Професионалистът Гаро и спасителите доброволци
| Истинските герои По традиция в навечерието на Рождество и Възкресение "Дневник" разказва за хора, които остават извън обсебените от политика и скандали новини. Събираме текстовете тъкмо в тези дни, защото светлите празници са време спокойно и предразполагащо да помислим за важните неща в живота. Търсим непознати "герои" с интересни истории, които си приличат по едно - енергията да създават, да се борят, да търсят, да преодоляват, да мечтаят...Или хора, за които може би сте чували, но са пренебрегвани от медиите. Правим го, защото те заразяват с желанието да продължат да вървят по пътя си, независимо какво се случва около тях. Затова наричаме тези хора истински герои на годината. |
Днес те са отговорни, внимателни и предпазливи, но това съвсем не е било така в младежките години, когато ги е водило своеволието. Ако не беше така, сега нямаше да познават гората като петте си пръста. Иван, дърводелецът, бил повикан на опасна мисия именно като човек, който се е вкарвал в приключения по най-затънтените места, там където туристите имат навика да си навличат беди посред зима и в пълен мрак. Емо, сменяйки едно приключение с друго, също решил да стане спасител.
Веднъж тръгнали с група от десетина души за хижа ''Рилски езера''. Бил навалял тежък сняг, планината била негостоприемна и затова се редували да правят пъртина - този, който прокарва път през преспите, после минава най-отзад, за да си отдъхне по отъпканото. На едно място групата се разделила, за да се събере след около километър. Двама неопитни планинари вървели по проправената пътека и там, където следите се раздвоявали, хванали по грешен път. Застигнал ги мракът, двамата загубили надежда, легнали да мрат от бяла смърт. Ратрак, който утъпквал път до хижата, за малко да мине през двамата. Спрял буквално на метър от тях. Човекът, който за късмет не ги прегазил, ги спасил. След щастливата развръзка десетимата и спасените решили да направят още един преход - до хижа "Иван Вазов", която е на часове. Хижарят на "Рилските езера" ги увещавал да не тръгват, но самоувереността надделяла. По средата на пътя настигнали хижари, които направили т.нар. снежна пещера, в която да пренощуват... И този път всичко завършило добре.
Не си играйте със съдбата, казват спасителите
Знае се, че се давят най-добрите плувци, така и в планината никой не е застрахован, нито хижар, нито спасител. Както сега повтарят Иван и Емо, дисциплината е най-важното умение. Обикновено грешките стават от самоувереност и мерак за приключения, а на високото трябват предпазливост, съзнанието, че никой не е застрахован, обмислянето на опасностите. Всеки от нас обича планината и преходите, но не си играем със съдбата.
Разговорът продължава с условията за туризъм в планината. Спасителите правят всичко възможно с подръчни и собствени средства да поддържат условия в хижите, за които през годините е отговаряло туристическото дружество "Рилски езера", в което членуват. Стремят се хижите да са отворени за планинарите дори в най-суровите зими.
Като спасители и планинари имаме амбиции да организираме кръжоци и детски курсове към туристическото дружество в града, да създаваме планинарска култура в децата от малки. Всъщност повечето спасители от Дупница сме и членове на дружеството ''Рилски езера''. Продължаваме да правим това, което са правили предходните поколения доброволци спасители, а и доброволци строители, казват двамата.
Доброволец е важна дума
Повечето хижи в Рила ги има благодарение на доброволния труд. Хижа ''Скакавица'', която отскоро се стопанисва от дружеството, е била построена, пристроявана и наново издигана след пожари от доброволци от дружеството в Дупница. Като една от най-старите хижи в България, тя черпи ток от микро ВЕЦ, също построена от доброволци.
С Иван и Емил се запознахме при доброволческа акция на туристическото дружество ''Рилски Езера''. Знам, че планинарите са сърдечни и добри хора, но те ме изненадват с гостоприемство. Бързо подминават темата с "Е, какво толкова. Нали всички обичаме планината и се радваме, че има все повече хора загрижени за нея и отзоваващи се на доброволчески акции''.
Емил разказва
как се става спасител
''От малък ги наблюдавах и им се възхищавах. Виждах табелите и лепенките на службата по руските джипки. Чудех се какво ли е това да си спасител, представях си ги като някакви специални части и си мислех, че трябват някакви още по-специални умения'', започва Емо. "Един ден видях един познат около езерата, като участник в акция. Попитах го как става. Той ми обясни, че минават обучение, първо си стажант-спасител и след 2-3 години като изкараш всички курсове и направиш стаж, ставаш и спасител. Докато се подготвях не ми даваха да участвам в рискови акции и си бях казал, че някой ден ще насърчавам стажантите повече. В последствие разбрах, че не бях прав. Като преминах стажа, още в началото се опарих и се убедих, че неопитните не трябва да се включват в опасни акции, докато не са готови."
