Дик Рош: Днес България можеше да е като Молдова
Днес се навършват 20 години от подаването на молба за членство в ЕС от България. По случая публикуваме анализа на Дик Рош за Евроактив, в които Рош излага опасенията си, че интересите на новите държави членки в съюза не са достатъчно добре отразени. Оригиналното заглавие на нализа е "На България беше необходим кураж, за да влезе в Европейския съюз".
Дик Рош е бивш министър на околната среда и европейските въпроси на Ирландия и член на "Групата на приятелите на общностния метод". Групата е организатор на кампанията за "Конвенция на бъдещето на Европа" и активист за запазването на разпоредбите в Договора за ЕС, които предвиждат равенство между държавите членки в ЕС.
В деня, когато България стана член на Европейския съюз, разговарях с мой колега за тогавашната най-нова държава членка.
Церемониите в София в деня на присъединяването не бяха особено показни. Сметнах, че това е добре: българите да бъдат реалисти, имайки предвид предизвикателствата, които членството ще донесе.
Според моя колега причината за не особено пищните тържества по-скоро са смесените чувства, които предизвиква у Българите членството на ЕС.
ЕС, намекна той, подходи твърде грубо и с неразбирателство с изискванията си към България и Румъния. Тези искания за промени бяха свързани с конституционни уредби, които никоя друга от другите, вече установени в ЕС, държави членки, не би толерирала.
Европейските преговарящи, добави той, не успяха да оценят куража на българските лидери, които поеха сериозни политически рискове, за да вкарат България в Европейския съюз.
Той даде за пример решението на българския външен министър тогава Соломон Паси да подпише споразумение за затваряне на българските ядрени реактори от съветско време, без преди това да е получил подкрепа от парламента си, и Ирина Бокова, която според думите му е притиснала премиера Жан Виденов да подпише кандидатурата на България за членство в ЕС в момент, когато България е могла да се обърне към друга посока.
Ако те нямаха този кураж, България нямаше да влезе в Европейския съюз през 2007 г. и в момента щеше да с международен статут, подобен на този на Молдова.
Тези два фактора според моя колега бяха показателни за липсата на солидарност от страна на Брюксел спрямо предизвикателствата пред България и Румъния и показаха, че по-старите държави членки са се провалили да покажат разбирателство към новите членки. Повдигна се въпросът за това доколко "равни" ще бъдат най-новите държави членки в общността.
Тогава подцених тези забележки.
Днес обаче, когато отбелязваме 20 години от молбата на членство на България и наближаваме 8-годишнината от влизането ѝ в ЕС, ставам все сигурен, че моят колега не е сгрешил.
Може би преди всичко дебатът върху предложението на комисията за Директивата за енергията от възбновяеми източници върна на преден план в съзнанието ми въпроса за равенството между държавите членки.
Тази директива установява политика за производството и популяризирането на енергията от възобновяеми източници в ЕС като начин за постигане на целите на общността в борбата срещу климатичните промени.
В случая с държави като България, Румъния и Унгария, предвиденото 10-процентно задължение за горива от възобновяеми източници в автомобилния транспорт представлява начин за постигане на много добри резултати в енергетиката. Подобни разпоредби в САЩ доведоха до революция в селското стопанство и стимулираха фермерите да произвеждат повече продукция и повече горива от всякога. Промяната донесе инвестиции и работни места в селските райони, които преди изнемогваха. На фермерите бяха гарантирани надеждни и стабилни доходи.
Директивата обещаваше подобни ползи за държавите членки от Централна и Източна Европа, които имат огромен нереализиран потенциал да създадат силна индустрия за производство на биогорива. Тя би създала хиляди работни места, би гарантирала прехрана на фермерите и би привлякла жизненоважни инвестиции в селските райони, като в същото време помогне на ЕС да постигне своите екологични цели. По този начин зависимостта на Европа от внос на изкопаеми горива също би била редуцирана, както и дефицита на протеин, който принуждава хранителната индустрия да внася огромни количества фуражи, произведени от ГМО култури.
Изгледите бяха добри, докато комисията не намали 10-процентния мандат до 5%. Промяната моментално замрази инвестициите. Директорът на една от основните европейски компании в сектора определи европейската система като "политически дисфункционална" и "превръщаща компаниите за чиста енергия в "зомби индустрия"".
Оправданието на Комисията бяха опасенията от неочаквани и потенциално негативни ефекти на европейската политика върху използването на земеделските площи, по-специално в развиващите се трети страни.
По време на дебата за предложенията се чуха абсурдни твърдения за това как европейската политика за биогоривата води до разграбване на земята в развиващите се страни, драматично покачване на цените на храните на международните пазари и недостиг на суровини. Свидетелствата за подобни ефекти не бяха никак убедителни.
Както винаги, беше открито "компромисно" предложение. Мандатът не беше съкратен наполовина, а до 7.5%.
Тези поправки бяха силно изопачени срещу интересите на новите държави членки. Те нямаха голямо значение за производителите на биоенергия в старите страни членки, но не вършеха работа за новите, където неоползотвореният капацитет е голям. Ревизията на европейската директива и забраната за държавната помощ за биогоривата затвори много възможности за селските райони в Централна и Източна Европа.
Следва и друг обрат в историята – през 2013 г., според някои прекалено късно, комисията нае три различни компании да оценят ефекта от политиките. Изпълнителният орган на ЕС обаче категоричнo отказа докладите да станат публични с нелепи аргументи.
Целта на този разказ не е да се върнем на дебата за предложението от 2012 г. за Директивата за енергията от възобновяеми източници, а по-скоро да се фокусираме върху изначалния проблем – фундаменталният въпрос за това каква степен на равенство съществува в Европейския съюз.
Европейският съюз наистина ли е съюз от равни държави или, за да перефразираме Джордж Оруел, съюз, в който някои са по-рани от други?
Наичнът, по който беше проведен дебатът за посочената директива и мистериозността около него, ни навежда по-скоро към заключенията на Оруел, отколкото към визията на "бащите основатели" на ЕС.
Няма съмнение, че в дебата интересите и притесненията на западните, отдавнашни държави членки на ЕС заглушиха тези на централните и източните държави членки.
А в момент, когато смущаващо висок брой граждани "разлюбват" идеята за европейската общност, това има огромно значение.