени в съдебната система, а после злорадстват, че има критики в редовния доклад на ЕК (...). Ако върховете в съдебната ни система смятат, че правораздаването ни е много добро и не се нуждае от модернизация, ако те виждат реформите само като възможност за разширяване на “територията си за влияние”, ако отстояват позициите си само с някои конституционни разпоредби, а не с реалния си авторитет в обществото, ако са убедени в правотата си – то нека го заявят публично”. “Монитор” (07. 10. 2004 г.). За “съдебна номенклатура”, за “недосегаемост на съдебната система” говори депутатът от БСП Татяна Дончева (“24 часа”, 02. 10. 2004 г.), остри оценки идват от политици от СДС, ДСБ, ССД... Примери в тази посока има много – те навеждат към извода, че критиките към съдебната система се множат, идват от все повече посоки и стават все по-остри. Опасността е сериозна, защото може да предизвика “кръгова отбрана” на съдебната система. Но ако тя имаше ресурса да поддържа конфликта с журналистите-лаици в продължение на много години, тя определено няма ресурса да поддържа конфликт с толкова много опоненти едновременно. А идеята “може би се отиде към една прекалена независимост [на съдебната власт]” вече е артикулирана и от председателя на ВАС Константин Пенчев (“Монитор”, 13. 10. 2004 г.).

 

Изобилието на скандали също не е само медийна заслуга (макар че много от скандалите започват и завършват в медиите). Изобилието обаче е напълно в състояние да предизвика феномена, известен като “читателска умора”. Читателят обикновено се опитва да схване интереса на страните, или търси политическа мотивация, или – много често – просто го приема като “поредния скандал”. Медиите са наясно с този феномен. За да го преодолеят, те използват все по-висок тон. На практика, това не означава, че умореният читател не чете, а че може да приема все по-високи дози “скандал”, да привиква към все по-високи тонове, да схваща като “естествени” все по-невероятни неща. След поредния скандал той вече трябва да бъде “целен” със заглавия като “15 прокуратури без нито едно дело срещу мафията” (“Монитор”, 09. 10. 2004 г.); “Прокуратурата обвини съдиите в корупция” (“Новинар”, 08. 10. 2004 г.); “Шефът на съдиите отвърна на прокуратурата с идея за ВНС” (“Сега”, 09. 10. 2004 г.)...

 

Изобщо, едностранното търсене на вини за създаден образ е не само непродуктивно: веднъж взет на въоръжение, този подход пречи да се видят първопричините, още по-малко – да се преодолеят. Да поясним с пример за “обективно” съществуващо противоречие. Отговорното медийно поведение изисква отразяване, съобразено с критериите за оценка на работата. Липсата на такива критерии при отразяването е много сериозно обвинение от страна на магистратурата. (От какви критерии изхождат оценките за ефективност например – брой дела, брой решения, брой хора, ангажирани за разкриване и наказване на престъпление - към брой на населението, към брутен вътрешен продукт?) Обществото, както изглежда, има такива критерии – бързина, ефективност, справедливост. Измерването им обаче е свързано с тълкуване. Самата съдебна система предлага само статистика – при това, оспорима. Тълкуването на критериите от страна на съдебната система очевидно не може да задоволи обществените очаквания. Затова експертни оценки като “Българското съдопроизводство е едно от най-бързите в Европа” нямат шанса да станат част от обществените представи - дори ако са верни по принцип.

 

Ако приемем обективните моменти при изграждане на публичния образ на съдебната система, картината няма да стане по-утешителна, но поне ще бъде по-разбираема. Онова, което се иска на всички, е “добра журналистика” и “работеща съдебна система”. И двете нямат ясна дефиниция, и двете са трудно постижими и не са ясни пътищата, по които може да се достигне до целта. Но е ясно, че взаимно противопоставяне, пренебрежението, както и конфликтите, не са път към целта.

 

 

Г. Алтернативата за бъдещето: всички печелят – всички губят

 

Причината за ниската степен на обществено одобрение към съдебната система е свързана в най-голяма степен с бързината и ефективността на правораздаването. Преведено в практически категории, това означава, че мнението на хората за съдебната система ще се промени (“по естествен начин”), когато се промени самото качеството и скоростта на правораздаването. Тази логична представа обаче оперира с толкова неясни категории (“ефективно”, “справедливо”, “бързо”), че на практика не се различава от конструкции като “хубава държава – доволни граждани”. Затова тя не осигурява никакви инструменти - в смисъл на конкретни подходи към проблема.

 

За целта е необходимо подобряване на разбирането за съдебната система чрез усилия в една обща посока и с няколко отделни сегмента - “просвещаване”; подобрена комуникация; повече и по-качествена информация и по-качествена връзка с обществото.

 

Да поясним. Изясняване на публичния образ на съдебната система преминава през “истината за съдебната система” (или приближаване до истината). Тази истина не е артикулирана адекватно от нито един от разгледаните източници – самата система, медиите, страничните наблюдатели.

