РАЗСЛЕДВАНЕ "Икономическото досие на комунизма" - Част V: Оръжейната търговия
Това документално разследване е изградено върху уникалния архив на следствено дело №4/1990, известно като делото за икономическата катастрофа. В него са концентрирани строго поверителни и секретни материали за икономическата политика на БКП през последните 30 години от управлението й. Сред тях са неизвестни досега документи от поверителния архив на БНБ, от архива на Българската външнотърговска банка, Министерството на външноикономическите връзки, отдел "Специален" на Министерството на финансите, "Кинтекс", Комитета за държавен и народен контрол, МВР. В показанията си по делото членовете на Политбюро и на Секретариата на ЦК на БКП, министри от правителствата, водещи фигури от тогавашния стопански елит и ръководителите на БНБ и БВТБ признават несъстоятелността на комунистическа система и икономика.
"Дневник" публикува настоящата поредица с убеждението, че информацията в нея ще запълни съществени празнини от най-близката ни история. Публикациите са част от предстоящата книга на журналиста Христо Христов "Тайните фалити на комунизма".
Проучването на архива на дело №4 е по Закона за достъп до обществена информация и съдействието на Върховната касационна прокуратура, Софийската градска прокуратура и Националната следствена служба.
Съдържание:
В средата на 60-те години в България започва да се развива производството на леко стрелково оръжие, но вниманието на партийното ръководство все още не е насочено към увеличаването на военната промишленост и към оръжейната търговия. Това става през 70-те, когато страната получава безплатно от СССР лицензионна техническа документация за над 250 изделия. През 1975 г. от ДСО "Металхим" (основната структура на военнопромишления комплекс) се отделя ДСО "Електрон", което преминава към министерството на отбраната.
Както и при другите отрасли, така и при военнопромишлената индустрия се оказва, че кризата е заложена много преди официално признатия крах на комунизма през 1989 г. Упадъкът на този сектор също е една от тежките глави в завещанието на комунистическото управление. Той обаче беше маскиран успешно от пропагандния мит, че промените съсипали един процъфтяващ бизнес.
В края на 70-те години военнопромишленият комплекс и електрониката се превръщат в спасителните пояси за измъкване от поредния критичен финансов период. Петролната криза през 1973 г. променя съществено икономическото развитие в световен мащаб. На социалистическа България й трябват няколко години, докато осъзнае какво й се случва. Тогавашният вицепремиер Живко Живков посочва: "След арабско-израелската война от 1973 конюнктурата се измени. Темповете в развитието на страната и в производството на националния доход явно започнаха да спадат. През този период като резултат от голямото увеличение на цените на импортните стоки се затрудняваше балансирането на вноса и износа и това доведе до нова рецесия." Кризата се изразява в бързото нарастване на външните задължения, които през 1977 г. отново стигат критична точка от 6 млрд. долара. Съветският съюз спира евтината продажба на петрол за България и въвежда плавно изравняване с международните цени. Финансовото положение става толкова сериозно, че на Тодор Живков се налага лично да моли за заем канцлера Шмид при посещението си във ФРГ. Като изход е взето решение за форсиране на оръжейното производство и търговия, за да се набави необходимата конвертируема валута. В своите "Спомени" Огнян Дойнов, една от основните фигури в икономиката по това време, пише, че "в резултат на всичко това България разви един от най-мощните военнопромишлени потенциали в Източна Европа и реализира значителен успех в износа на военна продукция срещу конвертируема валута. Към 1985 постигнахме над 1 млрд. долара валутни постъпления от продажба на бойна техника в страните от Третия свят". Една важна подробност, която Дойнов не споменава, е, че по-голямата част от тази оръжейна продукция се пласира като отпускане на държавен кредит и за нея не се плаща в брой. Основни клиенти са Алжир, Ирак, Иран, Либия.
