В теоретичната си книга от 2012 г. "Изгубените еднорози на революцията" тя разказва за многообразието от семинари, възникнали през 80-те години в Софийския университет. "Дори да не можем да твърдим, че семинарът събаря тоталитарния режим (...), със сигурност можем да кажем, че семинарът се появява като най-очебиен симптом за приближаващата му кончина в България", пише проф. Николчина.

- Аз я заварих в началото на 80-те години, когато през 1980 г. постъпих на работа в Софийския университет не като преподавател, а като специалист. И попаднах в една фантастична среда. Тръгна се от съвсем затворени, елитарни семинари, но дори и те в годините преди това са били забранявани. Те не бяха с цел студентите да получават оценка, не бяха включени в учебната програма, бяха извънкласни. Използвахме университетски помещения. Имаше един много голям кабинет в Ректората - 62-ри, сега е разделен на две, ползвахме и свободни аудиторни зали, но често пъти разговорите продължаваха в частни домове.

Аз виждам в това явление трансформация на онова, което в края на 50-те години преводачът Цветан Стоянов нарича "хубавите разговори". Самият Стоянов е прочут майстор на хубавите разговори, водени тогава не в университетските аудитории, а в кафенета и частни домове. В онези години обаче и кафенета са били затваряни - появява се кафене, а когато стане прекалено популярно място за събиране на интелектуалци, го затварят. Съществената разлика е, че тогава все още става дума за частни разговори, те нямат този полуофициален статут, който от началото на 80-те години започнаха да имат нашите семинари. Така че важният нов момент е завоюването на институционални пространства за свободно говорене.

И така семинарът стъпи на този терен. В началото представляваше чистата радост от това да можеш да говориш свободно това, което мислиш, в среда, която се отнася с интерес, така че да се получи дебат. Разбира се, винаги сме знаели, че има "слушалки", и това се потвърди по-късно. Доскоро бяхме забравили името на един от десетките семинари от онези години - "Лице и маска". Припомни ни го донос, открит от колега в архивите.

Семинарите бяха много и твърде разнообразни по тематика, повечето сме ги забравили. Много малко се записваше и оставаше като документ, и то по същата причина - всеки, който много пишеше, изглеждаше подозрителен. Нямаше и много записващи устройства.

Разбира се, тогава нямаше и замисъл да събаряме режима. Той изглеждаше много силен, много непоклатим. Целта ни по-скоро беше максимално да не съучастваме в него и да отворим в сърцето на принудата пространство на духовна свобода. Мисля, че това беше първоначалната идея.

- Трудно е да се посочи конкретен момент. С идването на Горбачов във втората половина на 80-те години семинарите започнаха да се преливат във форми с по-откровена политическа платформа.

В основата им работеше нагон за събиране в големи групи, а режимът мрази големите групи. Историята му може да бъде разказана като разбиване на такива групи - на творци, на хора от някаква по-единна общност.

А 80-те години минаха под знака на събирането на все повече хора на едно място по един или друг повод, понякога доста необичаен. В книгата си съм описала един семинар по математическа логика, който пълнеше 272-ра аудитория на университета - 500 души! Пълно! Дори не помня какво са ни говорили, то си беше неразбираемо за повечето от нас, очевидно същественото беше да сме там, заедно.

Не беше нужно, ако семинарът се води от един човек, фигурата да е революционна. Исак Паси, една сложна фигура от онова време, се бореше винаги за това някакви забранени западни мислители най-после да бъдат разрешени на български - Ницше, Киркегор, Фройд… Направи семинар върху тях, който започна в съвсем малка зала, превърна се в сензация и също премина в една от най-големите аудитории, 65-а или 272-ра.

Т.е. това да сме заедно, независимо какво се обсъжда, беше нещо като инстинкт, като неосъзнат импулс. И така от един момент нататък се появиха образувания като Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, които имаха по-политически характер, и започнаха да се преливат в откровено политически действия - дойде времето и на екологичните протести в Русе, на подписките и в крайна сметка на уличните действия.

