Александър Кашъмов: Проектът за Наказателен кодекс поощрява мълчание и лесно прикрита корупция
Ограничаващият правото на осведоменост на гражданите характер на проекта за нов Наказателен кодекс на Министерството на правосъдието прозира не само в предвиденото лишаване от свобода за фотографиране без съгласие или знание на лицето. Покрай тази нова наказателна отговорност остана по-незабележимо, че се разширява и отговорността за разгласяване на държавна тайна, предвижда се по-тежко наказание за разгласяване на служебна тайна и се въвежда съвсем нова отговорност за разгласяване на "защитена информация".
Разширяването на тази отговорност до всеки гражданин създава цензура и пречи на журналистите да си вършат работата и да информират обществото за нередности в управлението, прикрити зад секретността, предупреждава адвокат Александър Кашъмов, ръководител на Правния екип на "Програма Достъп до информация", с когото "Дневник" разговаря.
Какво налага да се напише изцяло нов Наказателен кодекс и какво е впечатлението ви от проекта на Министерството на правосъдието?
- Нямам цялостно впечатление. Така и не става ясно защо е необходимо изцяло да се отмени съществуващият закон и да се приеме напълно нов. Не преставам да се учудвам на неразбирането, че с отмяната на един закон се заличава най-често и създаваната с десетки години съдебна практика, която дава яснота по тълкуването му. Същевременно именно наличието на съвсем нов текст от над 100 страници е в състояние да скрие заложени репресивни мерки по отношение на основни права.
Прецизният подход на юристите, уважаващи словото, тъй като знаят и последиците от неговото прилагане, е да се променят и заменят точните думи и дори запетаи, а не да пишат нови фермани.
Кои акценти и части от проектокодекса смятате за спорни или поне нуждаещи се от задълбочено експертно обсъждане?
- От гледна точка на сферата на дейността на "Програма Достъп до информация" ясно очертани проблеми има в престъпленията, свързани с правото на информация. Това е, от една страна, затворът за снимане без съгласие или знание на човека, а от друга, разширяването на отговорността за разгласяване на държавна тайна, по-тежкото наказание за разгласяване на служебна тайна и въвеждането на съвсем нова отговорност за разгласяване на "защитена информация". Тези рестрикции на правото на информация не съответстват на европейския стандарт, според който това право е самият фундамент на демокрацията. Не съответстват на ясните препоръки на Съвета на Европа да се премахне всякаква наказателна отговорност, която може да послужи за ограничаване на свободата на словото и правото на свободно получаване и разпространяване на информация.
Не е изпълнена резолюцията на Съвета на Европа за осигуряване на защита на служители, разкрили защитена информация в обществен интерес. Напротив, вместо това отговорността се разширява, а наказанията са неадекватно тежки и имат за последица създаване на автоцензура. Впрочем осигуряване на защита на разкрилите информация за нередности и корупция служители е традиционно средство за борба с корупцията, което в българското законодателство не съществува, независимо от ясната препоръка в доклада на ГРЕКО (Групата държави против корупцията) в тази посока.
Чл. 146 - за фотографирането и записването без съгласие - събуди най-острата реакция на юристи и журналисти въпреки алинея 3, която уж трябва да тушира притесненията, тъй като няма да има наказание при публични прояви на заснетите?
- Първо, въвеждането на наказателна отговорност за снимане се случва за първи път, и то в условията на демокрация, а не на тоталитаризъм.
Второ, обявява се за наказуемо действие, което поначало представлява упражняване на право, а не престъпление (за разлика от кражба, убийство, телесна повреда, изнасилване и др.).
Трето, става въпрос за основно право – правото да се търси и получава информация, гарантирано с конституцията, Европейската конвенция за правата на човека и Международния пакт за гражданските и политическите права.
Наказанието затвор като санкция за упражнено право на информация пък е обявено от Европейския съд по правата на човека за несъвместимо с Европейската конвенция за правата на човека. Следва да се отбележи любопитният момент, че предлаганият текст обявява за престъпление самото фотографиране, а не разпространяването на фотографиите, което само по себе си е абсурдно.
Алинея 3 от текста, който обявява за ненаказуемо снимането при публична проява, не тушира безпокойството. Каквато и да е наказателна отговорност за снимане, вече е прекомерна тежест и има възпираща роля за свободата на информацията. Следователно е недопустимо съществуването й.
