РАЗСЛЕДВАНЕ "Икономическото досие на комунизма" - Част VI: Външният дълг
Това документално разследване е изградено върху уникалния архив на следствено дело №4/1990, известно като делото за икономическата катастрофа. В него са концентрирани строго поверителни и секретни материали за икономическата политика на БКП през последните 30 години от управлението й. Сред тях са неизвестни досега документи от поверителния архив на БНБ, от архива на Българската външнотърговска банка, Министерството на външноикономическите връзки, отдел "Специален" на Министерството на финансите, "Кинтекс", Комитета за държавен и народен контрол, МВР. В показанията си по делото членовете на Политбюро и на Секретариата на ЦК на БКП, министри от правителствата, водещи фигури от тогавашния стопански елит и ръководителите на БНБ и БВТБ признават несъстоятелността на комунистическа система и икономика.
"Дневник" публикува настоящата поредица с убеждението, че информацията в нея ще запълни съществени празнини от най-близката ни история. Публикациите са част от предстоящата книга на журналиста Христо Христов "Тайните фалити на комунизма".
Проучването на архива на дело №4 е по Закона за достъп до обществена информация и съдействието на Върховната касационна прокуратура, Софийската градска прокуратура и Националната следствена служба.
Съдържание:
"Въпросът за външния дълг на страната беше строго секретен и никога не е разглеждан на заседание на Политбюро като цяло, а само в най-тесен кръг от пряко отговорни лица", посочва вицепремиерът от 60-те и 70-те години Живко Живков.
Неплатежоспособността, в която управлението на БКП изпада в началото на 60-те години, е туширана с няколко последователни кредита от СССР. През първите години на 70-те дългът бележи плавно покачване, а от 1974 скокът е рязък. Тогавашният председател на БНБ и впоследствие ръководител на Държавния планов комитет Кирил Зарев свидетелства: "Рязко покачване на дълга настъпи през 1974, когато той беше увеличен с 900 млн. долара. През 1975 дългът нарасна с 800 млн. долара. Аз постъпих през 1975 в плановия комитет и през същата година вече решителни мерки не можеха да се предприемат. Общият дълг през 1975 беше над 3.5 млрд. долара."
На българската делегация, която през 1978 моли Москва натрупаните задължения на НРБ към СССР да бъдат отложени с 10-15 години, й се налага да дава обяснения за външния дълг. Съветската страна първоначално не направи отстъпки. Налага се Живков да осъществи лични срещи в Москва и пак да настоява за съветска помощ. През юни в Москва пристига нова българска делегация начело с премиера Станко Тодоров. Тя също е принудена да обяснява проблемите с българския дълг към СССР и към Запада. Съветският премиер Косигин подчертава: "Необходимо е да се планират разходите, защото често пъти под натиска на различните органи в нашите страни искаме изведнъж много работи да извършим, а след това резултатите не са такива, каквито сме очаквали. Добре е, че борбата за решаване на валутния проблем се оглавява от другаря Тодор Живков."
По това време вече е формирана т.нар. Валутна комисия към Политбюро на ЦК на БКП, чрез която Живков поставя под личния си контрол изразходването на западната валута. Москва отново склонява да подкрепи братското управление в България. В разговора им в Крим през август 1978 Брежнев лично предупреждава Живков за критичното нарастване на външния дълг на България: "За задълженията на България към Запада ние сме говорили с теб неведнъж. Вниманието към този проблем не бива да отслабва, защото от икономически той може да прерасне в политически проблем. Ти ми разказа преди за вашата програма за постепенно излизане от бремето на дълговете към Запада. Другарите ме информираха, че тази програма вече дава първите резултати. Но очевидно заслужава още и още веднъж да се види какво може да се направи за намаляване на икономическата зависимост от капиталистическия пазар." Отговорът на Живков е: "Благодаря за помощта, която Политбюро на ЦК на КПСС и съветското правителство ни оказаха с отпуснатия кредит. Без тази помощ България от тази година нямаше да бъде платежоспособна." Управлението на БКП е спасено за пореден път. Кремъл предоставя на София безвъзмездно по 400 млн. рубли през 1979 и 1980.