 

“Вътрешната гледна точка” на самата система не може да гарантира обективност на самооценката (например, само 9.6% от гражданите считат работата на прокуратурата за достатъчно прозрачна, докато на това мнение са 73.6% от прокурорите...) Медийната гледна точка не гарантира обективност просто поради характера на изказа. Да се твърди в редакционен коментар (под загл. “Кьорава Темида”, 2003 г.) на високотиражен всекидневник, че “У нас магистратурата е кьорава, глуха и с имунитет” означава да се заклеймява, което е доста далеч от обективността.

 

За информирано обществено мнение е важно приближаване до истината за съдебната система, и всички страни трябва да се съгласят с това. (Разбира се, могат и да не го направят. Перспективата е все по-малко истина за съдебната система. От това губи общественият интерес, който и двете страни на теория са призвани да защитават – макар и с различни средства.)

 

Предпоставки има. От конфликта на магистрати с журналисти нито една от страните не може да извлече ползи. Нито журналистите могат да заместят магистратите на работните им места, нито магистратите могат да заменят журналистите.

 

Още една предпоставка. Независимо от противоречията, съществува широк спектър проблеми, по които консенсус би могъл да бъде постигнат. Нека посочим само твърдения на представители на експертната общност и да видим дали медиите не биха проявили разбиране към тях:

 

“Това е безумие: във век на компютри да се носят някакви дела на едни колички. И един адвокат да ходи да си търси делата като луд и с това да занимава съдията, който гледа тези дела – “Господин съдия, няма ми делото...”

 

“Работата на съда не е само наказателното правосъдие. Има много голяма част - гражданска и административна, които са не по-маловажни...”

 

“Положителното дотук: някои бързи производства в ГПК, институтът на споразумението в НПК”.

 

“Научавам аз от пресата, че парламентът приел такъв и такъв закон. И текстът на тоя закон излиза след 3 месеца в “Държавен вестник” - от който аз научавам, че той действа от април миналата година. Е, как аз мога да уважавам такъв закон и да го изпълнявам, като знам, че утре ще дойде някой друг и ще си направи закон за себе си?”

 

“Българските следователи изпълняват поръчките за правна помощ идващи от чужбина около 3-4 пъти по-бързо, отколкото колегите им на Запад.”

 

“По света 8 човека разследват едно убийство, а тук един човек разследва 8 убийства.”

 

“Системата е много тромава, зависи от много субективни фактори. Съдия може да пише решение в рамките на една година...”

 

“От 30 до 50 процента от времето на българските прокурори се прахосва за несвойствени за работата на една съвременна правозащитна институция дейности. (...) Вместо да се съсредоточат в разследванията, прокурорите се занимават с писане на отчети, участват в излишни заседания и обмен на преписки със следователи и полицаи, а основната им задача са разследванията.”(6)

 

Да продължаваме е излишно - списъкът засегнати проблеми е толкова дълъг, че е безсмислено да бъде дори започван. Опитахме се само да подскажем, че по голяма част от реално съществуващите проблеми е възможно да бъде постигнато принципно съгласие между магистрати, журналисти и странични наблюдатели – за “приближаване към истината”. (Ще добавим, че по обясними причини никой по-добре от самите магистрати не разбира дефектите на системата, негативите на реформата, възникващите проблеми, рисковете пред една или друга алтернатива. Експертните дискусии по проекта предлагат изобилни доказателства за това твърдение.) “Консенсусните” виждания изглеждат достатъчни за начало. (“За начало”, защото са налице и серия виждания от конфронтационен характер.)

 

“Началото на консенсус” е важно – дори да не бъде постигнато съгласие по начините за решаване на проблемите. Важно е заради големия проблем в обществената представа за съдебната система –дълбоко нарушената комуникация във всички измерения (изразяване на позиции, обсъждане, послания, чуваемост, дискусия). Тезата на този текст е, че решаването на този проблем е в състояние да отключи решаването на другите, специфични проблеми на съдебната система. Не защото “в спора се ражда истината” (понякога в спора не се ражда никаква истина). Не, просто по-адекватното и по-вярно виждане на проблемите, по-ясното им разбиране в мащабите на цялото общество ще създаде по-висока взаимна поносимост, по-здравословна среда за обсъждане, за експертна дискусия. Ще осигури чуваемост на основните агенти на реформите, диалог, а не надвикване; дебат, а не серия монолози; ще промени конфронтационните нагласи към рационално противопоставяне на тези, а не към конфликти от затворен тип (обида, омраза, недоверие, снизхождение). Ще осигури разбиране – не разбирателство. Може би е в състояние дори да осигури малко търпение от страна на общественото мнение.

 

Тази пледоария не е милозлив призив журналисти и магистрати да престанат да се карат и обиждат. Просто, ако двете страни нямат сили или желание да преодолеят яростното си противопоставяне, те трябва да са наясно с последиците. Тук вече – за разлика от печалбите от консенсуса - нещата не просто “изглеждат”, те са доста ясни. Първо, в битката между магистрати и журналисти не може да има победител. Това не е спорт, “победата” е погрешно формулирана цел – нещо като “да победим природата”. Да си представим пълната победа на някоя от страните - и ще разберем, че обществото няма да има голяма полза от нея.