Второ, легитимно е не само снимането на публични прояви. Дори когато говорим за гражданска отговорност за фотографиране, такава по принцип не може да има в случаите, когато мястото е публично, фигурата е публична, тоест политик, държавен служител, спортист, актьор и т.н., когато се разкриват нередности или престъпления. Освен това проблеми с баланса между правото на информация и правото на лична неприкосновеност могат да произтекат не от простия факт на снимането, а от публикуване на заснетото.
Същевременно обаче всеки има право на лично пространство. Как трябва да се търси балансът между конституционното право на неприкосновено лично пространство и интереса на обществото да бъде информирано за личностите, които вземат важните решения в държавата?
- Смятам за очевидно, а такава е категорично и практиката на Европейския съд по правата на човека, че балансът се прави за всеки отделен случай, като се отчита значимостта на събитието, личността, мястото, ролята й, наличието на текущ обществен дебат. Говоря за гражданската отговорност за неправомерно снимане, тъй като наказателната е категорично недопустима.
Точно заради конкретния подход във всеки един случай е толкова важно да няма заплаха със затвор, защото самото съществуване на такъв текст в Наказателния кодекс вече има възпиращо значение, което спъва упражняването на основно човешко право и вреди на обществения интерес.
Впрочем резолюция на Съвета на Европа от 1998 г. препоръчва на държавите членки да предвидят защита за личната неприкосновеност от снимане, но се препоръчва гражданска отговорност, етични кодекси и обучения за журналистите, а не наказателна отговорност и затвор. Изглежда, у нас управляващите не успяват да следват европейския стандарт, по-скоро умеят да се отдалечават от него.
Не съзирате ли противоречие и правен проблем в повсеместното ни следене и заснемане от камери пред държавни и частни офиси, банки, магазини, от една страна, и новия чл. 146, ако се приеме, тъй като той изисква и съгласието "на лицето"? Какво означава в разпоредбата "или"
("...без негово знание или въпреки неговото изрично несъгласие"), тоест и двете ли условия трябва да са налице, за да няма престъпление?
- Разбира се, съществува и проблем с повсеместното следене. С развитието на техниката сме свидетели на все повече посегателства и стесняване на личното ни пространство. През последните 15 години се оказа, че държавата не е в състояние да контролира тайното следене на гражданите от страна на службите, а дори напротив – статистиката за подслушванията набъбва с годините. Проблемът няма да се реши с чл.146, а само ще се отклони вниманието от истински необходимите мерки – реален контрол върху подслушванията, активна роля на съдилищата, информация за гражданите, подложени на специални разузнавателни средства, след изтичане на определено време.
Формулировката "без знание или въпреки изричното несъгласие" идва от чл.32 на конституцията. Идеята през 1991 г. е била насочена главно към тайното следене, характерно за дейността на Държавна сигурност. Изразът "без знание" означава тайно следене, а в случай че следеният, сниманият знае, тогава той може да възрази. Разбира се, абсурдно е простото несъгласие на един политик например да е достатъчно, за да се забрани снимането. Критериите трябва да са обективни, те трябва да са заложени в етичните кодекси на медиите и в практиката на гражданските съдилища.
Наказателна отговорност за снимане не трябва да има, а при разгласяване на държавна или служебна тайна?
- При издаване на държавна или служебна тайна отговорност трябва да носи единствено служителят, на когото тя е поверена за пазене. Разширяването на тази отговорност до всеки създава цензура и пречи на журналистите да си вършат работата и да информират обществото за нередности в управлението, прикрити зад секретността.
Не трябва да се наказват служители, които са оповестили информация, разкриваща нередности и корупция, дори формално да е класифицирана. Абсурдно е да се ходи в затвора за оповестяване на "защитена информация" като търговска тайна или становища по проекти за административни решения. Тук отново се създава непрозрачност на администрацията, страх и автоцензура сред държавните служители. Според Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ) те трябва да извършват баланс на интереси и да разкриват дори информация, попадаща в ограниченията на закона, като например търговска тайна, когато общественият интерес от прозрачност надделява.
Как очакваме служителят да прави такъв баланс, ако утре прокуратурата може да го разследва за това?. Така нищожният процент случаи, в които се извършва баланс на интереси по ЗДОИ (4% за 2012 г. според последния правителствен доклад за състоянието на администрацията) ще слезе до нула.
Така се развиват не прозрачността, достъпът до информация и общественият дебат по проблемите на управлението, а се поощрява единствено среда на мълчание, деребейство и лесно прикрита корупция.