В края на 70-те години, когато политическото ръководство на БКП решава да засили търговията с оръжие, настъпват известни промени. Докато в началото основните продажби се извършват към страни като Ирак и Либия, които плащат в брой, след 1977-1978 тези страни намаляват поръчките поради насищането на пазарите с продукция. Основни купувачи стават страни като Алжир и Сирия, които използват отпуснатите им от България държавни кредити. Между 1977 и 1980 например алжирският пазар е основен за "Кинтекс". През този период са подписани договори за оръжейни доставки общо за 442 млн. долара. Алжир купува оръжие изцяло при условията на кредит и дори използва силната конкуренция за по-изгодни кредитни отстъпки.
Други страни от Африка, които търсят оръжие, са със слаби платежни способности и не са в състояние да правят големи и редовни покупки. В един анализ на "Кинтекс" се отбелязва, че "тенденцията е за засилване на продажбата на кредит, която ще се развива в рамките на 70-80 процента от износа на оръжие". За периода 1981-1985 е утвърдена програма "Кинтекс" да изнесе имущество за 1.2 млрд. валутни лева. Очакванията за петилетката са продажбите на кредит да надхвърлят 350 млн. долара. Плащането обикновено се осъществява при следните условия - 10-20 процента авансово плащане в брой, 2.5-5 процента лихва и срок за погасяване 5-10 години. Изводът, който "Кинтекс" прави след края на периода, е, че обемът на чистия кредит надхвърля планираното и достига около 550-575 млн.
Войната между Иран и Ирак (1980-1988) променя пазара на оръжие. Българският износ за Ирак датира от 1976, като до 1980 средногодишният обем на продукцията, която Багдад купува, е между 15 и 20 млн. долара. До средата на 1983 плащането е в брой. От края на същата година Ирак започва да купува оръжие от България по линията на държавни кредити. През ноември 1983 е сключена междуправителствена спогодба за 300 млн. долара. През август 1985 е отпуснат фирмен кредит за 75 млн. долара. През февруари 1986 следва втора междуправителствена спогодба за 1 млрд. долара. Тя е покрита 100 процента с договори. Предоставените кредити са двегодишни при 5 процента проста лихва и покриват 95 на сто от стойността на доставките. Към 31 януари 1989 е изнесено оръжие на обща стойност 1 млрд. и 251 млн. долара, от които близо 1.2 млрд. долара е размерът на кредитната част. Българското правителство разсрочва плащанията на Ирак четири пъти между 1986 и 1989 по негово настояване. От края на 1987 Ирак просрочва всички плащания - и по държавния кредит, и по фирмения.
В един строго секретен документ за кредитната политика при износа на специална продукция след 1985 се изтъкват новите фактори в оръжейния пазар: "Влошаване на валутно-финансовото състояние на развиващите си страни и все по-широко използване на кредитни улеснения и бартерни съглашения. Насищане на специалния пазар с традиционно изнасяни от нас изделия и изостряне на конкуренцията между страните - износители. В резултат пазарното предлагане превишава значително търсенето и се засилва тенденцията за намаляване нивото на цените."
През тези години се утвърждава тенденцията все по-голям дял от износа на оръжие да става при условията на държавен кредит. Ако през 1982 този кредит е бил 62 млн. валутни лева, или 14.2 процента от общия износ, през 1985 вече е 390 млн. валутни лева, или 56 процента.
Държавната политика определя като основни пазари Ирак, Либия, Иран, Алжир. В дългосрочната програма от 1986 обаче не е взето предвид едно ключово обстоятелство за пласмента на оръжейната продукция в тези страни - драстичният спад на цената на петрола през 1985 в резултат на намесата на Саудитска Арабия, която рязко увеличава производството си няколко пъти и наводнява пазара. Едностранният ход на Риад е и част от стратегията на Рейгън за икономическо обезсилване на СССР. От значителното поевтиняване на петрола милиарди долари губи не само Съветският съюз, но и страни - производителки на нефт, като Ирак, Либия, Алжир и Иран. Това довежда до промяна в начина на заплащане на военната продукция, а именно ориентирането към дългосрочни кредити.
С Либия България сключва дългосрочна военно-икономическа спогодба на стойност 1 млрд. и 350 млн. долара. В резултат на влошеното икономическо положение по искане на либийската страна през 1985 се извършва ревизия на спогодбата и стойността на оръжейните доставки е намалена на 562 млн. долара. Условията по кредита са погасяване по 20 процента за пет години и лихва 2.5 процента. С падането на цената на нефта Либия започва да настоява плащанията по договорите да се извършват с нефт, което води до намаляване на ефективността на износа. През 1986 и 1987 Либия не спазва графика за погасяване.
