Едно наум: След ботуша на Альоша остава само робство
В рубриката "Едно наум" "Дневник" публикува прессъобщения, откъси от материали, изказвания и други, които трябва да се четат с едно наум. По-надолу можете да прочетете статия на лидера на "Атака" Волен Сидеров, която предизвика скандал и за малко да доведе до физически сблъсъци днес в Народното събрание, след като Димитър Байрактаров от "Патриотичния фронт" започна да я чете от парламентарната трибуна и беше замерен с купчина листа от Десислав Чуколов от "Атака".
Статията е публикувана на 4 март 1991 г., а по това време Волен Сидеров е главен редактор на вестник "Демокрация", партиен орган на СДС. През април 2014г. в качеството си на лидер на формацията "Атака" Сидеров беше удостоен в Москва с руското отличие "Звезда на отечеството" . Тогава той заяви: "Скъпи приятели, приемайки високото руско отличие, искам да ви предам братски поздрави от преобладаващата част от българския народ, който обича руския народ и който помни, че от турско иго го освободи не Европейският съюз, а братска Русия. Благодаря за честта, желая успехи на руското държавно ръководство в укрепването на държавността и на братския, православен руски народ".
Статията от "Демокрация" беше публикувана в блога на Иво Инджев. Заглавието е на "Дневник", запазен е оригиналният правопис на текста.
"Съветската армия е страж на мира" - тази лъжа се насаждаше в главата на българина от буквара на първолака до вестника на пенсионера. Песни се пееха и стихосбирки се тиражираха в прослава на "легендарната Червена армия". Не знам друга нация да е възпявала така окупатора си и да му е издигала мегаломански паметници, по-високи от телевизионната кула. България го е правила. Гнусотата на голяма демагогия изискваше не само да се подчиниш, но и да обожаваш този, който ти носи робството. А там, където е стъпил ботушът на Альоша, друго, освен робство, хората не са узнавали. Предполагам, че в бъдещите буквари и енциклопедии определението за съветската армия ще бъде "Страж на робството до разпадане на империята".
За мен утешително и радостно е, че ще доживея това време. Както е радостно разтурването на Варшавския договор. Слава Богу, никой няма да ме защитава от "враговете на социализма".
Логично и закономерно беше това разтурване. Както е логично и закономерно това, че нито един съветски войник не участва във войната срещу Саддам. И как иначе – нали отсреща стрелят със съветски калашници. Не върви да се биеш срещу една армия, която е твоя рожба. За залива не заминаха и български кинтексаджиии, които години наред продаваха оръжие на иракския фюрер, след което се връщаха и купуваха от българския Кореком "Лада" и кожено палто за своята другарка.
Срам ме е, че нито един български войник не замина за Кувейт. Срам ме е за тези, които нападнаха Желю Желев, когато стана дума за българското военно присъствие в залива, пък макар и символично. Това са хората, които издигат паметници на своите агресори. За тях Альоша винаги е бил страж на собственото им дебелашко благополучие.
Войната в залива потвърди истината, че в края на двайсти век велика сила не е тази държава, която има голяма армия, а тази, която има голяма икономика и висока култура. За да гарантираш нечия свобода, собствената ти държава трябва да се състои от свободни хора и да е що-годе цивилизована. Тези две качества липсват в съветската империя. Нейната армия беше страж на мира през четиредесет и пета година, когато трябваше да се изолира половин Европа от цивилизацията. Тя беше страж на мира и през 56-а в Унгария, през 69-а в Чехословакия, през 79-та-а в Афганистан, през 91–а в Литва…Не е ли време вече да го освободим вече от този наряд този верен страж…Да изуе най-после мужишките си ботуши и да си гледа работата.
Ако пък не можем да минем без страж на мира, нека тогава бъде този, който защити демокрацията. Американските момчета ни показаха как става това.