Още в края на 70-те години обаче проличават първите симптоми на криза и в съветската икономика. Допълнително СССР изразходва милиарди ресурси, за да замаскира фалита на комунизма в Полша, а през 1979 започва военната авантюра в Афганистан, която поглъща над 4 млрд. долара годишно. За да компенсира тези разходи, Съветският съюз намалява енергийните доставки за останалите социалистически страни.
През 1982 администрацията на американския президент Рейгън приема няколко секретни директиви, с които САЩ отхвърлят съществуването на съветската система, и набелязва мерки за уязвяването на икономиката на СССР. Най-важните са налагането на нови ограничения чрез КОКОМ в трансфера на модерни технологии към източния блок, контролираната девалвация на долара през 1985 и намаляване двойно на цената на петрола чрез покачване на производството от стратегическия партньор на Вашингтон Саудитска Арабия същата година. Как драстичният спад на цената на петрола се отразява в България посочва тогавашният председател на БНБ Васил Коларов: "За България, която години наред преди това заделяше част от нефта, внесен от СССР за рубли, преработваше го и изнасяше нефтопродукти за долари, това предизвика спадане на валутните постъпления годишно пряко поне на около 300 - 500 млн. щатски долара. Все поради падането на цената на нефта главните купувачи на българска продукция срещу конвертируема валута, които бяха износители на петрол, като Либия, Ирак, Алжир, Сирия и други, самите останаха изведнъж с около два пъти по-малко конвертируема валута. Това наложи износът на оръжие и някои други продукти за тези страни да премине от плащане в твърда валута в брой към плащане на кредит (примерно от 2 до 5 години). Това само по себе си допълнително намали валутните постъпления на страната с няколко стотици милиона щатски долара."
Живков е наясно с положението и още през 1985 пише на Горбачов: "Ние изоставаме в областта на обществената производителност на труда, в областта на научно-техническия прогрес и по-специално в създаването и внедряването на нови технологии. От година на година падат темповете на развитие на всички социалистически страни. Как става така, че десетилетия наред капиталистическият строй, който е исторически обречен и се раздира от непреодолими антагонистични противоречия, ни изпреварва, а в икономиката ние продължаваме да вървим след него?" По-късно пред прокурорите по дело №4 той ще признае: "Бавно, но сигурно бяхме осъдени на технологично и информационно изоставане, тъй като нашият пазар беше главно социалистически. От 1985 моделът на развитие, който бяхме избрали, започна да се руши. Ясно беше, че той крие в себе си предпоставките за своето ликвидиране."
Колко хазартно е управлявана икономиката показва още един щрих от 1986 - след като в СССР Горбачов поставя за цел двойно увеличаване на икономическия растеж от 3.5 на 7%, в България Живков предлага поредните си съображения, озаглавени "За качествено нов растеж в икономиката", с които поставя същите цели. Политбюро единодушно приемат тезата му, че "ако се развиваме с тези темпове - това са темпове на изоставането. Ако възприемем постановката за растежа, ще имаме коренни промени." Само година по-късно вместо икономически растеж е отчетено увеличаване на външния дълг с 1.5 млрд. долара, а председателят на БНБ Васил Коларов информира генералния секретар на БКП, че целият износ вече не може да покрие валутните разходи и положението се крепи само на нови огромни външни кредити. Реакцията на Живков в Политбюро е показателна: "Аз винаги казвам, че рибата се вмирисва откъм главата, значи имам себе си предвид. Аз не го приемам, обаче вие, няколко души, трябва да носите отговорност, че с 2 млрд. ме натопихте. Кои бяха тогава в Министерския съвет? Андрей Луканов, Огнян Дойнов, Стоян Марков и още няколко по икономиката."
