Една мустаката сянка и един нерешен корпоративно-банков проблем трайно тегнат над българската политика. Преди, по време, а явно така ще е и след вота на 5 октомври.

Не твърдя, че давам всеизчерпващо обяснение за силно повехналия предизборен дебат, ала отдавна не помним толкова празна и разпарчетосана предизборна ситуация. Ако не бяха наводненията, хората в България можеха дори да не разберат, че се задават избори.

Всичко: управление, коалиции, съдбата на КТБ, енергетиката, финансовата стабилност, бъдещето на държавата.

Политическите сили неубедително и вяло преповтарят до болка втръснали ни неща, а пък медии и профилирани групи избиратели се насилват да демонстрират известна доза ентусиазъм. Ситуацията деградира до скандал на битово равнище по площадите на някои от големите градове, предаван пряко от камерите на една-две национални телевизии.

Почти колкото "новият политик" и неговият съюзник със зелена папионка, дето в невъзможността си да измислят нещо баш щуро, белким привлекат общественото внимание – примерно да ходят на глава, но с кокили –  пратиха група лица с анцузи да блокират "Капитан Андреево".

На всеки здравомислещ човек му е ясно, че подобна акция има толкова ефект върху изборните резултати, колкото и върху цъфтежа на налъмите.

Ала опитите продължават. Само и само да се привлече малко внимание.

Нищо не носи смисъл, освен хаосът, трайно вписващ случващото се в своята форма.

Политика, в която политици говорят едно, но очакват друго.

В която основни проблеми се замитат под килима.

В която задължително се върви от следствията към причините, а не обратното: от цената на тока към фалита на НЕК, а не от безумията в енергетиката към нормализиране на цените на електроенергията.

Затова твърдя, че искаме ли да проумеем цялата тази "политика на абсурда", трябва да намерим нейната невралгична точка; да стигнем до онзи център, в който се пресичат основните линии на лични и корпоративни интереси, довел до трайна парализа днешната политика.

Политическият ни дебат в момента силно се родее с една голяма театрална класика на абсурда, в която иде реч за напразното очакване на някого (или нещо).

Очакване на кого? На Годо или на Михаля (както се пееше в една хубава песен)?

В нашия случай – по скоро "очакване на Цв.В." В опит да се разплете възела КТБ.

Разберете ме добре, изобщо не смятам за нужно да се хиперболизира фигурата на Цветан Василев. Проблемът е, че кълбото все трябва да се разплете отнякъде, а отсъствието на Цв.В. като обвиняем в България (съответно в Швейцария или в Лихтенщайн) има стагниращо въздействия върху целия ни политически живот.

То подсилва липсите на много важни отговори, за които протестиращото общество настояваше през цялата 2013 г.; отговори, тръгващи от въпроса "кой?".

И ако нещо прави впечатление в целия този без време споминал се предизборен дебат, то е, че водещите политици бягат като от вируса на Ебола тъкмо от този проблем.

И най-важното: държат да заявят, че не познават Цветан Василев. Че никога не са го виждали, нито са разговаряли с него.

Обратното е "политически непристойно".

Както, според безсмъртното описание на Марк Твен, никой в училището на Том Сойер не познавал Хъкълбери Фин. И не бил разговарял с него.

Макар всички деца, в лично качество, да вършели заедно с него бели.

По същия начин никой в България вече не познава, не е виждал, не се е срещал, нито е разговарял с Цветан Василев. Освен главната му счетоводителка или неговите заместници. И може би Николай Бареков, но за кратко, при подписването на договора му за изпълнителен директор на три телевизии с астрономическа заплата.

Тон за цялото това "непознаване" даде Лютви Местан. В нарочен облог по повод на КТБ той предизвика Михаил  Миков, като заяви, че никога, ама никога не е виждал и съответно не познава Цв. В. Знае, че такъв човек съществува, но го познава от медиите, колкото и това негово твърдение да предизвиквало иронични усмивки даже сред актива на ДПС.