До войната оръжейният пазар в Иран е закрит за социалистическите страни. В първата година от нея плащанията за оръжейни доставки са изцяло в брой, впоследствие половината са в нефт. От 1986 съотношението е 20 процента в брой и 80 - с нефт. Така средногодишно се реализират доставки за 100-150 млн. долара.
Второстепенните пазари за България са Сирия, Етиопия, Индия, Нигерия, Ангола, Танзания, Зимбабве, Мозамбик. Там "Кинтекс" реализира износ средногодишно общо за 80-100 млн. долара при предоставяне на изключително благоприятни кредитни условия, включващи 80-100 процента кредит, погасителен период 10-12 години, гратисен период 2-3 години и лихвен процент от 2 до 5 процента. Министерството на финансите е едно от малкото държавни институции, които се опитват да се прекратят търговията с неплатежоспособните страни от Африка, но политиката не се променя.
След 1986 обаче настъпва трайна тенденция за просрочване или за спиране на плащанията по държавните кредити, с които различните страни изкупуват българска оръжейна продукция. България започва да губи от оръжейната търговия, тъй като средствата, които тя хвърля за модернизирането на военнопромишления си комплекс, за производството на военно имущество и за пласирането му, надхвърлят печалбата от продажбата. Тя се отчита в годишните планове, но реално не влиза в държавния бюджет, а се трупа застрашително в една друга графа, родена от комунистическото управление - дълг на трети страни към България, който в края на комунизма ще е надхвърлил 1.5 млрд. долара.
В началото на 80-те години митологизираният по-късно военнопромишлен комплекс трайно изпада във финансова криза и потъва в дългове. През 1984 положението на ДСО "Металхим" вече не позволява дори да се купуват лицензи за производство на нови видове въоръжение, а БНБ отказва да отпуска нови заеми, тъй като не се изплащат натрупани вече за 770 млн. лв. Ситуацията е повод за специално обсъждане от министрите на финансите, на търговията, председателя на БНБ и зам.-председателя на плановия комитет, който отговаря за военнопромишления комплекс. Те изготвят поверителен доклад до члена на Политбюро на ЦК на БКП и председател на Министерския съвет Георги Атанасов. В него се казва: "През последните години задлъжнялостта на обединението по кредити за капитални вложения към банките значително нараства. В края на 1987 този дълг възлиза на 1 млрд. и 234 млн. лева. Анализът на паричните ресурси за 1987 показва, че обединението е в невъзможност да погаси кредитите на БНБ и едновременно да осъществява по-нататъшното развитие на материалната база." Печалбата от износа през 1984 от 315 млн. лева спада на 260 млн. лв. през 1986. През 1981-1985 за губещи предприятия и цехове обединението е изплатило около 187 млн. лева вътрешни дотации. Изходът ресорните министри виждат в ново разсрочване на дълговете за срок от 10 години. Тази заложена бомба ще гръмне веднага след 1989 и ще се изрази в съкращаването на десетки производствени линии и на стотици работни места.
Неадекватната държавна политика в износа на оръжие обаче проличава в най-голяма степен при търговията с Ирак. Багдад спира плащанията по всички спогодби още през 1987. Българското политическо ръководство не разполага с точна информация за развитието и за изхода от войната между Иран и Ирак, за да има по-гъвкава позиция за връщането на дълговете от Багдад. Освен това "Кинтекс" му представя грешна прогноза за изхода от войната, получена от СССР. В информацията от март 1988 руснаците успокояват българските си колеги, че войната няма да приключи скоро, считат, че "Ирак продължава да е платежоспособен. Може и следва да се дават кредити" (според докладна на шефа на "Кинтекс" Иван Дамянов). Опровергани са само пет месеца по-късно, през август 1988. Прекратяването на военните действия между Иран и Ирак обърква не само прогнозите, но и цялата търговска политика в износа на специална продукция. Провалени са договори за общо 469 млн. щатски долара, от които над 130 млн. долара за Ирак. "В резултат на тази пазарна обстановка от началото на 1988 "Кинтекс" се оказа в тежко финансово състояние", се признава в поверителна справка на предприятието. Задълженията на "Кинтекс" към Българската външнотърговска банка (БВТБ) възлизат на 601 млн. лева към 31 октомври 1989. Несъбраните вземания са за 327 млн. лева. Освен това има неплатена продукция към края на септември 1989 за 237 млн. лева на фирмите "Метал", "Арсенал", "Агротехника" и "Гама". БВТБ е принудена да предупреди ръководството на "Кинтекс", че "отново се потвърждава трайно установилата се от началото на второто полугодие на 1988 тенденция на силно влошаване на финансовото състояние на предприятието и рязко снижаване на валутните резултати от неговата дейност".
