За да коментирате, да оценявате или да докладвате коментар, трябва да влезете в профила си или да се регистрирате.
Вход | Регистрация
За да коментирате, да оценявате или да докладвате коментар, влезте в профила си. Вход | Регистрация
*****
РазстроеноПоръчайте "български език" и "граматика"- учебници за автора Христов!?! В смисъл да му дадем шанс да учи момчето
*****
Неутрално"Проблемът с наличието в българския закон на давностен срок за най-тежкото престъпление - убийство е наследство от съветската правна система, приета през епохата на комунизма."
Пълни глупости. Давност за убийство е имало още по Нак. закон от 1896 г.
*****
НеутралноNa Bulgaria i na niakoi v neia ne i neshto oturva da se zanimavat s tozi sluchai poveche i reshavat prosto da zarezat poradi davnost no Markow beshe ubit v London i beshe Britanski podanik(kakto i bulgarski) i zatova niama nikoga da ima. S tezi bulgarski zakoni garinitcata na Evropa triabva da minava tam kudeto zapochva Bulgaria!
*****
НеутралноНовината, че Сталин е болен, предизвика истинско вълнение във всички сфери на нашия фабричен свят. Главната причина за това беше изненадата. След като години наред от всички посоки ни се набиваше в главите, че той — най-мъдрият, най-великият, най-храбрият човек на света — Сталин, който беше смисълът на нашето жалко съществуване, на съществуването на планетата и дори на Вселената — и ние, и пропагандата автоматически бяхме приели, че той не може да се разболява, а камо ли да умира. В навечерието на новината за смъртта му един от старите работници в дърводелната ми каза многозначително: „Сталин не може да умре, разбираш ли!… И да умре, ще го съживят… и както е сега на 73 години, може да започне отново, нека да кажем, от 30 години, а!“
Тъй като по мнението на Държавна сигурност и на нашия Киро врагът можеше да използува случая и да удари, отново беше въведена най-подсилена охрана, бяха разставени часови по всички краища на фабриката и се правеха внезапни нощни проверки, за да не спят патрулите. А времето силно застудя, земята се скова от сух студ. Имахме насрочена някаква вечеринка, но всичко се отложи и леля Анка от партийното бюро казваше на всеослушание: „Кой смее сега да се смее!“
Което си е истина, никой не дръзваше дори да се усмихне, въпреки че поне дузина хора във фабриката бяха яли попарата на умиращия другар и скрито тържествуваха. Ако за мнозинството хора у нас Сталин беше задължителна част от една натрапена им действителност, каквато например беше евакуацията при бомбардировките, за хората на режима и за неговите противници той беше най-ярък символ на две напълно противоположни реалности: Главното вълнение, стигащо почти до пълно объркване, беше всред партийния актив. Всички чувствуваха, че смъртта на Сталин ще доведе до промени, а нищо не ги плашеше повече от възможни промени. Някои партийни другари направо чакаха американците да се възползуват и да нападнат. Колкото и здрава да беше дисциплината в командувания от Държавна сигурност обществен апарат, още с новината за болестта на Сталин нещата започнаха да скърцат. Бродейки по работа из министерства и комитети, чувствувах, че цялата атмосфера беше някак омекнала и стихнала в някакво решително очакване. Най-непримиримите служители със злодейска репутация внезапно се бяха свили в черупките си. Един мой колега, който излежаваше три години затвор по политически причини в Пазарджик, впоследствие ми каза, че всред надзирателите настъпило такова объркване, че най-големите грубияни от тях започнали да се умилкват. Фактът, че все пак Сталин можеше да умре, създаваше нов символ — че нещата могат да имат край. Днес сигурно изглежда наивно и смешно, но в ония години, аз вярвам, мнозина изпитваха това чувство за обречена безкрайност.
През нощта, когато дойде вестта, че Сталин е мъртъв, бях на нощно дежурство. Някъде призори пред мен се разигра незабравима трагикомична сцена. Инженер З., който беше бивш офицер от царската армия, немски възпитаник и, струва ми се, стипендиант на Круп преди войната, беше подсилена охрана. Той беше добър и приятен човек, но изглежда, че имаше някакво политическо петно в биографията му, защото местната Държавна сигурност често се интересуваше от него. Къде и как той бе успял да се напие, не научих, но към пет часа сутринта заварих в стаята на охраната следната сцена: моят колега лежеше на едно походно легло, плачеше с магарешки глас и нареждаше трагично: „Отиде си, няма го вече бащата, учителя… няма го любимия, скъпия човек… другаря Сталин го няма вече…“ — и така нататък, все в този дух.
А нашият партиен шеф Киро, дълбоко трогнат, се беше надвесил над него и чистосърдечно се опитваше да го успокои:
— Успокой се, другарю… Знаеш, всички ни боли, на мене сърцето ми се къса, но… хайде успокой се…
Но нашият герой ревеше със сълзи, та се късаше:
— Неее! — викаше той. — Кой ще го замени сега!