- Тезата ми е, че режим като предишния не би могъл да съжителства с диалога и разноречието. Принципът на режима беше, че има една истина и един език на тази истина. Отклоняването от този език се наказваше - както знаем, хора са били пращани в лагери дори само за разказване на вицове. Това беше залогът на семинарната епоха - хора с много различни виждания си говореха на различни езици, които не съвпадаха с официалния. Чрез семинара въвеждахме контрабандно, така да се каже, практикуването на свобода на словото и на обществен дебат.

Сега виждам колко хора са забравили за идеологическия натиск, който беше неотменна черта на соца. Забравени са дори всекидневните битови несгоди. Днес из "Фейсбук" се размотаваше една снимка на хора на опашка за банани. Километрична. И отново видях тези мрачно облечени хора, сивотата на фасадите. Странно е колко бързо се забрави това.

Докато предишният режим не можеше да се съчетае със съществуването на много разнообразни представи за истината, при това произведени в диалог, сегашната ситуация чудесно се справя с такова многообразие и тъкмо това е проблемът. Проблемът е с разпадането на отделни общности - образно казано, всеки остава в своята фейсбук група. На практика изчистваме онези, които мислят различно, и се събираме само със сходните на нас.

- Да. Имаме реален проблем и той не е само български, глобален е. Как да се търсят пътища, когато всяко мнение е възможно и всеки твърди, че е прав. Често изпадаме в такива ситуации - "това е моето мнение и аз ще го отстоявам до край". Е, какъв диалог ще има, ако липсва теоретичната възможност да промениш позицията си поради аргументи, които са се оказали по-силни от твоите? Липсва идеята, че може би едно мнение е по-добро от друго. И че истински продуктивното поведение е да видим в дебат и спор кое все пак ще надделее и ако трябва, да се откажем от своето. Не можем винаги да изхождаме от позицията, че нашето мнение е свещено просто защото е наше.

Оттам произхожда един дълбинен проблем - с едни и същи думи може едната страна да казва истината, а другата да лъже. Как да направим тази разлика? И кои думи да използваме?

- Мисля, че трябва да се преборим с тенденцията към редукция, към прекомерно опростяване. Към искането много бързо, ясно и просто всичко да се реши. Това искане произтича отчасти от характера на медиите в съвременната епоха.

Трябва да направим опит за връщане към сложното мислене и сложното изразяване. Може би защото станахме твърде много, може би заради факта, че сме заринати от информация, може би поради спад в средното ниво на образованост, фактът е, че се появява нагласата всичко да се каже по-просто, по-бързо, с по-малко думи. А човекът не е просто същество, проблемите му и задачите му не са прости, индивидът не е просто скроен. Той е сложен.

Другата посока на решение не ме привлича, но е факт. След като езикът не може да го каже, казва го актът, екстремното действие. Пример са самозапалванията в България в началото на годината - краен акт, който произхожда от невъзможността да се артикулира политически ясно една позиция. Ако имаше ясно артикулирано представителство на насъбраното недоволство, сигурно не би се стигнало до тези символни, крайни действия.

При нас днес по фатален начин се припокриват две тенденции със съвършено различен произход и характер. Едната е продукт на систематичното и мрачно оклеветяване и очерняне на политиците и политическото през десетилетията след промяната. Не мога да приема, че всички, които са ни управлявали, са били корумпирани и недостойни, това просто няма как да бъде вярно. Но тази представа беше систематично и последователно налагана от медиите. Другата е част от нови утопични веяния - за пряка демокрация, която да бъде направена възможна от новите технологии. Тя не е възможна днес и ако някога стане възможна, сигурно ще е с цената машините да решават вместо нас.

Съчетаването на тези две тенденции, които провалят днес усилията за преформулиране на политическото пространство, може да има катастрофални резултати.

- И двете вървят заедно, трудно е да се каже кое предхожда другото. Но го виждаме много ясно не само в България. Просто в България имаме уголемени, по-крайно представени проблемите на съвременната епоха. Друг е въпросът, че има страни, които от няколко века съществуват относително спокойно в социално равновесие и се справят с по-дребни драми. Докато ние тук постоянно се разтърсваме от проблеми, които всеки път искаме да започваме отначало.

