В България има две места, където можете да видите множество мечки накуп. Едното вече е сравнително популярно – гр. Белица в Рила, където паркът за танцуващи мечки приютява 24 животни (двайсет и петият обитател – мечката Изаура, неотдавна почина). Там някогашните панаирджийски мечки живеят сред относителна хармония и охолство, лекувайки спомените за болезнените халки на муцуните и тоягите на бившите си стопани.

Другото е много по-старо и въпреки това е известно на малцина. То е в гората над едноименното с. Белица в Родопите и в него от години живеят 14 мечки. За разлика от горната Белица това място обаче съвсем не е атракция и тук се влиза само с разрешението на стопанина му – държавното ловно стопанство "Кормисош". Тук, в местността Карамуш, скътани сред гористите родопски гънки и зъбери, населявани от свободни елени, стада диви прасета, диви кози и десетки свои братовчеди, затворените мечки обитават тесните бетонни клетки на един омърлушен изолиран "вивариум".

За сравнение - общото им жизнено пространство е по-малко от заграждението на една–единствена мечка в рилската Белица. Тук, в края на стръмния черен път, мечкарникът сякаш е отдалечен и от българските закони, според които днес това място не би трябвало да съществува. По действащото законодателство в България мечка може да се затвори само в парк, покриващ определени критерии за пространство, хигиена и др., или в спасителен център.

Всъщност 10 от мечките са в бетонните клетки, други 4 са настанени в по-старите заграждения със затревени дворчета. Когато влизаме, всички застават по решетъчните врати и по "дворовете", и вирват всенадушващите си муцуни през решетките. Вероятно свързват човешкото присъствие с храна, защото общуват основно с двете служителки на ловното стопанство, които ги хранят ежедневно и им почистват. Не всички са "местни" - двама от мечоците са бивши циркови изпълнители и при вида ни единият се изправя, за да ни позира – професионално изкривяване. Има дива мечка, заловена като малка и отраснала тук, има и родени тук – като двата едри около 7-годишни мечока в най-крайната клетка, които с ръмжене си поделят поувехналата диня, хвърлена им преди секунда през оградата.

Тези създания, които имаме "привилегията" да наблюдаваме на едно място, никога не се скупчват така в дивата природа. Всяка мечка обитава квадратни километри площ и изминава огромни разстояния – места за ядене, за дрямка, бърлога за зимен сън и т.н. Всички тези кафяви мечки обаче са изтеглили "късата клечка" в един почти половинвековен процес по възстановяване на вида в района – с цел лов и в трансформацията на националното природозащитно законодателство.

Мечкарникът е построен в края на 60-те години от ловното стопанство, за да развъжда и "реаклиматизира" вида, който тогава е бил почти изличен от района, обяснява директорът на ДЛС "Кормисош" Динко Господинов. За времето си вивариумът е бил дори модерен – с отделни клетки за всяко животно, с вода за миене и пиене, с вътрешни помещения и т.н. Възрастни животни или малки мечета се залавяли от други планини и прекарвали тук известно време за аклиматизация, след което били пускани в дивата природа.

Проектът бил приключен през 80-те години на миналия век, но въпреки това стопанството продължило да развъжда мечета. Това продължило дори след забраната за лов на мечки, въведена в средата на 90-те години, за да се опазва видът – ето откъде са се взели младите мечоци тук. Изглежда, от стопанството са се надявали един ден забраната да падне, и все още са събирали мъжките и женските, "подсказват" експерти от природозащитните организации.

Откакто е въведена забраната, всеки отстрел на мечка трябва да става с отделно министерско разрешение – доскоро със заповед на министъра на околната среда, а от 2010 г. със заповед на земеделския министър.

Тези симпатични и опасни гиганти вече не могат да се пуснат на свобода. Прекарали са твърде много време тук и са привикнали с човешката миризма, която иначе предизвиква генетичен страх у тях. Без този страх, пуснати на свобода, носовете им биха ги завели в близките села за храна. Тогава става особено опасно и "стресовата дефекация" от двете страни (по израза на експерти) е най-малкият проблем. Отделно те не биха представлявали интерес за лов, защото не могат да се похвалят с "трофейни" достойнства.