— Все ще се намери някой… — продължаваше да го успокоява Киро.
— Неее! — тресеше се от плач инженер З. — Той е незаменим! Кой смее да каже, че някой може да го замени… Отиде си най-великият, най-мъдрият, близкият, родният, бащата, учителят, вождът…
Около нас започнаха да се тълпят работници, чието здраво реалистично чувство подсказваше, че цялата сцена, която нашият инженер разиграваше, беше жива гавра с умрелия диктатор, че нервите на горкия З. не бяха издържали тържеството на този момент… Някой по-съобразителен ми пошушна, че трябва да го изведем от предприятието, преди да го е видял директорът, който лесно би отгатнал какво стои зад пиянските сълзи на този неочаквано скърбящ гражданин. Изведохме го, а Киро замислено ми каза: „Какво нещо, а! Смъртта на другаря Сталин разтърси дори инженер З.“
...
________________________________
Задочни репортажи за България
http://www.chitanka.info:82/lib/text/2898/11#texts
*****
НеутралноТОЯ христо христов БИЛ ГОЛЯМА ШУШУМИГА. ДОСТА ВРЕМЕ СЕ МЪЧА ДА СЕ СЕТЯ КОЙ БЕШЕ ТОЗИ И КАК ИЗГЛЕЖДАШЕ НО ПРЕДИ ДНИ ГО ВИДЯХ ПО НЯКАКВА КАБЕЛАРКА СЕ СЕТИХ. АМИ ТОЙ Е ИЗТЪКАН ОТ ЗЛОБА И НЕКАДЪРНОСТ И КАК МОЖЕ ЧОВЕК ДА ВЯРВА НА ИЗМИШЛЬОТИНИТЕ НА ЕДИН ЛУД.ЗАВАЛИЯТА АМИ ЗАЩО НЕ ВЗЕМЕ ДА СЕ ГРЪМНЕ ДОКАТО НЕ СЕ НАМУШКАЛ НА НЯКАКЪВ ЧАДЪР.
*****
НеутралноЗа престъпления срещу човечеството давност няма. Комунистите, които са си омърсили ръцете с кръв, трябва да бъдат изловени така, както Симон Визентал ловеше нацистки военопрестъпници. До последно! Заради принципа!
*****
НеутралноНай-големият пропуск на прехода е че не можахме да осъдим комунистите. Като се почне от главорезите от лагерите, началниците от ДС и като стигнем до другарите от Политбюро и цялото ЦК на БКП, това са все хора които са виновни за смърта на хиляди хора и за разрухата на техните семейства. Тези хора заслужаваха всичките смъртни наказания, но българският народ е един мекушав и свит народец който е свикнал да трае и тегли. На всичко отгоре, голяма част от народа продължава да си гласува за хора като :
- агент Гоце
- синът на члена на ЦК Димитрий Станишев
- разведчикът Бригадир Аспарухов
Един народ който вместо да накаже злоупотребилите с властта хора, гласува за техните наследници, е калпав народ.
*****
НеутралноНе личи авторът да е злобен, но ти наистина ще се пръснеш от яд, че прави такива разкрития. Очевидно некадърникът и злобарят си ти, защото Христов вече го цитират в реномираните западни издания.
*****
НеутралноДС е жива и този форум го доказва, Трябва лустрация дори и след 100 години. За внуците на Станишев Дмитриевич и Гоце. Без лустрация няма да стане. Или да ги изпратят в СССР.
*****
НеутралноЩе затворите делото на "Куково лято"
*****
Неутралноза убийството на георги марков не трябва да има давност в съзнанието на хората и трябва да помнят до какво водят комунистическите залитания
*****
Неутралнотова не пречи да ги заплюваме като ги видим
*****
Неутрално"Савов се самоуби два дни преди съдебния процес през януари 1992,"
Или се самоуби, или го самоубиха
*****
НеутралноНие българите ПОМНИМ!
И ние шибани комунисти ще ви унищожим.
Milen Ivanov
Рейтинг: 854 Неутрално"Най-големият пропуск на прехода е че не можахме да осъдим комунистите."
Гледайте новия сериал "Сюнет за Сергюн".Като никой не ги съди за "възродителния" процес, как да стане? За другите им зулуми има или давност, или секретност, или и двете.
*****
НеутралноЧервен боклук.
*****
Неутралнотрезвеник, да ти е.а ма.ката
*****
НеутралноДавност за престъпления срещу човечеството няма. Давност срещу нацистки и болшевишки престъпления няма. Комунистите са престъпници и ще бъдат съдени като такива. Всеки комуняга замесен в убийство трябва да плати! Ако не той лично, то децата му и внуците му! Смърт за убийците!!!!