Какво е станало? "Тази история звучи толкова невероятно, че обикновено не я разказвам, започва Емо. Веднъж един сноубордист се беше приземил по средата на недостижима скала, висока около 10-12 метра. Тя беше от тези скали които привличат екстремните скиори и сноубордисти, но дотогава не се бяха осмелявали да скачат от нея. В спасителната акция повиках да се включи и един много амбициран стажант. Беше към края на зимата и там отгоре над скалата, където бяхме, имаше опасност от лавина. Ако не внимавахме, можеше да се повлечем със снега надолу. В такива ситуации се прави т.нар. установка - законтрят се няколко чифта ски, за които се връзва въже, с което се изтегля пострадалият. Докато се подготвяме, идва надъханият младеж със засилка и преди да му кажа да намали, за да не предизвика лавина, той законтри и се повлече със снега надолу в пропастта."
"Помислих си, продължава прокурорът: Момчето се уби заради мен. И започнаха едни угризения - ако беше добил опит, нямаше да се случи... Заловихме се да спасим поне сноубордиста. Вече бяха дошли още спасители...Упреквах се - нали е важно да не се предприема излишен риск, да не се бърза... Слава Богу стажантът оцеля. Толкова мерак имаше това момче... После разбрахме, че след като паднал, станал леко зашеметен и викнал на зяпачите отдолу: Някой да ми е виждал очилата. Изкачил се при сноубордиста и му казал да скача, че били само 5-6 метра до долу и нямало страшно. След като сме пуснали въжето, сноубордистът се вързал с възел, който не ползваме и дори е забранен в спасителната служба, а стажантът, минал теорията, се възпротивил. Започнали да спорят за възела. На нашия човек му писнало да спори и пак се метнал от скалата, а като паднал в преспите, публиката, все екстремни скиори, му ръкопляскали, а той казал: Е, кво толкова и той можеше да скочи. В крайна сметка всичко свърши добре, изтеглихме човека, но грешката беше моя, че включих стажант. Дълго имах угризения, мислех и на психолог да ходя...Стажантът се отказа да е спасител, но стана по-голям планинар и от нас. Обиколи Алпите надлъж и нашир, та и още много други планини."
Кандидатите вече са рядко явление
От разговорите разбирам, че днес кандидатите за спасители са малко. Когато има, пък се отказват, защото трябва да си плащат за курсовете за придобиване на умения и квалификация и за екипировка. Емо ми обяснява, че преди време поне курсовете били безплатни.
Освен че е скъпо и трудно, няма никакви улеснения, обясняват ми. Преди според Кодекса на труда поне имахме право на безплатна отпуска за участие в операции, но след 1997 г., нещата се промениха и сме затруднени, когато стане инцидент през работно време. Коментираме, че според новия закон за доброволчеството дори се иска съгласие на работодателя за участие в подобни доброволчески организации. Единственото, което спасителите получават, са командировъчни. "В нашия отряд взехме решение да не се възползваме дори от командировъчните, а да остават за нуждите на отряда и спасителството" - казва Емил.
Тези пари се събират в нещо като взаимно спомагателен фонд, от който новите спасители-доброволци да се възползват, за да си купят екипировка и да плащат за курсовете. От този фонд се добавят пари, за да се купят по-добри моторни шейни, защото полученото финансиране за техника не е достатъчно. Има още много нерешени въпроси. А те не се оплакват и са на разположение 24 часа.
Да стане дума и за кучето
Гаро също е на разположение. Питам Иван, който от три години е домакин - единствената щатна длъжност, как така е решил да стане кучкар на отряда и дали е някакво влечение и любов към кучетата. "Ами, казва ми, преди толкова ме беше страх от кучета, че като видех болонка, минавах на отсрещния тротоар. Но старото куче се пенсионира, на новия кучкар кучето постоянно му бягаше... Убедиха ме. За да придобия умения, първо ходих на курсове около две години и едва след това взехме Гаро. И до днес ходим с него по 2-3 пъти в годината на обучения и тренировки с кучетата от другите отряди на ПСС. Не толкова заради кучетата, но ние да не загубим форма. Кучетата са подготвени за всякакви спасителни акции. Другите припомнят как Гаро още чака препоръчаната от премиера Борисов пържола като награда след полицейска акция."
Сещам се за дните на Скакавица и какво правеше Гаро. Докато разчиствахме камъни, и той завалията се опитваше да пренася. Солидарност с колегите.