Фразата е на Дейвид Кларк, професор по археология в Кеймбридж, от разговор за това как трябва да се проучват древни цивилизации и култури и дали може да се "дописва" намереното.

Изглежда и правителството на България предпочита археологията да е мъртва, но пък няма нищо против разкрасяването. Само че не разбира от археология.

В обявената програма за управлението на страната в следващите четири години е записана и Национална стратегия за развитие на изкуствата, културните и творческите индустрии, културното наследство и културния туризъм, Национална програма за археологически проучвания, социализация и представяне на движимо и недвижимо археологическото наследство и Национален план за дигитализация на материално и нематериално културно наследство.

Предвиждат се и промени в Закона за културното наследство, както и в правилника за археологически проучвания.

В програмата се споменава за "изготвяне на критерии за научна оценка на културната стойност, социокултурния и икономическия потенциал на предложените проекти за археологическо проучване и социализация на обекти".

Всичко това изглежда много разумно и навременно предвид дълго обещаваното развитие на културния туризъм в България и множеството археологически проучвания покрай изграждането на инфраструктурните проекти в страната. Макар и закъсняло с няколко десетилетия.

България е приела международните документи за опазването на културните обекти, но на практика не съществува (и не действа) национален документ, което позволява да не се спазват тези норми. Няма и публична, и професионална дискусия как археологическите обекти и културното наследство се вписват в обществения живот и какви са ползите от опазването на даден обект.

се казва в декларацията на Heritage.bg, организация обединяваща професионалисти в сферата на културното наследство.

Опазването на културното наследство е нож с две остриета, що се отняся до археологията. Световното законодателство гарантира, че нито един ценен обект няма да бъде унищожен без да бъде изследван.

Съществуват сравнително прости рамки за оценяването на един археологически обект. Националната археологическа рамка на Нидерландия например постулира три основни категории - обекти от значение за световното историческо наследство, обекти от значение за националното историческо наследство, както и такива на регионално ниво за всеки град или област. За всяко археологическо проучване се преценява дали намереното си заслужава да бъде запазено на място или да бъде изложено в музей. Това е така наречената "спасителна", или индустриална археология.

В Археологическата Карта на България - официалната база данни за всички археологически обекти - за всеки обект също се вписва статут "от национално/регионално/и т.н. значение". Но не е ясно какви са критериите и последствията за това и всеки археолог използва личната си преценка. 

Много археолози не са съгласни с практиките на индустриалната археология, тъй като акцентът се поставя върху оценката на важността на даден обект, а не върху проучването и анализа на намереното. Когато проучванията са мотивирани от предложеното инфраструктурно развитие, договорите за тях се определят чрез тръжна процедура. Изборът на археологически изпълнител обикновено се прави от възложителя на проекта и много често се избира най-евтината оферта или компанията, която ще свърши работата за най-кратко време.

В България

за разлика от много европейски страни. В бюджетите за такива проекти обикновено не фигурират и суми за публикуване на докладите от разкопките, което на практика ги прави недостъпни за професионалистите и обществото.

За повечето археолози у нас, които смятат, че всеки проект е уникален, това е "анатема", но все пак признават, че подобни действия са много по-добри от липсата на каквито и да е предварителни изследвания. Освен това повечето екипи, извършващи подобни дейности, се състоят от археолози с университетско образование, така че, макар да има компромиси, стандартът на работа на разкопки се запазва.

Това дава и предпоставка за развитието на археологията в университетите, заради нуждата от професионалисти. За сравнение, в Нидерландия годишно завършват няколкостотин археолози и музейни експерти (през 2003 г. броят им надхвърли 1 000), докато в България става дума за десетки.

Във Великобритания и Канада (както и в България, поне на хартия),

докато в САЩ тази работа се извършва единствено и само чрез финансирани от правителстото проекти.

Световните практики в мениджмънта на културното наследство са, че ако няма значителни археологически или други културни ценности на мястото, предназначено за развитие, строителството започва, както е по план, но често археолозите остават на обекта, за да са сигурни, че ако изникнат потенциално важни останки, ще бъде направена нова оценка.

Ако археолозите определят, че даден обект съдържа значими културни останки, неблагоприятните ефекти върху него трябва да бъдат смекчени. Това обикновено води до препроектиране на развитието или действия само върху част от обекта.

Ако се заключи, че обектът съдържа изключително значими културни останки, се стига или до спиране на инфраструктурните проекти или до изготвяне на програма за консервация на обекта, като и двете обикновено са скъпи и дълги процедури. Възможно е и да бъде наложено използването на строителни способи, които гарантират, че археологическите останки ще бъдат запазени.

България е страна подписала Договора от Валета (ревизираната версия на Европейската конвенция за опазване на археологическото наследство), който има за цел да защити европейското археологическо наследство "като източник на европейската колективна памет и като инструмент за исторически и научни изследвания. Всички останки и предмети, както и други следи от човечеството от минали времена се приемат за елементи на археологическото наследство. Археологическото наследство включва структури, конструкции, групи от сгради, разработени археологичеки обекти, подвижни обекти, паметници от други видове, както и тяхната връзка, независимо дали се намират на сушата или под вода".

Държавите, подписали конвенцията, трябва да имат

която да задължава:

Прилагането на "задължително докладване на компетентните органи" за откриването на елементи от археологическото наследство".

Независимо дали става дума за обществена или частна земя, всяка страна се съгласява да се създаде кодекс за поведение на археологически разкопки и методите за консервация. Трябва да има контролирана процедура на археологическите дейности, предотвратяваща "незаконни разкопки или премахване на елементи от археологическото наследство", и която осигурява, че археологическото управление на ресурсите се прилага по научен начин. Този принцип включва, че всички разкопки са възможно най-щадящи обекта и откритите находки са правилно съхранени по време на или след разкопките. Разкопките трябва да са под контрола на квалифициран, специално упълномощени лица.

Тези принципи за записани и в

на България. Законът беше приет през 2009 г. и променян толкова много пъти, че на практика оригиналният документ беше подменен.

Същият закон позволява "инвестиционни проекти за: консервация, реставрация, адаптация, експониране, реконструкция по автентични данни, пристрояване, надстрояване, конструктивно укрепване, делба, промяна на предназначението, ремонти и преустройства, цветови фасадни решения, художествено осветление, паркоустройство и благоустройство" на културното наследство (чл. 83, ал.1).

С една дума - всичко. Така че, следващият път, когато в квартала ви изникне древна крепостна стена, чийто хоросан още не е засъхнал, не се притеснявайте - най-вероятно става дума за "социализация".

Ако не ви допада, може да се доверите на обявената програма на Министерството на културата и да посетите 50-те по-малко познати туристически обекта в България.