*****
НеутралноЕто ви независимо Българско следствие и правораздаване! СРАМ ЗА ЦЯЛА БЪЛГАРИЯ!МАСКАРИ ТАКИВА!
*****
НеутралноНо 18 писа:"Давност за престъпления срещу човечеството няма."
Така е. Но тук не става дума за престъпления срещу човечеството. Да цитирам един друг текст (от друг форум на Дневник):
""Преди да напише "Задочните репортажи" със същата стръв Г.Марков е пишел възхвала и за социалистическото строителство. През 1962 г. издава романа "Мъже", с който спечелва годишната награда на СБП и впоследствие е приет за член на СБП. Три години по късно е екранизиран.Започва работа към издателство "Народна младеж".Марков е един от авторите на сценария на първите серии от популярния сериал „На всеки километър“, като създава образа на умния полицай Велински.Със съгласие на ЦК на БКП и ДС Марков е бил назначен за главен сценарист на тв сериала "На всеки километър", възложена му е било да напише пиесата за 25-годишнината от 1944 г., замислена като документален разказ за антифашистката съпротива. Допуснат е бил месеци наред да работи в секретния архив на МВР.
Той е доказал своята лоялност към комунистите и те са му вярвали. Но не са му простили измяна.""
Вървете в кафенето,където се събират старите писатели (София).Поговорете с тези от тях,които добре познават Г.Марков.
ще се убедите че Г.Марков е имал лични контакти/приятелства с висши офицери от ДС. Той е бил "наш човек".(Поради което ДС са го убили като предател!!!)
Кой го вкара в личния кръг на Тодор Живков (в който не влизаха много по-талантливи хора на изкуството от Г.Марков)? Кой го пускаше да пътува из Европа (със средства на брат му -'невъзвръщенеца').В онези години за обикновения човек това бе невъзможно.
Не ставайте наивни.
Не си създавайте кумири.
*****
НеутралноРистьо,Ристьо...видя ли какво направи с тези свои журналистически разследвания."Топ журналиста Болен Сидеров " веднага след публикациите ти ,направи свое "журналистическо разследване " за по-малко от два дни за "Сивите вълци" и дейноста им в РБългария и вече ги внесе в ДАНС.Ристьо,Ристьо...разбра
*****
НеутралноБях поканен за среща-разговор със студентите от бригадата, която през лятото работеше на новия път за Мальовица.
Тези организирани срещи на писатели с читатели или просто с публика бяха и все още са твърде разпространена форма на пропагандно общуване по принуда. И двете страни бяха принуждавани. Писателите се заставяха да излязат от своята тясна клубно-приятелска атмосфера и да се срещнат с тия, които, предполагаше се, четяха техните произведения. Само най-славолюбивите и най-посредствените дейци на литературния фронт приемаха това задължение с удоволствие, защото то потвърждаваше нещо, което те биха искали да бъдат — големи популярни имена. По-примитивните и по-наивните от моите колеги се радваха на афишите и вестниците, които известяваха за тяхното пристигане в някое село или град, приемаха с жестове букетите цветя, раздаваха автографи с живописни подписи и дори се фотографираха с публиката, за да увековечат момента. Понякога те отнасяха в бележниците си адреса на някоя местна учителка с красиви мечтателни очи, която щеше да броди свенливо в сънищата им като доказателство за силата на талантите им. А от другата страна — заводски, учрежденски, квартални, военни, младежки, женски и т.н. организации, за да отчетат някаква обществено-политическа дейност, бяха принудени често да канят писатели било за литературно четене, било за срещи с читателите. Така че това заставане на писателя с лице пред дадена публика съвсем не идваше от породен интерес от едната или от другата страна, а просто беше вариант на основното правило ДА СЕ ОТБИЕ НОМЕРЪТ. И двете страни знаеха, че това културно събитие щеше да се впише в актива им, щеше да се отчете по не знам колко линии и следователно си заслужаваше масрафа да се изтърпят няколко скучни часа. Тъкмо поради липсата на естествен взаимен интерес разговорът се организираше предварително. Между публиката се избираха няколко жертви, които трябваше да прочетат произведенията на поканения писател (или писатели), след това трябваше да прегледат някои критически статии и да подготвят въпросите, които щяха да зададат. Обикновено тези разговори бяха непоносимо фалшиви, често пъти изцапани с цитати от речите на първия ръководител. Диалог въобще не се получаваше, тъй като и писатели, и читатели произнасяха един и същ монолог. Над всички тегнеше го-ре-долу онова чувство за безсмислица, което биха изпитали двама затворници, ако надзирателят им заповядаше да разговарят за ланския сняг. „Ами… беше бял“ — ще каже първият. „Да, бе! Наистина беше бял!“ — ще откликне вторият.