Всички опити да се спаси положението през следващите две години водят само до увеличаването на външния и вътрешния дълг. "Елементите на кризата се очертаха още през 1986. Тогава с помощта на учени направихме анализ на положението и озаглавихме материала "Деформациите у нас", който през септември беше предаден на Т. Живков. Там се разкриха тези деформации и че ако те не бъдат преодолени, България ще тръгне надолу. Но главният въпрос, който постави България в тежко положение, е друг. Главното е в това, че тоталитарният модел на управление на социализма, който в продължение на 40 години функционираше в България, изпадна в дълбока криза." Думите са на министър-председателя Гриса Филипов. През 1986 Живков го освобождава като премиер и го заменя с Георги Атанасов, който обяснява какво е заварил: "Икономиката беше в криза. Ръководството беше убедено, че трябва да се извърши преустройство, но всички разработки, които се внасяха, изхождаха от един център - от генералния секретар, и засягаха по същество организационната страна на функционирането на икономиката, а не принципите, въз основа на които тя може да се приведе на релсите на пазарната икономика. За периода 1986/89 бяха внесени над 20 разработки от генералния секретар. В тях имаше и правилни идеи, но това бяха политически постановки и главно предопределяха непрекъснати организационно-структурни промени. Когато аз постъпих в правителството, на следващия ден Народното събрание реши да се закрият пет министерства и да се създадат няколко съвета към Министерския съвет. Това се отрази на производството. Хората бяха в непрекъснато очакване. Така продължи през целия период." Атанасов продължава: "От 1986 ние се оказахме с празни ръце - нямаше какво да изнасяме, за да получим валута. Това, което изнасяхме за едно десетилетие, от 1975 нататък за този период увеличи цената си с 30 процента, а това, което внасяхме - със 105 процента."
Подценяването на развитието на селското стопанство, хранителната и леката промишленост, туризма, транспорта започва да дават плодовете си. Външният дълг расте неудържимо. Ако през 1984 той е малко над 3 млрд. валутни лева, през 1985 е малко над 4 млрд., а през 1986 достига 4 млрд. и 970.4 млн. валутни лева (през 1980-1985 един валутен лев - 1.15 лв., 1986-1987 - 1.50 лв., 1988 - 2 лв., 1989 - 2.9 лв.). Председателят на БНБ Васил Коларов посочва: "Към групата на субективните причини за нарастването на дълга е абсолютизирането на растежа на икономиката при всякакви обстоятелства и на всяка цена."
От дадената от него справка за валутните постъпления и валутните разходи по второ направление на страната в несоциалистическа валута става ясно, че ако в продължение на шест години от 1980 валутните постъпления са били около 3 млрд. валутни лева годишно, то до 1989 те трайно са спадали до отчетените 2.1 млрд в края на периода. "При подобен спад е ясно, че докато не се извърши истинска адаптация на икономиката в уравновесяване на разходите във валута с постъпленията във валута, било чрез намаляване на разходите, било чрез увеличаване на постъпленията, невъзможно е да се планират като стратегия и в по-конкретен план високи темпове на развитие. Напротив, естествено е било едно сдържане на растежа и дори може би един временен спад", казва Коларов. Той отбелязва и една друга тенденция: "За 1986 и следващите години до 1990 включително при разработването на плана за развитието на страната като цяло изкуствено се завишаваха планираните валутни постъпления с около 1 млрд. валутни лева по второ направление. Това даваше основания в плана разходите също да бъдат съответно увеличени. По този път, когато се утвърждаваше валутният план, той съдържаше общи валутни разходи, значително по-големи от онези, които страната ни можеше да си позволи при намалените валутни постъпления."
