Маркус Пипер: Критичността към комунизма е в проумяването на разликата между диктатура и демокрация
| Маркус Пипер от Фондация за преоценка на диктатурата на Германската единна социалистическа партия (ГЕСП) се занимава с т.нар. култура на паметта. Фондацията е създадена през 1997 г. по инициатива на Бундестага и задачата й е чрез редица проекти да насърчава цялосната преоценка на причините, историята и последиците от диктатурата в Германската демократична република (ГДР). Голяма част от стартовото си финансиране (около 75 милиона евро) фондацията получава от авоарите и недвижимите имоти на ГЕСП. "Дневник" разговаря с Маркус Пипер за културата на паметта, критичния поглед към собственото комунистическо минало, както и за любопитната съдба на паметника на Съветската армия в центъра на София. |
Господин Пипер, запознат сте с историята на паметника на Съветката армия в центъра на София. Първо скулптурните композиции бяха превърнати в популярни герои от комикс поредици. Другото запомнящо се превъплъщение беше по повод годишнината от нахлуването на съветските войски в Прага. Няколко пъти паметникът беше боядисван и в подкрепа на Украйна. Как трябва да реагират властите на този вид изкуство?
Историята на този паметник е впечатляваща. Наистина е интересно как в София един комунистически монумент все още разпалва актуални политически дискусии. Очевидно жителите на София възприемат паметника като място за израз на протест и критика. Имало е такива случаи в Чехия и Полша например, но в никой друг град обществените дискусии не са продължавали толкова дълго и не са включвали толкова актуални проблеми.
По какъв конкретен начин трябва да реагират властите, не мога да кажа. Жителите на София знаят по-добре от мен. Очевидно населението е приело този паметник, построен по съвсем различни причини, за място, където да изрази своя протест и критика. Без значение каква е тази критика, остава впечатляващо какво обществено влияние постигат тези, които превръщат паметника в платформа на своите искания, като отчуждават комунистическата символика.
Важен е и още един аспект. Разбира се, образът и внушението на паметника да идеологически обагрени и са служели за пропагандните цели на комунистическата диктатура. Именно на това се дължи успехът на донякъде гротескното отчуждаване. Но не бива да се забравя, че отвъд пропагандното внушение, този паметник напомня за Червената армия. Която е сложила край на войната, започната от Германия и причинила неизмерими щети в цяла Европа. Разбира се, в Източна Европа след това идват комунистическите диктатури. Но Съветският съюз, давайки много жертви, е освободил окупираните от него страни от нацистите. Заради това е изключително сложно и деликатно, да се гледа на този паметник като на изцяло комунистическа пропаганда, тъй като той препраща и към съвсем сериозно смислово съдържание.
Заради тази своя двойна функция, виждам известни трудности при подхода към този паметник в София. От една страна днес в Източна Германия също има паметници, които напомнят за победата на Червената армия и за освобождението от националсоциализма, но същевременно са част и от социалистическата пропаганда. От една страна изкуството легитимира тази игра със символите на комунизма, от друга обаче един такъв паметник има известно достойнство и напомня за многото дадени жертви.
Какъв е подходът в Германия?
В Германия различаваме две групи комунистически паметници. Едните са издигнати от СССР веднага след победата над нацистка Германия и повечето от тях са военни гробища, има ги почти навсякъде в Германия. При преговорите за обединението на Германия, властите обещават на СССР, който тогава все още съществува, да не променят паметниците, да не ги разрушават, а напротив – да ги съхраняват. Затова тях все още ги има.
Другата категория са паметници са изградените от ГДР. В Берлин например имаше голям паметник на Ленин, а днес там се намира площадът на Обединените нации. Такива паметници имаше в цяла Източна Германия и с малки изключения, днес вече ги няма. Някои са оставени като исторически доказателства, но винаги има табели, които обясняват историческият контекст и днешната гледна точка.
Какво представлява културата на паметта, с която се занимава Фондацията за преоценка на диктатурата на ГЕСП?
Тя е пряко свързана със залеза на ГДР, когато за втори път през 20-и век Германия е изправена пред задачата да преоцени своето тоталитарно, диктаторско минало. След Втората световна война това не е било никак лесно – подходът към националсоциализма, Холокоста, собствената вина, нападенията над почти всички съседни държави. Това е бил дълъг и продължителен процес, отнел няколко десетилетия. Разбира се, и в Германия има неонацита и десни радикални. Но като цяло смятам, че Германия е успяла да си създаде увереността, че може да подходи критично към собствените си история и минало - както властите, така и отделният човек, за да се направят изводи за демокрацията и за обществото.