Хората бяха достатъчно мъдри да не задават неудобни въпроси, а писателите достатъчно хитри, за да не ги предизвикват. Най-безобидните въпроси бяха за прототиповете на известни литературни герои, но твърде рядко нещата стигаха опасната зона за истината в живота и нейното литературно фалшифициране, което, аз мисля, би трябвало да бъде главната тема на всеки сериозен литературен разговор в България.
И все пак, въпреки инстинктивното благоразумие от време на време, макар и рядко, внезапна бомба експлодираше на такава среща. Добре запапагаленият урок от безсмислени въпроси и отговори отиваше по дяволите и сякаш силни гласове се провикваха: „Не виждате ли, че царят е гол?“
В студентския лагер пристигнах с кола рано следобед. Беше великолепно слънчево време. Гледайки автомобилния път, който се устремяваше нагоре към недостъпно чистите планински височини, със съжаление си помислих, че съдбата на Витоша щеше да последва Рила, че след няколко години нямаше да има и помен от красивата и съдържателна самота на върховете, че тучните пасища щяха да се осеят с празни консервени кутии и вестници, че благородната борба на туриста със стръмнините щеше да издъхне върху седалките на пъшкащ нагоре Москвич. Студентът, който ме посрещна, сякаш отгатна мислите ми и внезапно каза: „Превръщаме планината в клозет!“
Гласът му беше хапливо ироничен и явно изразяваше нещо, с което той не можеше да се примири. Той беше много висок, русоляв, с бистри сини очи и красиво лице. Движеше се малко тромаво и от време на време изпитателно ме поглеждаше. Явно се опитваше да разбере що за птица бях.
— Не съм чел нищо от вас! — каза той, докато пресичахме поляната към бараката, в която щеше да се състои срещата. После той добави без каквато и да е нотка на извинение: — Не чета днешна българска литература!… Не си мислете, че не съм опитвал… Колко пъти… момичетата говорят за тоя-оня писател и човек рече да не остане назад… но… — тук той се спря, обърна се с лице към мене и като ме гледаше в очите, каза: — Аз просто не знам, за какво пишете?
Гласът му беше знаменателно предупреждение, че срещата със студентите щеше да бъде далеч от обичайното представление, където всичко се знаеше отнапред. Междувременно забелязах погледите, които се хвърляха към колата ми — съвсем ново, лъскаво БМВ, и в миг пожелах да бях дошъл върху някакъв раздрънкай камион. Атмосферата в бараката, която служеше за стол на бригадата, беше неприветлива. Липсваше обичайната маса с червена покривка и вазата с цветя и съвсем невероятно за България, по стените нямаше никакъв портрет и никакъв лозунг. Дадоха ми един стол и студентите седнаха по масите около мен. Докато те идваха един по един в избелелите от слънцето сиви дочени бригадирски дрехи, моят водач ми каза, че ако искам, след срещата мога да хапна с тях нещо рядко — кюфтета от младо магарешко месо. Мислех, че се шегува. Веднага забелязах и пълното отсъствие на сервилната любезност, с която винаги ни обграждаха организаторите на такива срещи. Момчетата и момичетата ме гледаха със сериозни, строги лица и дори няколкото шеги, с които започнах, не промениха атмосферата. В бараката трябва да имаше над стотина души и още продължаваха да пристигат. Русият ми водач ме представи с твърде многозначителните думи:
„При нас е Георги Марков, авторът на «Мъже», когото поканихме тук за един… мъжки разговор!“
С цел да обезоръжа евентуалните нападатели избрах една от най-сигурните и проверени теми, а именно „Съществуването на подлеци не е оправдание и ние да постъпваме подло“. Винаги смятах, че обществената отговорност в България служеше за измиване на отделни мръсни ръце, че в името на партията, народа и страната всъщност се извършваха най-отвратителни престъпления и подлости и че единственият правилен критерий си оставаше критерият за личната отговорност. Аз поне никога не съм приемал и не мога да приема оправдания от рода на „партията ми нареди“, „аз не исках, но го направих, защото ми заповядаха“. Тъкмо в прехвърлянето на собствената конкретна отговорност върху общи понятия, като партия, народ, страна, аз виждам най-узаконената и най-силно изразена индивидуална подлост. Говорих около половин час. Чувствувах, че те ме слушаха с критично внимание, че аз неочаквано им бях предложил по-голямо бойно поле, отколкото те търсеха. Стори ми се дори, че на тях някак им допадна ясното разграничаване на лична отговорност от партийна отговорност. Когато завърших, нямаше никакви ръкопляскания. Вместо това чух глас:
— А как съчетавате убежденията си с привилегиите, които ползувате? Със скъпата западна кола, която е пред вратата? Май нещо не вървят заедно двете работи?
