Продължава: "В тази сфера се появи гражданско общество и хора, които протестират, създадоха се сдружения, архитекти, студенти, но усилията на гражданското общество свършват дотук. В културното наследство става дума за много пари, независимо самото наследство или територията, на която то е разположено започват да играят едни местни интереси, пред които държавата кляка. Тука да сте чули нещо да е казал Институтът за паметници на културата /Национален институт за недвижимо културно наследство – б.а./ при тези въпиющи безобразия, което означава, че държавата напълно се е отказала. Аз предполагам, че когато са се опитали да кажат нещо, за съжаление, както си спомням при предишното правителство на ГЕРБ изведнъж министърът на финансите се оказа корифеят по културното наследство. Защо, от къде на къде и къде е бил министърът на културата да му каже:

И да каже след това: "Аз отговарям за това, мен ще съди историята за това, което е направено в България!". За това така кипя и се ядосвам, защото това безхаберие и отказ на държавата – "културно наследство, оставете, те общините знаят". Общините знаят да вземат 6 млн., както аз гледах един пример, за който писах на зам.-кметицата на Враца. 6 млн. европейски проект да социализират пещерата "Леденика" и да направят обекта привлекателен. Погледнете в интернет снимките да видите какво са направили – един гипсов тунел…". Дава пример Гаврилова, а те са много. И вмъква как е разказала на своите студенти за европейските проекти, които знае как се пишат. "В проекта не пише "ние ще похарчим 6 млн., за да сложим 10 грозни пейки и гипсов тунел". В него пише "ще се направи специален тематичен план, разработен за нуждите на подрастващите, като едновременно да ги възпитава в уважение към природата, към ценностите…бла-бла…". ЕК чете един проект "ще социализира, туристи, социализация, местно развитие, работни места, опазване на наследството, да не се руши" – всичките думички са на мястото си.

И тук липсва държавата. Държавата се нарича Министерство на културата, нарича се Вежди Рашидов и се нарича Институт за паметници на културата. Тези хора са отговорните за това. Този проект преди да отиде в ЕС, трябва да бъде разрешен, трябва да бъде огледан и след това да бъде контролиран. На всяка сграда, която се строи в България има т.нар. строителен контрол. Аз се питам дали има културно-исторически контрол тогава, когато се рови по българските паметници, когато това се съсипва в момента. Идете на Яйлата да видите какво чудо са построили с тухлички Итонг, и Кракра в Перник и…". Толкова са много, че на Райна Гаврилова не й се изброява и като историк…Драмата е, че наистина щетите са невъзвратими и все така истинските експертни мнения се игнорират, дори с цинично пренебрежение.

Но все пак: "Има някои неща, които в последните години минаха напред. Появиха се независими гласове, независими от клопката на това да стоят втренчени в Министерството на културата и да очакват само оттам да дойде нещо. Предимно млади хора, млади състави – някои от тях са аматьорски, друга са професионални. Това е най-прекрасното нещо, което ни се случи".  И продължава: "Наистина полето се разнообрази и се появиха гласове и всеки може да намери това, което го интересува. Добиха самочувствие, придобиха способността да критикуват, придобиха способността да искат да чукат на врати, да търсят спонсори, да намират и да правят неща. Мисля, че това е прекрасно, което се случва". Но отделя по категоричен начин политиката на държавата по отношение на културата, без да игнорира времето, когато е била в държавната администрация на отговорен пост. "Що се отнася до

За съжаление. Всичките министри, вкл. и министър Москова, с която съм работила в нашия кабинет и много уважавам са пожарни команди за решаване на социалните проблеми на една или друга институция. Аз така или иначе рядко виждам желание да се направят някакви реформи или да се направи истински национален дебат за ценностите, не в смисъла, в който го използват патриотите, а това, кое ни е ценно, кое ни е важно и след това да бъде ангажимент и да бъде защитено. Пак се връщам към кабинета, към който съм била съпричастна, за да кажа, че това е кабинетът, на който принадлежи правенето на Закон за културата. Беше положена добра основа, но оттам нататък механизмите за прилагане на този Закон във всичките тези години злощастно издишат, където и да погледнем.  Това, което трябва да се признае, пак на всичките кабинети и на културната политика е, че все пак успяха да закрепят няколко институции, които в момента съществуват. Няма какво да се лъжем – било общински, било държавни институции, които съществуват само благодарение на субсидията. Че те се запазиха е добре, но те се запазиха без никакво усещане, че трябва да променят нещо около себе си, казва Райна Гаврилова. 

Смущават я управленските политики и е на мнение, че културната ни политика и не само тя, не е на равнище, липсва й перспектива. "В начина, по който се управлява, в начина, по който се взимат решения аз пак съм скептична, защото разбирам, че големи сегменти от гилдията, професионалната, много харесват министър Рашидов, защото твърдят, че "всеки път като поискаме нещо, той ни дава".

Извинете, тази гледна точка към културната политика е антикултурна политика. Затова казвам "бърза помощ" за решаване на неотложни нужди на сградите и на социалните проблеми.

От няколко години си мисля, че поставянето в Министерството на културата на творци е много лоша идея. Правителствата, извинете за израза, си връзват гащите като сложат един човек като Стефан Данаилов – о, уа, Ламбо, той прекрасен или Веждичката… Това е много лоша услуга, а трябва доста аргументи, за да ме убедят, че творците са най-добрите мениджъри в културата. Културата като всяка друга сфера на държавната политика е въпрос на мениджмънт не на дитирамби на един или друг", иронизира Райна Гаврилова познатата ни ситуация, която някак си се свежда единствено до някакви пари и то не големи, за сметка на стратегия и простор, които да надскочат не рядко ниския ни хоризонт. Според нея на този пост се слагат хора, които са харесвани, но дали те разбират комплекса на културната политика, който е сложно балансиране на интереси, ресурси, на търсене на пари и т.н., и с някаква мисъл какво и е важно на тази държава. И не без тъга обобщава: "Не съм готова да отрека всичко, което се случва, но мисля, че продължава все същата каша – рязане и кърпене на парче, в която не виждам никаква перспектива за оправяне".