- Това е и въпрос на усилие. Трябва да има хора с енергията и визията как да го направят. Едно време на майтап ги наричахме "шамани". В момента обаче има твърде много негативизъм спрямо всеки индивид, който "изскочи" от общия фон - проправят си път само безобразни популисти.

- Наблюдаваме чист младежки порив. Протестите показват свежест, желание за промяна и изисквания, които никога не са поставяни с такава яснота. Искането за морал никога преди не е било толкова категорично и е много важно.

Но има много натрупани липси, които водят до тази бедност на политическия език, за която говорихме. От едната страна стоят отломки от рухналата утопия от комунизма, несмлени остатъци от миналото. Неразбрани, изгубили контекста си, останали във вид на случайни фрагменти, подобни на разпаднал се ръкопис. Това е носталгията към предишния режим. Говори се за всичко лошо, натрупано през последните 25 години, а се забравят проблемите от предишните 45, които последните 25 се опитваха да решат - наистина се опитваха, каквито и провали да е имало в тези опити. Ако не разберем сложността на задачите, които промяната трябваше да реши, няма как да предложим решения, които да са по-успешни.

От другата страна стои това, което вече описах, непрестанните мрачни и цинични послания на големите медии. Тази есен ни гостуваха японски учени, които изнесоха лекции, осмислящи бедствието във Фукушима, отнесло за няколко секунди 15 000 жертви. Един от гостите попита аудиторията: каква е вашата национална представа за катастрофа. Би трябвало да признаем, че нямаме в историята си аналог на Фукушима, а се усещаме сякаш подобна катастрофа се разиграва всеки ден. Все трябва да се случвали и добри неща от време на време през изминалите десетилетия! Имало е добри събития, достойни хора. Но те не бяха отразявани и това отрови българското общество.

Тези два проблема, с недоразбраните отломки от старата рухнала утопия и с развитието на медийния език след 1989 г., съществуват заедно в странна амалгама. Като добавим утопията за пряка демокрация, без представителство, ще добием представа за проблемите, които на принципно и теоретично ниво би трябвало да решават съвременните протести.

Разбира се, има и нов, най-тревожен момент - през всичките досегашни управления на БСП все още там имаше хора, които се чувстваха задължени управленската им платформа да има политически смисъл. Сегашните не се чувстват задължени към нищо, освен да имат полиция. Ако те имаха елементарно чувство за човешко достойнство, идеологически и политически ангажимент, отдавна щяха да са се отказали да управляват в такава безпринципна комбинация - уж левите събрани с най-крайно десни и етническа партия в единодействие с расистка партия.

- Който се намеси активно, го направиха на маймуна! И това може да се проследи конкретно и биографично, ако някой иска да си направи труда да помни. В началото имаше доста интелектуалци, които направиха такъв опит, но те бяха смляни, съсипани. Така се появи тезата, че всички политици са гадни. А кой почтен човек ще се съгласи да стане политик, ако общественото мнение е, че всеки политик е негодник? Това е самоубийствена обществена нагласа.

Така стана и с интелектуалците. Бяха направени на маскари, според прочутата максима на Бай Ганю! И аз съм сигурна, че в голяма част от случаите това не е тяхна вина. Но не е само това причината, че мнозина останахме, така да се кажем на локални фронтове. За мен такава битка беше "Литературен вестник", той още съществува. Вероятно го четат 300 души, но и това, че го има, е постижение. Тук обаче трябва да попитаме - защо и как литературата се оказа "локален", маргинален фронт?

- Не сме се отказали. Някои мои колеги изгубиха търпение и взеха страна, появиха се в публичното пространство. И медиите ги забелязаха… с всички произтичащи от това последствия.

Но скорошен изход от настоящата криза не виждам. Ситуацията ми се вижда патова, защото липсва елементарно приличие в политиката и ние улесняваме това, като смятаме, че политиката е принципно кална дейност. Трябва не да бълваме ругатни против политиците въобще, а да създадем обществени нагласи, които да подкрепят влизането на почтени хора в политиката.