От самото начало този музей бе замислен повече като изкуствоведски, отколкото като исторически – за разлика от останалите източноевропейски музеи на близкото минало. (Оставяме настрана политизираното му откриване миналата година и подозрителното решение да бъде кръстен музей на "социалистическото", вместо на "тоталитарното" или "комунистическото" изкуство.) Тук няма исторически оценки и равносметки, липсват дори факти и, изглежда, всичко е оставено на персоналната историческа грамотност и представа на посетителите.

В залата за живопис между десетките платна с бригадири, земеделци, партизани и партийни сюжети има няколко изненади. Като големия портрет на Георги Димитров, рисуван от Дечко Узунов, познат на хората над 30 от старите учебници по история и репродукции в някогашните класни стаи. Тук е и огромното платно "Национална конференция на първенците от ТКЗС", широко около 5 метра и високо 3.5 метра, рисувано също от Дечко Узунов и бригада художници в началото на 50-те години на миналия век. Картината изобразява събрание, оглавявано от тогавашния комунистически лидер Вълко Червенков, на което са пристигнали селяни с подаръци – един носи прасенца под мишници, друг петел. "Вижте ореолите на Сталин и Димитров отгоре", сочи касиерката на музея: образите на двамата вождове над събранието, които са като картини на стената, от които обаче струи приглушена сакрална светлина - похват от иконописта.

Платната си имат заглавие, автор, година и нищо повече – картините са без биография и от тях не става ясно нито кому е хрумнало да поръча този сюжет, нито защо Дечко Узунов е решил да портретира комунистическия вожд – негово ли е решението, или е бил "избран". Тези и останалите "култови" изображения наоколо (като светлото платно с тантурестия Вълко Червенков в житата) оставят само догадки у зрителя и не дават конкретни обяснения: какви творчески компромиси са се налагали на иначе талантливи хора в комунистическа България, каква роля е играело раболепието в тази епоха и в нейното изкуство, какво е съотношението между вдъхновение и пропаганда в него, има ли скрит художествен протест някъде в тези картини, как са ги оценявали самите автори и какво са разказвали за тях…

Аналогична е ситуацията с картината на друго известно име в изложбата – "Червеният конник" на Цанко Лавренов, популярният рисувач на стария Пловдив. Тя е трактовка на иконата на св. Георги, който убива ламята, но конникът тук е с петолъчка на калпака, а прободената ламя е четириглава и шиите й са огънати в свастика.

История липсва и около портрета на Тодор Живков от Златю Бояджиев, рисуван през 70-те години далеч от България – в Париж. Това платно не е в настоящата експозиция – изложбата се сменя периодично и следващите картини ще бъдат поставени тук през септември, обясняват от музея.

Вероятно поради това отсъствие на исторически контекст в софийския музей, в книгата за отзиви, където преобладава чуждата реч, могат да се прочетат любопитни писания като "революционен привет!" или "навлизаме в ерата на социалистическата революция!" (подписани от млади белгийски социалисти от Антверпен и Гент). Романтичната представа на западняците, които никога не са живели в подобна система, не е изненада. Такива изказвания обаче сигурно трудно биха се появили в книгата с отзиви на будапещенския "Дом на терора" например.

За разлика от картините, много от които са отлежавали десетилетия във фондовете на Националната художествена галерия, скулптурната изложба в големия двор на музея е събрана от фигури, които десетилетия са обитавали площадите и парковете в българските градове. Тук е големият Ленин от центъра на София на руския скулптор Лев Кербел, автор на многобройни монументи на съветския лидер в други държави от бившия социалистически блок, който е познавал лично съпругата на вожда Надежда Крупская. Ленин има най-силно присъствие в експозицията, сред създателите на неговите монументи е и скулпторът Валентин Старчев, авторът на паметника "1300 години България" до НДК

Второто статистическо място в изложбата е на Георги Димитров – най-внушителната негова скулптура е от центъра на Сопот, другите са от Сливен и Хасково (впрочем едната, "скрита" в дъното на двора, е доста красива - скромен по габарити и не така натрапчив релеф на сливенския скулптор Стоил Бакалов). Има и един железен Димитров, подпрял се на подсъдимата скамейка от Лайпцигския процес.

Тук е аристократичната високочела фигура на Димитър Благоев, семплият бюст на Тодор Живков и другите партийни лидери от соца, но първата фигура, която посреща посетителите при входа вляво, е не местен социалистически герой, а интернационален – бюстът на Че Гевара.

Сред лидерите са подредени и по-невзрачните фигури на българското простолюдие – разбира се, работници, по правило с простовати физиономии. Тук стои и един по-непреходен, надсоциалистически образ – Вапцаров, поетът - огняр с крак върху лопатата, който по-рано беше в градината зад националната галерия в София.

Макар че следващият месец ще навърши година, музеят все още не се радва на изключителна популярност. Това личи и по отсъствието на други посетители освен нас в късния августовски следобед. Все пак интерес има и както е видно от книгата за отзиви, голяма част от любопитството идва от чужбина. Явно много от жителите на близкия столичен квартал ("Изток") все още не подозират за неговото съществуване, допълват от персонала.

Засега чужденците научават за мястото основно от гидовете – доброволци на Free Sofia Tour, които ги упътват насам, казват от музея. За взаимодействието говорят и брошурите на софийската екскурзия в сувенирното магазинче към музея.

А магазинчето предлага някои истински антикварни находки – като пожълтелите пощенски картички, събрани от фондовете на къщите-музеи на някогашните лидери в страната. Тук има няколко закачки в стил образът на Че Гевара: можете да си купите плакет с комунистически вожд, фланелка със силуетите на Сталин, Ленин и Димитров на фона на червеното знаме. Въпросните силуети са и върху магнитчетата за хладилник – идеологически символи за масова консумация.