Питащият беше слабичък младеж с кривогледи очи.
— Когато апелирате за личното съзнание на другите — продължи той с почти писклив глас, — предполага се, че вие имате такова съзнание! Или… и вие ще кажете… жертвите са за вас, а авантите за нас…
Видях, че всички посрещнаха тия думи с явно одобрение и се обърнаха към мене, за да чуят отговора. Почувствувах се много неловко и се опитах да обясня, че колата ми не значеше непременно привилегии, но слушайки неубедителността на собствения си глас, се разколебах и млъкнах. Те бяха непоколебимо прави. Малко или много, по това време аз принадлежах към скъпо платената върхушка й най-глупавото беше (както правеха някои от колегите) да твърдя, че заслужавам всичко, което ми е дадено. Но разговорът едва сега започваше:
— Бихте ли казали, колко пари печелите на месец? — беше вторият въпрос.
Всички погледи бяха върху лицето ми, очаквайки, че ще ги пратя за зелен хайвер. Казах приблизителната сума. Толкова от книги, толкова от киното, от телевизията, от радиото, от разни вестници и списания… През всички премина шумна вълна на изненада, няколко души подсвирнаха.
— Това е заплатата на баща ми за година и половина! — извика някой.
— Всички писатели ли печелят по толкова?…
— Не — казах… — не… само неколцина…
Пощадих ги. Така ми се искаше да им кажа, че имаше писатели, които не бяха нищо друго освен фабрики за пари, че печелеха десетократно повече от мене, че някои от тях, като Стоян Даскалов, имаха повече от половин милион в банката, че най-големите хитреци фактически разпределяха издателската хартия помежду си, че бях видял в книжната фабрика на Горнобански път „Петко Напетов“ да се претопяват непродадени книги само за да бъдат издадени след месец отново. Помислих си какъв ефект биха имали точните данни за приходите на т.нар. търговски писатели, като Павел Вежинов, Андрей Гуляшки, Богомил Райнов и други, които надвишаваха многократно и най-фантастичните представи за социалистически приход. А какво биха казали студентите за други мои пребогати колеги, чиито жени или любовници ходеха на петъчен пазар в Париж или Лондон, които купуваха на черно големи количества чужда валута, издигаха прескъпи вили и влачеха със себе си цели антуражи от полуплатени клакьори… Щеше да бъде прекалено много за студентите…
— И за какво се плащат тия пари? — попита моят водач, който явно бе доволен от развитието на разговора. — Аз ви казах, че се опитах да чета тази литература, но не се чете… Просто тя няма нищо общо с мене!
— Тя няма нищо общо с никого! — извика някакъв наперен студент.
— Когато чета всички тия произведения… — започна трети студент, който се стараеше да се изразява по-плавно, — не знам за какво са написани. Ако е, за да отразят живота, трябва да кажа, че вие, писателите, или не познавате живота, или лъжете… Ако е, за да поставят някакъв проблем, то нивото е толкова ниско, че проблемът вероятно се е изпарил и нищо не е останало… Но дори ако приемем, че всичко това е текуща партийна пропаганда, трябва да ви кажа, че е толкова евтина, че действува обратно.
— Партията трябва да мрази себе си, за да плаща на такива писатели! — обади се още един.
После мнозина заговориха, почти едновременно, така че трудно можех да следя думите им. Но целият този нестроен хор изразяваше спонтанен протест срещу съвременната литература и поставяше мен и колегите ми в незавидната категория на богати лекомислени чужденци, посещаващи от време на време България.
— Не виждат ли критиците тия неща? — попита нов студент, който набързо бе анализирал някакъв нескопосан роман.
— Каквито писателите, такива и критиците! — вместо мен отвърна му друг.
А аз си мислех за отчаяното корумпирано ниво на нашата критика. Деветдесет на сто от нашите критици бяха дребни чиновничета със съвсем бедни мозъци и още по-бедни сърца. Останалите десет на сто бяха поделени между хитри, амбициозни политически акробати, които, колкото по-талантливи бяха, толкова по-безпринципно пишеха, плюс неколцина изолирали се и от живот, и от литература интелектуалци. Искаше ми се много да кажа на студентите как писателите сами организираха критиците си и критиките, как се пускаха в действие всички средства, за да се появи хвалебствена рецензия. Исках да им кажа и за онзи нещастник Максим Наимович, който се бе появил в една редакция едновременно с две рецензии за една и съща книга. В левия джоб държал положителната, в десния отрицателната. Просто човекът не знаел отношението на редакцията към въпросната книга и им предоставил да си изберат каквото обичат. Цяла София се смя на тази история, забравяйки, че Максим Наимович само бе онагледил онова, което по същество всички критици вършеха. Исках да им разкажа също как повечето от критиците слухтяха да доловят мнението „отгоре“ и веднага съответно нападаха или издигаха до небесата книгата.