В периода 1986/89 ръководството на БНБ изпраща множество секретни информации и доклади до политическото ръководство и до правителството с предупреждения за тежкото икономическо състояние, които не са чути. Вместо ограничения във вноса, приемане на реален валутен курс и увеличение на цените Живков внася в Политбюро поредната си разработка "За новото в съвременния свят и проблемите на неговото преустройство", в която посочва, че "България не може да се развива без Съветския съюз". В други подобни съображения той отбелязва, че "не е нужно да доказваме защо ние нямаме друга стратегическа алтернатива". В същото време (есента на 1988) председателите на БНБ и БВТБ (външнотърговската банка) Васил Коларов и Иван Драгневски отново пишат на премиера Георги Атанасов за критичното положение: "Изпълнението на валутните постъпления за 1988 и особено в несоциалистическа валута предизвиква изключителна тревога и поставя страната ни пред невъзможност да посрещне предстоящите плащания в несоциалистическа валута с всички тежки последици... Заслужава да се отбележи, че редица банки в основни наши партньори - капиталистически страни, спират предоставянето на нови кредити за финансиране на наши покупки на суровини и материали. Изключително голям вече е броят на отказите на банки да финансират доставките на зърно и хранителни стоки като масло, месо, маслини, лимони, мая и т.н."
За да се поддържа платежоспособността на страната, понастоящем банката е принудена да осъществява валутни разходи само при наличие на кредитиране от чужбина, а цялата маса на валутните постъпления да бъде използвана за погасяване на по-рано получени кредити. Нещо повече, вече валутните постъпления са значително по-малко от необходимите суми за обслужване на дълга. Към тези проблеми следва да се добави и започналото вече трайно повишаване на лихвените проценти по валутния дълг, което без съмнение ще изправи страната пред нови затруднения."
Тодор Живков до последно е държан в течение за лавината на външния дълг. През юли 1989 същите банкери му изпращат поредната строго поверителна и в дух на отчаяние докладна: "Вече четвърта година поред, както знаете, икономиката ни не се адаптира към рязко влошилите се от 1985 условия на международните пазари. В резултат на това всяка година от 1986 чистият дълг на страната в конвертируема валута нарастваше с около 1.5-1.8 млрд. щатски долара."
Бившият председател на БНБ Васил Коларов в показанията си: "...обикновено за една страна се приема, че е твърде задлъжняла, когато за обслужване на външния си дълг, тоест за погасяване на главницата и лихвите по него, се изразходват повече от 25 процента от валутните постъпления на страната за определена година. За България тази граница беше прехвърлена през 1986."
Официалното обявяване на катастрофалното положение вече е въпрос само на дни. В началото на февруари 1990 Андрей Луканов сменя Георги Атанасов на министърпредседателския пост. В строго поверителна докладна председателите на БНБ и БВТБ Иван Драгневски и Веселин Ранков го информират, че задълженията на страната към 31 декември 1989 възлизат на 8 млрд. и 621.4 млн. валутни лева, или 10 млрд. и 656.9 млн. щатски долара. Обаче вече няма място за маневриране. През 1990 БВТБ следва да изплати задължения по различни видове кредити и лихви за почти 4 млрд. долара, а разполага с 1 млрд. долара стратегически валутен резерв. Банкерите докладват: "На международните кредитни пазари банката среща изключително сериозни и почти непреодолими трудности по договарянето на нови кредити. От ноември 1989 не е договорен нито един средносрочен финансов кредит, чрез който биха се облекчили разплащанията. Не се предлагат от западни банки и кредити за финансиране на вноса на суровини, материали и други стоки. Освободените кредитни линии след изплащане на дължимите суми или се анулират, или се намаляват, или за тях по изключение се предлагат нови лихвени условия, включващи надбавки над базисния лихвен процент. Като мотиви за въздържаността се изтъкват високата задлъжнялост на страната, сумата на която е надхвърлила критичната граница, липсата на програма и сериозни действени мерки за излизане от икономическата криза.