Това е и предпоставката, заради която през 1989 г. хората са били наясно, че не може всичко, случило се ГДР, да бъде забравено. Беше ясно, че миналото трябва да се преразгледа, както сме правели през изминалите 45 години. Извършителите на престъпления трябваше да бъдат назовани, а жертвите – обезщетени. Несправедливостите трябваше да бъдат посочени, и ако е възможно - поправени. Политическата и моралната воля за критично преразглеждане на диктатурата на ГЕСП е била най-ясно формулирана от движенията за граждански права в ГДР. Положително влияние, разбира се, е оказало и обединението, тъй като в Западна Германия вече е имало функциониращи демократични институции, научноизследователски институти, които дълго време са се занимавали с ГДР. Създадени са фондации, бързо е била създада Службата за архивите на "Щази", а досиетата са били отворени бързо. Не на последно място Западна Германия е разполагала с достатъчно пари, за да плати всичко това.
От всички тези елементи се е появила една култура на паметта, която цели да направи престъпното или тоталитарно минало по някакъв начин полезно за днешната демокрация, като критично си спомняме за него. Опозиция и съпротива, адаптация и съучастничество, функцията на тоталитарните структури и примери за моралната смелост и социален ангажимент - всички тези въпроси са изключително важни и днес.
Как привличате интереса на младите хора, които въобще не са живели по време на диктатура?
Имаме различни проекти за училища и учители. В училищата темата ГДР не заема толкова много мястото, което би трябвало да заема. Често причината е съвсем банална, а именно, че това време е било съвсем скоро, в най-новата история и този учебен материал често отпада. Въпреки че образователната политика се решава на местно ниво отделно във всяка една германска провинция, навсякъде в учебния план е заложена историята на ГДР. Често учителите са изправени пред предизвикателството да представят урока по интересен начин.
Ние предлгаме учебни материали, които преподавателите могат да използват. Имаме т.нар. онлайн офис на съвременниците, където са събрани контактите на над 200 души, от цяла Германия, които са живяли в ГДР и са готови да разкажат за преживяванията си на учениците. Нищо не е по-впечатляващо за младежите от това да чуят как някой разказва за собствения си живот в ГДР. Разбира се, това не е напълно достатъчно, трябва да има и допълнителна информация, но е важно също така да се събуди емоционалният интерес на учениците. В най-лошия случай те трябва да научат нещо и след това на теста да заградят верния отговор.
Докога трябва да съществуват такива институции - комисията по досиетата, както и Фондацията за преоценка на диктатурата на ГЕСП? Докато трябва да се припомня тоталитарното минало?
Докога ще имаме нужда да помним една диктатура, на това никой не може да отговори. Зависи до голяма степен от обществената структура. 25 години след обединението на Германия, заради скандала с подслушването на американската агенция за национална сигурност NSA, теми като националната сигурност и шпионажа придобиха много по-голяма тежест, отколкото сме предполагали преди 5 години например. Мисля, че ще се занимаваме с култура на паметта толкова, колкото е необходимо за обществото, за да се извличат положителни примери за хора, които са се защитавали от диктатурата, демонстрирали са кураж, застъпвали са се за свободата и демокрацията.
Какво е ключовото в подхода на една държава към комунистическото й минало?
Основното, което обяснява и много други неща, е че има фундаментална разлика между диктатура и демокрация. Мисля, че много млади хора все още не го разбират и че този факт може още по-ясно да се обясни. Днес например във всяка страна има тайни служби. По онова време също, в ГДР – "Щази", в България – ДС и т.н. Разликата обаче е, че днес човек може да се защити от тях по силата на законите в правовата държава. Има свободни избори, има свободна преса. Не във всички държави нещата функционират, както би трябвало да функционират - има корупция, концентрация на медийния пазар. Но има много голяма разлика от диктатурата, където една партия, една идеология имат думата и нахлуват във всички сфери на живота. Това засяга и актуалните скандали с подслушването. Някои говорят за "Щази" 2.0. Но днес ние четем за тези скандали във вестниците. В ГДР например не е имало вестници, в които да прочетете нещо за методите на "Щази".