Така че за решаването на проблема им има два варианта. Единият е да бъдат преместени – в европейски зоопаркове (тъй като сегашните български няма да им предложат по-добри условия), в чужди специални мечи паркове или в нов български парк, по подобие на този в Белица. Другият е сталинисткият: няма мечка - няма проблем, т.е. животните да бъдат евтаназирани, за да им се спестят мъките на непълноценното съществуване.

Решението обаче е от компетенциите на екоминистерството, което отговаря за опазването на кафявите мечки в България, и на земеделското министерство, което е шапка на ловното стопанство. А докато то бъде взето, "просто ще ги гледаме - какво да ги правя", казва шефът на стопанството. Тъй като животните живеят по около 30 години, това би означавало още над 20 години те да се свиват тук, да обикалят нервно и да мързелуват унило, без да има къде да потичат.

Мечките са наследен проблем за стопанството и то не печели от тях, а само харчи за поддържането им. По думите му годишната издръжка на 14-те животни струва около 60 хиляди лева. В тази сума обаче влизат и заплатите на персонала, на ветеринарния лекар, медикаменти и издръжката на мечкарника – токът, водата, ремонтите му и т.н.

Окаяното положение на мечките бе използвано неотдавна при опит за прокарване на една спорна поправка в Закона за горите. Депутатът Емил Димитров от ГЕРБ предложи част от таксите на концесионерите на ловни стопанства да им се връщат ежегодно, което би им спестило стотици хиляди левове (самият той е свързан със стопанство "Елен" в Етрополе). След като първоначално идеята бе отхвърлена, при второто четене на закона Петя Раева от ДПС опита да я върне, заявявайки, че така ще се намерят пари например за мечките в стопанство "Кормисош".

Макар че очевидно храната не би решила генерално проблема на 14-те мечки, е истина, че тя не е добра. Те се хранят основно с качамак и плодове и макар че по природа са всеядни, никога с месо – за да не се настървят. По думите на Господинов порционът им следва предписание на института по ветеринарна медицина в Стара Загора и мечките не са недохранени. Менюто им обаче страда от хронично еднообразие – в него липсват различни пресни плодове и зеленчуци, риба, кучешки крокети и хляб например, с каквито се хранят мечките в рилската Белица. През 2010 г. за около 2 месеца животните са вкусили от лукса на танцуващите си роднини – тогава те са били изхранвани от фондация "Четири лапи" по проект за подобряване на състоянието им, включващо и медицински изследвания. Паркът обаче отказва да ги приюти, защото това означава да лиши от пространство сегашните си обитатели.

Дините, които хвърляме в клетките, пък са били дарени неотдавна от пловдивска борса за плодове и зеленчуци, след като търговците от телевизионен репортаж научили за 14-те животни.

Сегашният мечкарник в Карамуш не може да се разшири до по-приемливи размери, защото земите в района около него са частни, казва шефът на ловното стопанство. Това е и причината да се търсят по-далечни дестинации, обяснява Руслан Сербезов, експерт по биоразнообразието и зоопарковете в екоминистерството.

С години закъснение министерството се е заело да реши проблема на животните. Сербезов е опитвал да изпрати едно от животните в германски зоопарк. Тъй като нямало снимка и досие обаче зоопаркът предпочел една мечка в сходно положение от Литва. Миналата седмица Сербезов и екипът му са били в "Кормисош", за да заснемат всяко едно и да му направят "досие". До началото на септември мечите биографии ще бъдат изпратени до партньорски екоорганизации в Европа, които са се ангажирали да помогнат за намирането на мечки паркове и свестни зоологически градини за тях, казва експертът. "Заведох хората от тези НПО-та на място, за да ги видят и те се хванаха за главите", разказва той.

Друг вариант, който в момента се обсъжда, е да се направи специален мечи парк до зоопарка в Стара Загора, казва Сербезов. "Старозагорският зоопарк има добър мениджмънт, а и в близост може да се осигури подходящ терен." Този проект обаче засега е в зародиш.

Изпращат ни няколко чифта кафяви очи и звукът от хрупането на динени кори. Една ореховокафява лапа се протяга през решетката и старателно придърпва натъркаляните джанки от последната шепа, която й хвърлихме.