Тежката икономическа ситуация в страната, продължаващата й изолация от кредитните пазари, незначителните по обем валутни постъпления от износа и другите дейности, липсата на приток на нови валутни средства изправят банката пред непосилната вече задача да плаща в срок задълженията си по кредитите, а едновременно с това да посреща натиска и исканията на фирмите за нов внос на стоки."
Това е документът, в който БНБ и БВТБ предлагат на Луканов да проведе разговори с кредиторите за разсрочване на плащанията за 1990, като се преустановят плащанията:
"Остава изходът, колкото и тежък да е той за страната, за нейния международен авторитет, с всички негативни последици за икономиката като масовото преустановяване на много производства, прекратяване на вноса на стоки, блокиране на валутни постъпления от износа и налични авоари и резерви, да се направят контакти и постъпки пред кредиторите - правителствата и банките на съответните страни, за разсрочване на плащанията по кредитите на първо време за 1990. Във връзка с гореизложеното и с оглед съхраняване на част от стратегическия резерв на страната предлагаме БВТБ да преустанови плащанията по кредитите от чужбина със срокове през 1990."
Луканов прави един последен опит. Близкият до съветските кръгове последен български комунистически премиер не успява да измоли един последен кредит от 1 млрд. долара от Москва. Горбачов не е в състояние да му осигури такава сума и той си тръгва с празни ръце.
На 26 март 1990 Луканов едностранно прекратява плащанията по външния дълг и цял свят разбира, че България е напълно фалирала държава. По своя род актът е единствен в рамките на страните от източния блок. Няколко дни по-късно, на 4 април 1990 г., БКП се преименува в днешната БСП.
Емил Христов, бивш председател на Съвета по управление на икономиката към Държавния съвет, дава едни от най-точните параметри на завещанието на комунизма:
- стоков дефицит
- натрупан бюджетен дефицит и кредитна задлъжнялост на стопанските организации
- валутен дефицит
- неконтролируема емисия парични знаци
- неконтролируеми инфлационни процеси
- голям консумативен внос от второ направление
- голямо незавършено строителство
- умъртвени капитални вложения в неефективни фондове и престижни обекти
- амортизирани основни фондове в почти всички сфери на материалното производство
- липса на средства за технологични инвестиции
- реално и системно понижаване на жизненото равнище.
* Христо Христов е журналист във в. "Дневник" от основаването му през 2001. Автор е на документалните книги "Секретното дело за лагерите" (1999), "Държавна сигурност срещу българската емиграция" (2000) и "Убийте Скитник" (българската и британската държавна политика по случая Георги Марков, 2005). Носител е на най-престижните български награди за разследваща журналистика:
* Христо Христов е журналист във в. "Дневник" от основаването му през 2001. Автор е на документалните книги "Секретното дело за лагерите" (1999), "Държавна сигурност срещу българската емиграция" (2000) и "Убийте Скитник" (българската и британската държавна политика по случая Георги Марков, 2005). Носител е на най-престижните български награди за разследваща журналистика:
- "Паница" (1999) на фондация "Свободна и демократична България"
- "Разследващи журналисти" (2001) на българската Асоциация за разследващи журналисти, Центъра за развитие на медиите и британската фондация "Гардиън"
Отличен е с наградата за цялостен принос в областта на достъпа до информация на фондация "Програма достъп до информация" (2005).
Христо Христов е първият носител на наградата за принос към свободата на духа на фонд "Георги Василев - Швейцария" (2006).
Специализирал е във в. "Гардиън", Великобритания (декември 2002) и в Международния център за журналистика, Вашингтон, САЩ (април 2004).
Последното му разследване за убийството на българския писател Георги Марков, предизвика международен отзук и за него писаха редица престижни британски вестници, сред които "Сънди Таймс" и "Гардиън", както и световните информационни агенции Ройтер, Асошиейтед прес, Франс прес и др.
Сегашното разследване е част от новата му документална книга, която предстои да бъде пусната на пазара от издателство "Сиела" под заглавието "Тайните фалити на комунизма".