За шума от трошащия се лед на Антарктида
Воля, търпение и движение. Трябва да търсиш кадъра, светлина. Да стоиш на студа и да чакаш. Не е лесно. Но после усещането е много хубаво.
Това трябва на един фотограф, за да е добър. Или поне част от необходимите качества, според Виктор Троянов. Той е фотограф по призвание, по професия - инженер. Казва обаче, че в съзнанието му е обратното. Надява се с времето призванието му да стане и професия.
Виктор е на 30 години. В началото на годината прекара месец на Южния полюс - Антарктида. Участва в българската мисия. Снима и работи по изграждането на български параклис там. Когато разказва за този период, очите му се усмихват.
"Когато ме питат как е в Антарктида, отговарям просто – различно. И тихо. В тази тишина се открояват най-необикновени шумове - трясък от чупещи се ледници, рев на лавина и звънтенето (като при наздравица с кристални чаши) на парченцата лед, носени от вълните" (описанието, което Виктор дава за Капитал лайт преди известно време). Повтаря го отново, защото наистина го е впечатлило.
Срещаме Вичо (както е известен сред приятелите си) в едно много шумно място в София.Преди няколко дни е открил изложбата си със снимки от пътешествието си в Националния музей "Земята и хората" (която приключи на 24 май), а неотдавна е представил и филма си оттам (виж тук). Току що е приключил работния му ден - във фирма за ремонт на медицинска апаратура.
"Първото нещо, което ми направи впечатление е ранният изгрев. Бях още на кораба към три сутринта и вече слънцето се виждаше, а небето беше адски чисто. Поразително", казва Вичо малко след като е отпил от бирата си.
Първото нещо, което си е помислил - къде ще мога да карам ски (Вичо много обича да го прави и през зимата използва всеки удобен случай за това). "На нашия остров (Ливингстън) имаше планини от по две хиляди метра над морското равнище, което е сериозно за изкачване при започване от нула. Аз стигнах до 400 метра, имаше няколко спускания запомнящи се", продължава Виктор.
Той възприема като "хубав сън" пътуването си до там. "Закали ме. Имаше и трудни моменти - няколко бури, но нищо екстремно. По-скоро зарежда много".
Вичо казва, че е бил леко напрегнат през цялото време и не е мислил толкова как му се отразява Южния полюс. "Всъщност аз бях изцяло вглъбен в снимките и в това да направя някакъв видеоматериал от посещението си. Колкото и странно да звучи, бях малко напрегнат, защото исках да снимам. Следващият път като отида, ще си почина", усмихва се Вичо. Докато говори сякаш не стои на едно място. Излъчва движение.
Бар "Куцото куче"
Един ден на Антарктика започва в 7.30 часа. "Имахме си дежурни по приготвянето на закуска, правим план за деня и после на работа. Между осем и десет часа на ден. "Следим прогнозата за времето - там е много динамично", разказва Виктор. Имали са само сателитен телефон, в Испанската база наблизо е имало ограничен интернет.
Вичо описва българската база:"в най-старата част е два фургона, след това е построена голяма къща - три -четири стаи, тоалетни, баня. Най-скоро са построени едни бунгалца. Прилича на комплекс, а вече има и параклис".
Храната пристига във варели с кораби, оттам с лодки- имали са всичко - "месо, зеленчуци и готвач".
"Вечерите, ако не бяха много изморени, ходихме в един от фургоните, който се наричаше бар "Куцото куче", защото има за крака - варели", разказва Вичо и се усмихва. Така наречения бар е бил пълен със стари вещи, по някое време палят свещи (по принцип токът е от генератор) и някой започва да свири на китара. "Много приятно се получаваше".
За да стигне до Южния полюс, на Вичо му трябват седем години. Толкова време изтича от първия път, когато поисква да стане част от мисията и заминаването му.
"Познавам шефа на антарктическия институт. Когато бях в Аляска през 2005 г. на студентска бригада пак с цел снимане, след това той ми помогна да направя изложба в Софийския университет. Тогава ми каза, че още няма да ме вземе като фотограф на Антарктида. Завърших като инженер, натрупах опит в планината и ми се обади и каза, че иска да има повече млади хора. Така от приказка на приказка моята мечта стана реалност", разказва Вичо.
Всичко започва някъде около Женския пазар. Там Вичо започва да се заглежда и да снима. Било е отдавна. После подхваща и пейзажите в планините, които много обича. След това се сдобива с по-хубав апарат и нещата се завъртат.
"Обичам да снимам портрети, хора. по улиците. Обичам да снимам движение и екстремни спортове - специално ски. Аз карам през по-голямата част от време и ги съчетавам. Харесва ми да снимам някаква човешка намеса в пейзажа.Така че няма нещо определено, което да обичам да снимам. Въпрос на чувства и заряд", усмихва се Вичо. Казва че обича нещата да са естествени, да няма поза.
Чувства, че с инженерство ще се занимава още малко.
Говорим разпокъсано за страховете, вярата, пътуванията, за необходимото време.
"Искам да се преборя със страха си от самолети", усмихва се Вичо. Към Антарткика и обратно е сменил по пет полета, след третото излитане вече не му е правило впечатление, но казва, че още носи страха.
Обича да гледа филми, липсва му много да чете. И иска да има време точно за това. Казва, че се чувства затъпял, защото преди е четял много. "Да има един час на ден за четене, пак ще се успокоя".
Вичо казва, че вярва в някаква сила."Просто светът е прекалено съвършен, нещата да са се случили случайно. Има нещо..." и се усмихва.
Вече е изпил бирата си, пак се заговаряме за Южния полюс. Сеща се за шума от трошащия се лед - "грандиозни трясъци". Понякога имаше и като тътен - от лавините...А понякога е потресаващо тихо"