Започна онлайн петиция срещу повторния избор на Вежди Рашидов за министър на културата
Не просто и не само заради:
изказванията на министър Рашидов, които автоматично се превръщат в шлагер; примитивното мислене, прозиращо зад тях;
неуместното му публично поведение (особено с оглед на титула "Култура" над завежданото от него министерство).
Дори не заради извънкултурните му едри контакти (от типа "Мултигруп").
А заради действията и бездействията му по време на предишния мандат.
И затова, че повторното назначение на толкова спорна фигура говори за споразумения и компромиси, които нито могат да се нарекат "разумни", нито пък са политически в същинския смисъл на думата.
Както и затова, че вече твърде много ни струва управленското безразличие към настоящето и бъдещето на страната ни, за да можем да си позволим поредното затваряне на очите.
Но най-вече – защото в българската култура има активно работещи хора, които не искат трудът и усилията им да бъдат априорно обезценявани и обезсмисляни.
Така гласи уводната част от текста на петицията Срещу повторния избор на Вежди Рашидов за министър на културата, подписана от 152 души, сред които режисьора Явор Гърдев, диригентът Драгомир Йосифов, писателят Емилия Дворянова, литературоведът Ангел Игов, поетът Марин Бодаков, преводачът Зорница Христова, издателят Манол Пейков.
Вчера писателят Георги Господинов написа в профила си във "Фейсбук", че според него трябва нов човек да поеме Министерство на културата, по-скоро експерт, като Мартин Иванов от служебния кабинет. Изказването му беше в отговор на коментара на Рашидов, че не се притеснява от протестите на безизвестни интелектуалци, но би се притеснил, ако види сред противниците на избора му лица като Теодоси Спасов, Георги Господинов или Христо Мутафчиев.
Ето и останалата част от текста на петицията:
Откакто изобщо се заговори за повторно управление на това министерство от Вежди Рашидов, в публичното пространство излязоха редица обосновани протестни мнения.
Най-общите посоки на критика са: приоритизиране на един сектор – собствения, за сметка на всички останали (напр. централизиране на средствата и интересите в мегаломанския проект, известен като "Българския Лувър", докато се орязват бюджети на регионални оркестри и театри); налагането на пазарен принцип (и съответния вкус) там, където е необходима държавна протекция; неглижирането на малките области, институции, дейности, имена в управляваната сфера – в противоречие с факта, че културата има различни нива, които трябва да работят заедно; неведението за връзките култура–образование, култура–общество и прочее "абстрактни излишества", чието игнориране води до съвсем конкретни липси. Може да се изрежда още, но едва ли е необходимо – за да не останем до подвеждащия кръг на критикуването.
По-важното е, че българското общество все по-отчетливо осъзнава културата като съществена зона, която, ако продължи да бъде пренебрегвана и подценявана, ще се превърне в капан за същото това общество. Защото от работата на културните институции – от най-централната до най-маргиналната, и от тяхното социално функциониране зависят доста неща: развитието на изкуствата и литературата (пряко), но и образоваността и гражданският манталитет (косвено). Защото състоянието на националната култура определя и културното съзнание, и стандарта на мислене изобщо, и гражданското поведение, и начина на работа и живот на една нация.