И тук започват игрите на жмичка.

Г-н Местан може и лично да не познава Цв. В., ала със сигурност познава Дeлян Пеевски, който пък повече от добре познава Цв. В.

Можем да гадаем дали Д.П. е играл ролята на пощенска кутия в контактите.

Неяснота, която дава възможност на г-н Местан да продължи твърди, че не познава Цв. В. и няма контакти с него.

С оглед  на спазването на политическото благоприличие.

Не знаем обаче дали Ахмед Доган не познава Цв.В. и не си държи парите в КТБ. Дали други фигури от движението или бизнесмени, близки до него, нямат влогове там и не познават банкера си.

Все въпроси, които за хората от движението са подробности от пейзажа.

За нас обаче, не.

Михаил Миков също не познава Цветан Василев. Така да е.

Никой не казва обаче дали Сергей Станишев и семейното му обкръжение не познават Цв. В. и ако е така, в какви "корпоративни отношения" с него е влязла през годините партията на българските социалисти.

Реформаторският блок също не познава и не иска да познава Цветан Василев.

Лидерите на РБ твърдят, че КТБ е "банка на мафията" – силна и категорична позиция, която след изборите би трябвало да намери израз в категорични политически действия.

Дотук добре. Знаем обаче, че Иван Костов познава Цв. В., но в лично качество, бидейки човек, излязъл от политиката. От телевизионните му изяви се вижда, че това познанство го изнервя, доколкото с припряна нервност той държи да поясни, че не са приятели.

Така да е. Знаем от Сенека, че е приятелството е възможно само между достойни люде.

Бойко Борисов също не познава (или съвсем слабо познава) Цв В., като в привичния си стил прехвърля топката на футболното поле. Виждали са се на някой мач и май го бил помолил да подкрепи позакъсал футболен тим.

И така нататък, и така нататък.

Което подсказва две възможности.

Кой знае, кой знае… Може и така да е.

С което персонажът на Цв.В. става още по-неуловим.

Никой, абсолютно никой не го познава, не го е срещал и не е разговарял с него.

Никой.

Никога.

Ето защо в опит да уловя естетиката на този "празен персонаж", ключов за абсурдите на нашия политически живот, във въображението се върнах към безсмъртната пиеса на Самюъл Бекет.

И се представих следното

Л.М: Да си вървим.

Й.Ц: Не можем.

Б.Б.: Защо?

М.М.: Защото го чакаме. Трябва да го чакаме тук.

Н.Б. (пристига запъхтян). Ще дойде ли? Вече трябваше да  е тук. Видяхте ли го?

Л.М. (поглежда строго през очилата): Нали някой от тук присъстващите не смята, че го познаваме. Даже не сме го виждали.

Й.Ц. (разпалено): И не сме го чували.

Л.М. Чували сме го, но не сме го виждали.

Й.Ц.  Да, да, щото ако го бяхме виждали, нямаше и да искаме да чуем за него (съвсем се забърква и млъква).

Б.Б. Абе сигурни ли сте, че тук трябва да чакаме.

М.М. Каза при дървото. Чакаме.

Н.Б. (нетърпеливо): Вече трябваше да дойде. Всичко заради него се оплеска в държавата.

Й.Ц. Бива те да разколебаваш.

Б.Б. Да не би да идва?

М.М. В кой век живееш. Този е от бъхтовете.

Б.Б. Какво значи бъхт?

Л.М. (назидателно): Някога са имали шутове. А сега имат бъхтове. Който може да си го позволи.

Б.Б.: Да си ходим.

М.М. Не можем. Чакаме го.

Й.Ц. И не знаем що да правим.

Л.М.Чакаме го. Но не го познаваме.

Н.Б. (леко депресиран, запява):

 

 

Б.Б.: Е, тръгваме ли?

Л.М.: Да вървим.

Не се помръдват.

Завеса