Нищо не казах. Чаках ги да се поумирят и ги запитах:
— И все пак, какво ви харесва в нашата литература, ако въобще нещо ви харесва?
Някой успя пръв да извика:
— Константин Павлов! — след което името му многократно бе повторено, за да последват имената на Радой Ралин, Николай Кънчев, Йордан Радичков, Георги Мишев, Стефан Цанев…
— Богат ли е Константин Павлов? — попита едно момиче.
— Не — казах.
— А Радой Ралин?
— Едва свързва двата края. Може да сте го виждали, когато на обяд прекосява площад „Славейков“ и носи с котелки храна за децата си…
— А Николай Кънчев?
— Мисля, че получава по-малко от една студентска стипендия.
Настъпи оживление. Видях, че отговорите ми бяха точно това, което студентите биха искали да чуят. Сигурно те биха се ужасили, ако Константин Павлов имаше тлъстата банкова сметка на Сте-Цето, или пък — по модата на най-богатите писатели — имаше частен шофьор. Бедността на Коцето и Радой сякаш носеше оптимистична надежда за тях, казваше им, че не всички писатели бяха фабрики за пари, че не всички се продаваха или търгуваха с талантите си. Че ония, които те бяха избрали за себе си, живееха по-бедно от тях. Лицата им някак просветнаха, като че им бях съобщил най-добра новина…
Някак бързо глъчта стихна. С неудобство почувствувах, че отново всички очи бяха върху мен, още по-твърди, още по-настойчиви. Опитах се да не ги виждам и спрях поглед в пространството между мен и тях, чакайки най-неприятен, грозен въпрос. Но те мълчаха, явно в очакване да заговоря, да кажа нещо за себе си, което следваше по неумолима логика. В един момент ми се стори, че не можех да ги понасям. После, сред продължаващата тишина, върху дъсчения фон на бараката видях как всички тия обграждащи ме лица с най-различни и свойствени изрази постепенно се сляха в едно лице, което с многозначителна усмивка ме попита:
— А вие, другарю Марков!?
Гласът принадлежеше на кривогледия студент.
Магарешки кюфтета не хапнах. Нямах никакъв апетит и бързах да си тръгна. Тълпата дойде до колата ми и със същата обща многозначителна усмивка наблюдаваше как седнах зад волана и как несигурно потеглих. Те не знаеха, че в този момент бих дал много нещо да бъдех между тях и сам да изпращах по същия начин някакво заминаващо си литературно парвеню.
По целия път надолу през Самоков и покрай язовира, при всеки остър завой аз чувах този неуморен глас:
„А вие?“
*****
НеутралноВсички червени агитаторчета от позитано, които пишат тук, са 40-50-60-годишни подлизурковци и бивши партийци, които никога не могат да направят нещо значимо в едно демократично общество. Затова такива хора мечтаят за комунизма, защото само в такъв строй могат да се издигнат с подлизурство, лизане на задници, клевети, доносничество и повтаряне на празни фрази.
Комунизмът е строй, който позволява само такива хора да се развиват.
Затова България сега е такава кочина.
Затова манталитета на тези, живели в комунизма е такъв - шуробаджанащина и корупция до дупка.
Това вече е запечатано в генетичния им код.
*****
НеутралноАбе комунистическа свиньо,не разбрали,че всички известни хора са били под наблюдението на ДС. пропуски не е имало,Марков също е бил техн обект. Но това,че е имал контакти с К.Кюлявков,това не го прави агент. Дори и агент да е ,може ли без агенти,всички отговорни лица бяха агенти или минали през атакова агентство. Те не могат да се придвижат в живота,а всеки му се иска да направи нещо за себе си-нали всеки иска да е здрав,да има пари,да има деца,да има приятели,да пътува,да ходи на ски и на море. Е,кажи говедо такова,всичко това с какво се прави-с пари да,с пари. Но всички хора са различни,колко са такива като Радой Ралин,дето си отглеждаха децата сами,с помощта на майка му,защото жена му го напусна когато малкия му син беше съвсем малък. самият Марков не е бил дисидент тук,той дори когато отова вием не мисли да емигрира,това е била една вътсвешна борба,да се раздели с родната си страна ,родители ,приятели,колеги,съседи и пр. Ама вие,комуноидите нищо не разбирате от тези неща. Пътувал бил на Запад,я кажете колко пъти е пътувал,ами много ком. функционери и хора на културата пътуваха,всички са били обработени от ДС преди заминаването си. Никой необработен не може да пъува нечетеш ли нищо,не помниш ли нищо. Сегашните писатели са същите отрепки,както и по-рано. Ето ,нали виждаш и Левчев и Цанев,и те са безмилостни към съдбата на Марков,никой не може да го стигне ,пишата,понапишат нещо,ама не за нас,мнозинството,те хем не искатхем не могат дапишат като него. Единствен беше,единствен ще си остане. Дори и Радой Ралин нямаше смелостта да заициално диктатурата на комунистите. Блага Д-ва съвсем меко я упрекна. Виж,съветските и руските дисиденти и антикомунисти бяха истински достойни хора,фамилията им разгониха да болшевиките,ама и т намат срам като вас,българските комунисти.