 

Този текст защитава тезата, че съществуват серия проблеми в комуникацията на съдебната система и в отразяването на дейността й. Че тези проблеми са опасни за ефективната работа на съдебната система. Че тези проблеми възпрепятстват обективно всяко реформаторско усилие. Че голяма част от тях биха могли да бъдат избегнати - с цената на комуникационни усилия, които са в състояние да пренасочат енергия, емоции, старание и човешки труд в по-полезна посока.

 

 

Д. Професионалният PR

 

Въвеждането на адекватна връзка с обществеността изглежда най-близкото до ума практическо решение за голяма част от проблемите “на повърхността”. Професионалният PR не е някаква идиотщина на демокрацията, а инструмент в работата на дадена система. Проблемът има теоретични разработки, гарантирани резултати, позволява дори прогностика.

 

Изобилна, редовна и адекватна информация пресича агресивното начало в журналистическото търсене на информация – просто сензация няма. Адекватна връзка с обществеността запазва достойнството на магистратите, които няма да бъдат принудени да се отбраняват от микрофони и камери, нито да излизат през задния вход. Тя осигурява на електронните медии звук и образ, от които те професионално се нуждаят. Тя компенсира поне частично експертната липса – защото може да разяснява мотивите, контекста, причинно-следствените връзки, да популяризира материя и да осигури обществено разбиране на проблемите. Тя може дори да защитава каузи. (Тя ще лансира и коментира статистика, за да коригира грешките в “представителната извадка” на медиите. Защото при липса на достоверна статистика, медиите сами могат да я направят – вж. “рекапитулацията” във в. “Дневен труд”, 16. 10. 2004 г., под общото заглавие “Колегите на Самоковеца навсякъде, но не в съда”.) Като се има предвид, че магистратското съсловие като цяло няма особени традиции за контакти с медиите, онова, което може да направи професионалният PR, го прави просто задължителен.

 

Ако дотук са посочени неща, които професионалният PR може да направи, има нещо, което само той може да направи. Само той единствен може да реши “квадратурата на кръга” – говоренето на езика на две толкова различни професионални общности. Защото те имат своя “запазена марка” говорене. Ако журналистите злоупотребяват с чуждата “запазена марка” (ср. “Часове до възмездието...”), същото се отнася и за магистратите (от тях не се очаква сарказъм и ирония). В отсъствието на професионален PR главният прокурор Филчев може да отговори на въпрос “Има ли все пак снимки в доклада?”: “Няма еротични снимки”. (Но той не дава онова, което медиите търсят - и дава нещо, което медиите не търсят). Когато председателят на ВКС Иван Григоров (в отговор на въпрос дали се задава нова война между МВР и магистратите) отговаря: “Задава се една доста позитивна любов” - това също означава, че е избягал от професионалното амплоа. Професионалният PR ще направи живота и на магистратите, и на журналистите по-лесен.

 

Би могло да се прибави, че привличането на професионален PR е вече крайно необходимо – просто защото други (МВР например) са далече напред. Да припомним – ген. Бойко Борисов не просто популяризира, обяснява и защитава дейността на МВР. Той вече публично обяснява какво е влиянието на медийната среда върху служителите в неговото ведомство…

 

Простото съществуването на щатове за “връзка с обществеността” не е решение. Решение е промяна на статута на “PR” личностите. С повече права, авторитет, доверие и гарантиране на посредническите функции. Само така те могат да влязат в публичното пространство със своя роля. Предложението не изисква особени организационни, финансови или политически усилия.

 

Ако изобщо има нещо необяснимо тук, то е по-скоро липсата на медийна кампания за активен “PR” на системата – самите журналисти могат и би трябвало да поставят на обсъждане този въпрос.

 

 

Вместо заключение

 

Този текст изхожда от общата предпоставка, че българската съдебна система трябва да може да комуникира адекватно с обществото. Че пълната изолация и анонимност на хората от съдебната власт е абсурдна идея (защото има и експертни мнения в този смисъл). От тук следват всички усилия за разбиране на публичния образ, за начина на изграждането му, за поведението на хора и институции. Настоящият текст става напълно безсмислен, ако се приеме обратното - че българската съдебна система не трябва да комуникира с обществото, че няма нужда от това или че ефективността на системата ще пострада от подобна комуникация.

 

 

 

Експертна група по проект “Обществено разбиране за развитието на съдебната система в България” на Фондация АКСЕС-София

 

6. 12. 2004 г.

 

 

 

 

 

(1) “Анализ на резултатите от мониторинг на медиите, 1 – 31 октомври 2004 г.”

 

(2) “Анализ на данни от социологически изследвания на агенциите НЦИОМ, MBMD и “Алфа Рисърч”; 2002-2004 г.”

 

(3) “Резултати от интервютата и дискусиите с представители на съдебната система и лица извън съдебната система, свързани професионално с нея”.

 

(4) http://oshte.info/democracy/01authors/edvin/edvin007.htm <