-----------------

Докато Съединението си остава чисто вътрешно събитие, благодарение на което е било благословено впоследствие и от великите сили (с изключение на Русия, която не прощава дързостта на княз Александър І Батенберг и изиграва главна роля за абдикирането му), обективният прочит на историята налага да признаем, че за независимостта и възвръщането на Южна Добруджа роля има и щастливото стечение на международните обстоятелства. Такъв е прочитът на директора на Института по история при БАН акад. Георги Марков. Но преди всичко и двете събития са плод на далновидна българска външна политика, добавя той.

На 22 септември 1908 г. е обявена независимостта на България, пише в учебниците, а до неотдавна се добавяше, че събитието е плод на суетата и нетърпението на княз Фердинанд да сложи царската корона, тъй като княжеската не го удовлетворявала. Тази интерпретация всъщност отразява нападките тогава отляво, откъм тесните социалисти, обяснява професорът. Вярно е, че князът много е искал да сложи царската корона, но неговият стремеж се е покривал с националните стремления за суверенитет. До оня момент България е васална на Османската империя и в международноправен смисъл е зависим субект в европейската политика.

Разбира се, че България - княз Фердинанд и правителството, не е можела да наруши еднолично Берлинския договор. Поради това Фердинанд най-напред провежда във Виена разговори с австроунгарския император Франц Йосиф да стане така, че първо Австро-Унгария да наруши клаузите на договора (а тя го е подписала!), като осъществи отдавнашното си желание да анексира Босна и Херцеговина. А след това да се провъзгласи българската независимост, така че гневът на останалите Велики сили да не се струпа върху главата само на нещастна България. А отговорността да падне и върху едната от държавите, подписали Берлинския договор, срещу което пък ние ще я подкрепим за Босна и Херцеговина, тъй да се каже, доколкото имаме думата. Това е ловък ход, който се оказва успешен, е изводът на историците.

Не отговаря на историческите факти твърдението, че князът е бързал, движен само от суетно нетърпение, напротив: правителството на Демократическата партия начело с Александър Малинов е още по-нетърпеливо и дори в началото на септември завзема Източните железници, минаващи през наша територия, които са австрийско-германска собственост, използвайки стачката на железничарите.

Целта на правителството е логична и прагматична: да обезпечи България с инфраструктура при евентуално военно усложнение с Османската империя, за да не се повтори проблемът от Сръбско-българската война, когато българските войници не са могли да ползват чуждите железници.

Заражда се комична кавга между княза и премиера, всеки от които си представял по свой начин подготовката за великото събитие, за което всъщност и двамата се борят: "Върни веднага железниците на австрийците, ще провалиш преговорите", нарежда Фердинанд на Малинов в началото на септември от Виена, където подсигурява дипломатическия тил на събитието. "Няма да ги върна, може да потрябват", инати се Малинов. И "нарежда" на княза да тръгва веднага за София, за да пише манифеста за независимостта.

Фердинанд започва да отлага завръщането си, докато убеди министър-председателя. И така на 22 септември, използвайки за повод един дипломатически гаф от турска страна, държавният глава, правителството и партийните водачи се събират в средновековната Иван-Асенова църква "Св. 40 мъченици" във Велико Търново, за да подчертаят историческата приемственост с Второто българско царство. Там първо се отслужва молебенът, а след това на хълма Царевец премиерът Малинов прочита манифеста, написан от Фердинанд, с който се провъзгласява независимостта на България.

България е имала да плаща към оня момент годишен данък на Османската империя, който се натрупва. И Високата порта заедно с дружеството на Източните железници иска баснословната сума от 650 млн. златни френски франка, за да си откупи България своята независимост. Александър Малинов гневно отвръща: "Дори и да можем да ги платим, българската независимост не може да се откупува."

Започват мъчителни преговори. Австро-Унгария като велика сила успява да си уреди въпроса. България остава сама, а общественото мнение, опиянено от видимата, тържествената част на събитието, отхвърля всякакви условия, назрява опасност от военен конфликт с Турция. Тогава министърът на земеделието и търговията Андрей Ляпчев проявява учудващи дипломатически качества и след тежки, продължителни преговори успява да сведе сумата от 650 милиона на 82 милиона златни франка.