*****
Неутралнокомунизмът не е никакъв строй,нито пв политическо,нито в икономическоотношение. Не е имало никакъв социализъм,никакво РСО-развко общество,никакъв зрял соцализъм . Имаше само комунистическа диктатура,нищо повече. Треперехмекато листа от всичко,да не би нещо да сме казали накриво,срашно много народ изгоря тогава,ма повечето си останха идиоти,ето,нали ги виждаш.Спасение няма и няма д аима
*****
Неутралноименно затова трябва да се чете Георги Марков. ПОне аз не съм видял другаде така добре анализиран прехода в народопсихологията на българина. Това, което е писал преди 30-40 години е актуално и днес.
*****
НеутралноХари, самият Георги Марков е описал нещата такива, каквито са. Не виждам да е крил своята роля и място в соц. действителност. Прочети пасажите във форума и ще видиш. "Малко или много, по това време аз принадлежах към скъпо платената върхушка й най-глупавото беше (както правеха някои от колегите) да твърдя, че заслужавам всичко, което ми е дадено." За мен той не е кумир. Най-нормален човек си е бил и нищо човешко не му е било чуждо. Обаче във форума се забелязват доста злостни другари. А злобата не мога да я понасям! Органически се отвращавам от злобата. Мразя и онези злобари, които отхвърлят всичко хубаво от времето на соца. Много хубави неща се създадоха и бяха създадени от хубави хора. Обаче си спомням че тогава още като дете забелязах много двуличие, насилие над личното мнение, разрастващи се кражби от почти всеки. Нормалните хора взеха да си казват "Абе само аз ли съм честен? Дай и аз нещо да си взема, па макар и парче желязо или от разсипаното жито, или каквото и да е там, само да не съм без нищо." Бай Тошо научи хората да не работят. Това е много голям грях, непростим грях е това. Това е разрушаване на национални добродетели и историята няма да му го прости. Книгата на Г.Марков е пълна с истини, а истината най-много боли. Затова са го убили. И него, и много други. Ти би ли убил някой, които разкрива истината? Ако се чувстваш престъпник, тогава сигурно да. Е тези дето са го убили, са се чувствали престъпници. Страхували са се от това хората да не почнат да разсъждават по-трезво. Виждахме, че вървим по наклонената плоскост надолу, но не беше разрешено на обикновен простосмъртен да го каже. Само ако Тато го кажеше, тогава трябваше да ахкаме колко е велик и мъдър. Имаше хора дето го казаха че вървим не накъдето трябва и аз самият видях с очите си колко бяха мразени и заплашвани от партийния апарат. Много от тези хора бяха комунисти, и бащите им са били. Това им спаси живота. Но знаеш че повечето бяха смачквани като мухи. И никой не смееше да гъкне в тяхна защита. И Марков е един от тези комунисти, дето въпреки че е бил галеник на системата и е ял от меда, е избягал и е станал "изменник". За мен съвестта му е по-чиста, защото разкаянието помага. Да не се заблуждаваме обаче, че пътят към пречистването и към демокрацията е кратък и лесен. И че пътят към ада е осеян с добри намерения...
*****
НеутралноГеорги марков не е бил комунист - бил е безпартиен.
*****
НеутралноТоку-що прочетох някъде, че след книгата "Мъже" са го наградили и приели в СБП (Съюза на Българските Писатели). Той самият разказва, както се вижда в копирания цитат, че са му дали чисто ново БМВ да иде на среща със студенти. Може и да не е бил член на БКП, не знам и това не променя много нещата. Ако е бил, за теб щеше ли да е по-различно? За мен - не. За да напреднеш в кариерата си и да не те тъпчат, трябваше да станеш партиен член. Ако искаш, можеше да избереш да не ставаш партиен член и да си обсъждаш политиката на чашка ракийка и салатка или пък да бягаш зад граница, според манталитета.
*****
Неутралноа знаеш ли за какво се отнася романа "Мъже" и за какво е толкова нагрждаван- става въпрос за личната отговорност, теза която Марков застъпва почти навсякъде.
Когато романа излиза, Сталин е демитологизиран, излизат всички престъпления, които са били извършвани в името на партията. Добре, де, ама как партията, която е извършила толкова престъпления, да бъде изчистена от тях. И тогава се появява романа "Мъже" - където няма партийна отговорност, а само лична.
