На 10 ноември на нас ни съобщиха по телевизията, че сме свободни. Пасивната позиция тук е важна. Съобщиха ни. По същия начин, по който "пускаха" портокали, червен пипер и дамски превръзки. Чакаш, чакаш и един ден някой ти съобщава "пуснали са". 10 ноември се оказа нещо подобно на това да ти излезе номера за автомобил или да ти дойде реда за апартамент след дълго чакане. Награда за изключителното търпение. Спомнете си, след съобщаването на новината в онзи късен ноемврийски следобед никой не излезе на улицата да се израдва. Предния ден в Берлин пред Бранденбургската врата гъмжи от тела. Но тези тела са репетирали цяла година всеки понеделник пред църквата "Св. Николай" в Лайпциг. Въпреки служителите на реда. Българското тяло е малко по-бавно и предпазливо. Да, системата навсякъде се разпада, да, Живков е свален, но... Откъде да знаеш дали не е капан. Или грешка, която ще бъде поправена на следващия ден. Не обвинявам никого, да не би аз да съм празнувал на площада, но все пак ми е странно сега и го изговарям. Наистина не е лесно, за 45 години човек отвиква от много неща. Не можеш да се освободиш за една нощ, ако толкова дълго не си бил свободен. Още повече, ако не си имал кой знае каква воля за свобода. А след толкова години вече не е останала и памет за нея.

Но, слава Богу, това не е цялата картина. Все пак имаше и други, по-смислени дати все през тази 1989 година. За тях ми се говори, заради лекото им загърбване.

Преди време ми попадна неколкоминутен видеозапис на шествието от 3 ноември 1989 г. Записът е излъчeн по телевизията някъде около 1991-92 в "Панорама" с Бойко Станкушев. Със сигурност не е правен от камерите на БНТ. Тогава, спомням си ясно, нямаше кадри по вечерните новини, само едно много късо съобщение от рода на "група граждани, които връчили петиция по хидротехническите проекти с разрешението на столичния народен съвет". Удивителен език, как сме могли да го забравим. Всичко може да бъде обезопасено с няколко кухи думи. Малко специализирана лексика: хидро... какво беше, с разрешение, група граждани... Важното е да се избягва конкретиката. В "определени райони на страната" сред "тесни групи от населението, подстрекавани от външни сили, възникна напрежение" казва по-рано Живков в речта си през май 89-а...

Гледах кой знае как оцелелия запис от шествието на 3 ноември и си припомних ясно кордона от хора с камери и фотоапарати, които стояха отстрани и спокойно, да не кажа цинично, документираха всяко лице. Всъщност този видеозапис вероятно е правен от точно такъв "оператор". Веднага става ясно, защото камерата не изпитва журналистическата грижа да обхване цялото шествие, да даде обща картина на събитието. Камерата при този запис има друг професионализъм – тя запечатва лица отблизо, учленява ясно, за да може после кадър по кадър да се свалят и разпознават. Дори аз се разпознах - за 3-4 секунди на 21. И си припомних ясно цялата радост, страх и неловкост на тялото, движещо се сред други тела – също неловки, радостни и поуплашени. Оглеждам се, въртя си главата, виждам, че и другите го правят. Сякаш всеки има нужда да види, че останалите са още там. Сега си давам сметка, тогава едва ли, че тялото има памет и че на нашите тела им е липсвала памет за съпротива.

И така, на 3 ноември 1989 г. макар и плахо, под алибито на екологията, все пак се случи това, което липсваше през онази важна верига от години 1956-1968-1980. Дали беше невинно и безопасно, или не, тогава това не можеше да се знае. Както пише Тимоти Гартън Аш, да не забравяме, че това беше и годината на "Тянанмън", трябва да си даваме сметка и за неслучилите се, но възможни усложнения през 1989-а.

Ако трябва да избирам между 3 и 10 ноември, аз лично бих избрал първата дата. Защото поне имаше осмеляване. Нищожно, гледано от днешна дата, но пропукващо собствените ни сковани от несвобода тела. Тези колко там метра от градинката зад ЦДНА до Народното събрание трябваше да бъдат извървени. Не бих заменил това късо и тихо шествие дори за първия свободен митинг на 18 ноември.

Странна е забравата на едни дати за сметка на други. Както е странно забравянето на онзи Димитровден, 26 октомври същата година, с подписката и побоя над събралите се тогава в градинката пред Кристал. Някой разказваше как Слабаков викал от камионетката: "Това не е филм, наистина бият."