По същото време Русия, която ближе рани от пораженията си в Далечния изток, няма никакъв интерес от военен конфликт на Балканите, който несъмнено ще я въвлече. И предлага на Османската империя, която й дължи около 80 млн. златни франка, да й опрости дълга, а България да сключи изгоден заем от Русия при 4 процента лихва на същата сума.

Така най-трудният въпрос - финансовият, най-сетне е решен. И на 6 април 1909 г. Андрей Ляпчев и външният министър на Османската империя Рифат паша подписват протокола за признаване на независимостта на България. Естествено в присъствието на шестимата посланици на великите сили и на Русия, които с дискретна почтителност поздравяват българския министър Ляпчев за умело водените преговори - те знаят да ценят такива умения. Оттогава България е суверенно царство и равноправен субект в международноправните отношения, а държавният глава от княз става цар.

С признаването на независимостта България вече има право на собствен митнически режим, както и да сключва договори за съюзи, военни споразумения. Българските компетентни власти вече могат да съдят на наша територия чужди поданици. Дипломатическите ни агентства се повишават в ранг на суверенни легации и българските дипломати стават пълномощни министри, равноправни на другите, което означава, че вече няма да стоят на опашката на дипломатическия корпус.

Денят 22 септември се е празнувал до 9.ІХ.1944, след това е забранен. Но според проф. Марков забраната е не толкова заради лошия Фердинанд, а защото съвпада с годишнините от възшествието на младия Борис ІІІ на престола (септември 1918 г). Други историци смятат, че забраната е, за да не се помрачават датите на Септемврийското въстание (или метеж) и на Деветосептеврийската революция (или преврат).

Днес трудно можем да си представим, че до септември 1940 г. Добрич, Силистра, Балчик, Тутракан и още стотици селища са били част от Румъния като резултат от Ньойския договор (1919 г.), по който България прескъпо и несправедливо плаща за това, че е победена държава в Първата световна война. Към края на 30-те години Парижките мирни договори (или Версайската наказателна система, както често са наричани тези договори, сред които и Ньой) е вече поразклатена. Дори самата Германия си връща Судетите с благословията на Франция и Англия.

Тогава цар Борис ІІІ преценява, че е дошъл моментът и наказаната България да предяви част от своите справедливи претенции, разказва проф. Марков. Далновидният дипломатически ход от българска страна тогава е, че се подсигурява двустранния договор с Румъния, известен като Крайовската спогодба (7 септември 1940) да бъде признат не само от Германия, а и от Съветския съюз, Франция и Англия. Така възвръщането на Южна Добруджа става непоклатимо независимо кой ще бъде победителят в разгарящия се световен пожар.

По онова време Цар Борис ІІІ е бил силно атакуван и отляво, и отдясно, и от вестниците, че не предявил искане за цяла Добруджа, а само за Южна - в границите от 1912 г. Недалновидни емоционални атаки, смята проф. Марков. Поучен от вредния максимализъм на баща си Фердинанд, царят отбива атаките и работи за възможния резултат, понасяйки стоически критиките. И излиза прав. За разлика от връщането на Трансилвания от Румъния на Унгария, което се оказва дипломатически провал, защото е признато само от Германия и Италия. И когато по-късно тримата големи (Сталин, Рузвелт и Чърчил) започват да делят Европа и обявяват за нищожни всички договорености, признати от противника, Унгария загубва уж спечеленото и два милиона унгарци остават под румънска власт. И до днес.

Фактическото възвръщане на Южна Добруджа според договора от Крайова се извършва точно през тази седмица преди 70 години - започва на 21 септември и продължава до 30 септември). Старите ленти са запечатали невиждан възторг. Когато българската администрация и представителни части на армията влизат ритуално в Добрич и Силистра, народът пощурява. Камбаните на всички църкви в страната бият неистово, хората се прегръщат и плачат.

Това е първият случай на Балканите да се промени граница по мирен път, с дипломатически средства. Проф. Марков добавя: Съдбата не предопредели да паднат и "другите вериги".

Заради такива думи, при това изречени шеговито от историци, те биваха заклеймявани като националисти. По едно време пък им намериха по-научно определение - буржоазни обективисти.

А историците просто твърдят, че историята трябва да се пише заедно и от победителите, и от победените и да се чете с двете очи. А не с едното да замижваме.