Тоест, този роман, който не е бил поръчков, съвпада с това, което партията търси, за да се справи в този тежък за нея момент.
И точно поради това Георги Марков бижа награждаван, за да се популизира романа и оттам идеята, че отговорността е винаги лична.
С две думи не той използва партията, а тя него.
*****
НеутралноПоклон прид свитлота му памет-това се казва в такива дни ..за хора с гражданско самосъзнани.Поклон пред автора на такива статии .Дълбок поклон."Шпка ти сваляме"-ти си еденственийт журналист достоен за уважение.Господ да те дари с здраве и живот.А ,това ще бъде с всички ,като теб.Това е писано за теб в Билията ....че ще надживеш ,тези които те мразят и не годорят истината .Да си жив и здрав.Браво на тебе.Единственият журналист в БГ ,който заслужава уважение.Бог ще те благослови за това.Бъди винаги така искрен и непобедим.Бог ще накаже враговете ти,бъди сигурен в това.Хвала на Господа ,че има такива журналисти ,като теб.А и проклети ще останат ,всички останали ,които не са като теб.Много малко "български" медии и телевизии уважиха труда ти,но не това не трябва да те обезкуражава.Те са изманипулирани и проклеи...не се съмнявай в това.Медийното пространство е заето с това :Какви пари да пиберат ,за да не говорят истината и да правят ПР-кампаниии на ДС и Гоце и сие-проклетите от Господа.Но както и да е ,...те ще си получат заслуженото ,независимо ,че някои си мислят ,че нямя да е така и се опитвот да ни наложат тези си мисли, като нереалност.Не е било никога ,няма и да бъде.Само за един ден бяха събрани повечми от 40 000 подписа на хора желаещи европейското бъдеще на РБългария,а зяа останалите дни колко подписа ще се съберат ...да не говорим.Нещастниците..все още не са разбрали колко многорюден ще бъде митинга ни след 3 седмици.Дано поне разберат ,че толерантноста им към тях ,не означава ,..че ще им бъде простено.Време е .Няма ,защо да се чака.Това е грехота пред Господа и пред БГ-народа..
*****
НеутралноЧервени боклуци съвсем ,ясен ми е номера с правописните грещки,които внасяте или се опитвате да внасяте в коментарите ми.Ще продължите да бъдете наказвани за това ви невежество.Аз ви го обещавам...Както не веднъж е ставало.Проклети сте се родили и с проклетията си ще навестите АДА.
*****
НеутралноНяма давност за убийците ,рано или късно проклетията на Господа ще ги стигне.Няма давност и за хората ,които не правят необходимото проклетията на Господа да не ги стигне и които с човешщки съд би трябвало да изобличат престъпленията им.Тово е грехота ,която не остава ненаказана.Така било е ,и ще бъде.
*****
НеутралноАбе хора някой 6те ми каже ли кой е тоз Марков,не съм го 4увала досега...
*****
НеутралноБраво Хари!!! Хубаво си го написал и вярно.Българинът има нужда винаги от кумири и си ги създава, защото е безбожник. Ако вярата е силна и съвестта чиста няма нужда да съдиш и оправадаваш. Казано е:"По делата им ще ги познаете". И за Г.Марков важи същото. Не виждам в живота му покаяние. Просто е сменил единия господар с друг. И използва дарбата си да пише.Казано е още:"На всекиму-заслуженото".
*****
НеутралноДа се направи пълно проучване на журналиста Христов.Да се провери кой му е дал документите.Да се вземат мерки за замлъкването му-отговорник Миков и ескадроните на смъртта.ДАНС,прокуратурата и РПУ по местоживеене да се заемат с делото му.Двама катаджии да го глобяват всеки ден за нещо.Ще види той как се плюе партията.
*****
НеутралноИ Радой Ралин беше партиен член. И Йордан Радичков, Тодор Живков даже го водеше със себе си по едно време и го хвалеше. Затова упорито не го четях. Не съм била права, но така е. А Константи Пав;ов никога не е бил. "А Коста не го печатат,/ не го печатат, не го печатат..."
*****
Неутрално"Тъкмо в прехвърлянето на собствената конкретна отговорност върху общи понятия, като партия, народ, страна, аз виждам най-узаконената и най-силно изразена индивидуална подлост." Те и сега го правят. Непрекъснато. Много е удобно. И винаги говорят от името на народа, каквото и да означава понятието "народ". Говори ли ви някой от това име, или от името на България, да знаете, че не е с неопетнено минало.
*****
НеутралноВреме беше.
*****
НеутралноДо 25:
През 1985 год.направихме подобен извод.Няма само идиоти в страната ни .Има огромна изостаналост в съзнанието на българите към отделната личност.Вместо това съзнание да се развива като западноевропейското-всичк