В същото време съществува голямо количество произведено оръжие - за над 400 млн. лв., което се явява допълнителен проблем.
Ръководствата на "Металхим" и "Кинтекс" се опитват да намерят изход от положението. През септември 1988 при председателя на БНБ Васил Коларов се организира среща между ген. Димитър Димитров от Министерството на икономиката и планирането, Илия Гунчев, директор на "Металхим", и директора на "Кинтекс" Иван Дамянов. На срещата присъства и ръководството на БВТБ. Устно е поставено искане от СО "Металхим" за предоставянето от БВТБ на "Кинтекс" на допълнителен кредит в размер на 120-150 млн. лева, които да се използват за заплащане на стоки, произведени от обединението и подготвени за експедиция в чужбина. По такъв начин в предприятията ще се отчете реализация и ще се формират доход и печалба. БВТБ отказва да кредитира тези стоки, тъй като вече е предоставила чрез "Кинтекс" кредити в размер на 2 млрд. и 243 млн. лева, както следва: за износ на правителствен кредит за сметка на държавата - 1 млрд. и 667 млн. лева, в изпълнение на министерско решение №94 от 8 октомври 1987 - 187 млн. лева, текущи кредити - 389 млн. лв. Последните включват допълнителен кредит за "Кинтекс" за подпомагане на "Металхим" в размер на 300 млн., за който е договорено да бъде погасен до началото на август 1988. Погасени до този срок са 155 млн., в просрочие са останали 145 млн. лева.
След разискванията е уточнено, че БНБ би могла да предостави временен кредит в левове на предприятията в състава на СО "Металхим", с който да се възстановяват разходите за доставка на суровини и материали, както и недостигът при работните заплати.
Въпросът със залежалата продукция, която е предназначена за Ирак, стига до правителството. В секретното писмо на министъра на икономиката и планирането Стоян Овчаров за проверката, изпратено до Министерския съвет, се посочва, че през 1988-1989 в резултат на прекратяването на военните действия и рязкото влошаване на финансовото състояние на традиционните клиенти от подписани договори за 600 млн. долара са анулирани за 469 млн., за което фирмите производителки са били своевременно информирани от "Кинтекс". Въпреки това "Металхим" е продължило да произвежда продукция по анулирани договори. С решение на правителството залежалата продукция е изнесена в Ирак, въпреки че той вече е отказал поръчките и е ясно, че няма изгледи скоро да изплати огромните си дългове към България. Директорът на "Кинтекс" Иван Дамянов обяснява подробно: "През септември 1988 се оказахме в наличност с произведени оръжия за повече от 200 млн. лева за изпълнение на тези договори с Ирак. Тогава именно възникна проблемът дали да продължи износът на стоки на кредит за Ирак, или произведеното имущество да остане в наличност в склад в България. БНБ, БВТБ и "Кинтекс" бяха единодушни, че тези стоки не трябва да се изнасят на кредит за Ирак, тъй като междувременно започна разсрочването на изплащането на предоставените на Ирак кредити. Въпреки това по предложение на стокопроизводителите - "Металхим", СО "Електрон", МНО, беше прието правителствено решение №166 от 27 октомври 1988, с което дадените държавни кредити на Ирак бяха превърнати във фирмени кредити. С кредит от банката "Кинтекс" изкупи произведеното специално производство и го изнесе в Ирак в рамките на спогодбата. Ирак продължи да забавя плащанията си към нас и така "Кинтекс" стана длъжник с огромна сума, общо повече от 500 млн. лева, на банката.
