Въпреки че на теория всички знаят колко е важна силната марка, в България не са много фирмите, които полагат усилия да изградят такава. Още по-малко са тези, които защитават собствеността върху отличителния за продуктите си знак в чужбина.

Българските компании са регистрирали 888 търговски марки през последните 14 години, откогато е статистиката на Ведомството за хармонизация на вътрешния пазар (OHIM) в испанския град Аликанте, което гарантира права във всички държави от Европейския съюз, т.нар. марка на Общността.

За сравнение, всяка година в българското Патентно ведомство постъпват по няколко хиляди заявки за закрила на чужди фирмени знаци. Най-много заявки за регистрация на български марки в ЕС са за лекарства, козметика, хранителни продукти, вина, цигари.

На фона на близо 700 хил. регистирации от целия свят опитът на българския бизнес е повече от скромен. По този показател страната изпреварва балтийските държави, Словения, Словакия, Кипър и Малта. През първите три месеца на 2011 г. българските фирми са получили права за ползването на 86 марки, които са 0.51% от всички регистрации през периода, показва статистиката на OHIM.

В световен мащаб лидери са американските и германските фирми, които притежават над една трета от регистрираните марки в ЕС.

"Българските шивашки фирми нямат практика да регистрират марки в чужбина. 95% от тях изпълняват поръчки на чужди производители. Разработването и налагането на собствена марка е престижно, но изисква огромни средства", каза Стефко Колев, председател на Българския браншови съюз на трикотажната промишленост и шеф на фирма "Руен".

Освен за липсата на маркетингова стратегия на компаниите от отрасъла думите му дават и яснота за състоянието на един от големите браншове в българската икономика. В сектора работят 4700 фирми, повечето от които са средни и малки. 90% от продукцията се изнася, като основните пазари са страни от Западна Европа.

Една от причините българските производители на облекло да не инвестират в разработването на свои марки е изключително голямата конкуренция от световноизвестни марки като "Адидас", "Пума", "Макс Мара", "Бенетон", "Зара", която прави навлизането на нови изключително трудно.

Предимството на работата на ишлеме е, че опростява бизнеса и спестява много разходи. Компаниите, които работят по този начин, не влагат средства в развитие на маркетингова стратегия, защото налагането на марката е ангажимент на нейния собственик. Фирмите получават необходимите материали наготово и не се занимават с планиране на доставки и с реализирането на продукцията, тъй като произвеждат само поръчаната бройка изделия.

Всичко това обаче води до ниска добавена стойност за бизнеса и спира развитието на бранша, чието главно предимство за привличане на клиенти е ниското заплащане на труда. Това обаче е нож с две остриета, тъй като винаги на пазара може да излезе конкурент, предлагащ по-евтино производство, и клиентите ще се ориентират към него.

Примерът с Китай е достатъчно показателен. Друг минус е, че като не развиват собствени марки, компаниите стават изцяло зависими от тези, чиито поръчки изпълняват. Това нанесе голям удар върху текстилния бранш в България през 2009 г., което доведе до значителни съкращения.

Една от малкото фирми със собствена марка за дрехи е пловдивската компания "Вени стил". Неотдавна собственикът й Веселин Славчев коментира пред "Дневник", че не желае да инвестира в по-качествени тъкани и да развива продуктите си.

Липсата му на мотивация се дължи на опасението, че подобряването на продуктите ще повиши цената и ще намали още повече и без това свитото до крайност вътрешно потребление.

Положението в машиностроенето - друг експортно ориентиран отрасъл, е подобно. "В момента няма потребност от регистриране на марки в чужбина. Всеки детайл носи логото на фирмата производител. Понякога те се продават в чужбина от български компании, а друг път от чужди", каза председателят на Българската машиностроителна камара Илия Келешев.

По-големите български компании са наясно с ползите от регистрацията на търговските им марки в чужбина и не пропускат да се защитят продуктите си от имитации. "Регистрацията на наши търговски марки е първата стъпка преди пускането на даден продукт на външен пазар. Гледаме на тази дейност изключително сериозно", каза изп. директор на "Арома" Димитър Луканов.

Фирмата има юридически отдел, в който работят специалисти по патентно право. "Така не само се осигурява защита от копиране от конкуренти, но и се гарантира дейността на компанията в чужбина", обясни Луканов. За регистриране и подновяване на марките си в чужбина "Арома" отделя между 30 и 50 хил. евро годишно. Маркетинговите бюджети за създаването, развиването, популяризирането и разпространението на продукти са значително по-големи. За всеки продукт се прави стратегия и се преценява от какъв вид закрила се нуждае в зависимост от пазара, добави Луканов.

Най-старият начин е чрез международна регистрация на марката по реда на Мадридската спогодба и Протокола към Мадридската спогодба. Заявката се подава в Световната организация по интелектуална собственост в Женева чрез съответното национално патентно ведомство.

Международната марка покрива 86 държави - членки на Мадридския съюз, обясни Лидия Николова, главен експерт в българското Патентно ведомство. Втората възможност е регистрация на марка на Европейския съюз, която предлага закрила на целия пазар на територията на Общността.

Регистрацията може да се направи директно във ведомството в Аликанте по пощата, факс или онлайн. Марки, които се състоят от знаци, директно указващи вида и характеристиката на стоките или услугите, за които са предназначени, не могат да бъдат регистрирани - например марка "хляб" за стоката "хляб".

Не се позволява и регистрацията като марки на знаци, които съдържат неприлични жестове и изрази, пропагандират насилие, расизъм или са свързани с наркотици, като Mafia, Cannabis, Bin Laden, обясни Николова. Таксата за заявяване и регистрация на марка на ЕС е 1050 евро, а при електронно подаване  - 900 евро. Давността е 10 години.

Третият начин е да се регистрира марка по реда на националното законодателство в отделна страна, в която притежателят й иска да продава. Ако се избере този ред, трябва да се следват изискванията на съответната национална процедура. Закрилата, която получава националната марка, важи само за пазара на съответната държава.