Имам предвид, че имаше и други подобни решения на Министерския съвет, касаещи също такива случаи на изкупено от "Кинтекс" и оставено на отговорно пазене в България специално имущество. Това беше през 1981 и 1982 по решение на Партийно-правителствената комисия по отбранителната промишленост към Министерския съвет."51
Харизването на оръжие за над 200 млн. долара на Ирак през 1988, което остава неплатено, не е единственият случай, който илюстрира неефективната политика на тогавашното управление. Предоставянето на държавни кредити след 1985, точно в период, когато икономиката се нуждае от стабилна финансова политика, има единствено отрицателни последствия. Реализацията на всяка цена на продукцията на военнопромишления комплекс, която партийното ръководство очаква като спасение, всъщност води до фалита на "Металхим" и "Кинтекс" и до натрупването на огромен дълг към България от други неплатежоспособни страни.
Дори през 1989, когато самата България е вече банкрутирала, комунистическото управление продължава да разчита на основни клиенти като Ирак, Либия, Иран, Алжир, Ангола, Етиопия, Нигерия, Мозамбик. За разлика от България страни като Чехословакия, а и дори СССР, още в средата на 80-те години прекратяват отпускането на нови кредити за нередовните длъжници. Резултатът от политиката на България е 1.546 млрд. долара и 16.2 млн. лв. дългове към страната от оръжеен износ към 31 януари 1990 г. Освен най-големия длъжник - Ирак, в дълг към България остават Либия - 239.9 млн. долара, по спогодба от 1984; Алжир - 31.4 млн. долара, по спогодба от 1978; Ангола - 50.4 млн. долара, по спогодби от 1977, 1986 и 1987; Етиопия - 45.9 млн. долара, по спогодба от 1984; Никарагуа - 46.3 млн. долара, по спогодби от 1984 и 1987 и Сирия - 51.4 млн. долара, по спогодби от 1980 и 1983.
Структура на оръжейния износ за 1976 - 1989 (по данни на Външнотърговска банка)
Структура на оръжейния износ за 1976 - 1989 (по данни на Външнотърговска банка)
- Общо 5 млрд. и 282 млн. долара:
- в брой - 3 млрд. и 076 млн. долара, или 58.3 процента
- държавен кредит - 2 млрд. и 145 млн. лева, или 40.6 процента
- в това число платен държавен кредит - 599 млн. долара, или 11.3 процента
- остатък за погасяване - 1 млрд. и 546 млн. долара, или 29.3 процента
- фирмен кредит - 59 млн., или 1.1 процента.
* Христо Христов е журналист във в. "Дневник" от основаването му през 2001. Автор е на документалните книги "Секретното дело за лагерите" (1999), "Държавна сигурност срещу българската емиграция" (2000) и "Убийте Скитник" (българската и британската държавна политика по случая Георги Марков, 2005). Носител е на най-престижните български награди за разследваща журналистика:
- "Паница" (1999) на фондация "Свободна и демократична България"
- "Разследващи журналисти" (2001) на българската Асоциация за разследващи журналисти, Центъра за развитие на медиите и британската фондация "Гардиън"
Отличен е с наградата за цялостен принос в областта на достъпа до информация на фондация "Програма достъп до информация" (2005).
Христо Христов е първият носител на наградата за принос към свободата на духа на фонд "Георги Василев - Швейцария" (2006).
Специализирал е във в. "Гардиън", Великобритания (декември 2002) и в Международния център за журналистика, Вашингтон, САЩ (април 2004).
Последното му разследване за убийството на българския писател Георги Марков, предизвика международен отзук и за него писаха редица престижни британски вестници, сред които "Сънди Таймс" и "Гардиън", както и световните информационни агенции Ройтер, Асошиейтед прес, Франс прес и др.
Сегашното разследване е част от новата му документална книга, която предстои да бъде пусната на пазара от издателство "Сиела" под заглавието "Тайните фалити на комунизма".