В началото на Виденовото управление се оказах в обтегнати отношения с посолствата на западните сили. Посланиците пишеха доклади до своите началници: "Виденов е млад, европейски, мо­дерен социалист, България ще просперира под неговото ръковод­ство". Това е чиста проба заклинателна магия, с която дипломатите често се занимават. Пишат колко добре се развива дадена страна по време на техния мандат, за да могат да си припишат заслугите за това развитие; и следващия път да бъдат изпратени на някое по- добро място като Франция или Америка.

Към края на 1995 година обаче ме намери вторият човек в ан­глийското посолство – една бойна мадама с келтски външен вид (забравих й името). Подочула, че съм някакъв луд човек ("рево­люционер без революция") и решила да провери за какво иде реч.

Веднага станахме много гъсти. Виждахме се горе-долу веднъж седмично, обсъждахме положението. Впоследствие разбрах, че през цялото си време в България тя пишела на Форин офис анали­зи, точно обратни на анализите на своя началник, посланика. Той: Жан Виденов – млад европеец... А тя – тя пишеше онова, което чуваше от мен и от такива като мен.

Поемаше огромен риск. Бламираше шефа си, което беше нечувано. Можеше да изхвърчи от системата завинаги. Но в крайна сметка рискът се оправда. Нея я издигнаха от втори чо­век в София до отговорник за целия бивш соцлагер от Виена до Владивосток. А посланикът беше изгонен предсрочно в Анкара, където някой го застреля.

Та идва тя в офиса един ден, беше вече късният ноември 1996-а. Сяда, пали цигара и вади плик от джоба си. В него – печати.

– Дай си международния паспорт – вика.

А! Това вече съм го играл.

Подавам є го. Тя праска печати и визи, подава ми самолетни билети и:

– Вдругиден излиташ за Англия за три-четири дни. Едно де­нонощие ще прекараш в замък, за който не си признаваме, че съществува. После... после ще видиш. Но това "после" може да се окаже по-важно от замъка...

Пак замириса на тайни служби, но нямах нищо против. На западни ченгета издържам; не издържам на български и руски пишман шпиони.

Кацам надвечер. Някакъв начинаещ таен агент ме взема от ле­тището и ме откарва на доста километри в североизточна посока. Там, почти до морето – вярно, замък. В него – дузина английски аналитици от Форин офис и още дузина всякакви такива като мен от бившия соцлагер. Пием що пием на вечерния коктейл, а на су­тринта – цял ден работа по групи. Работихме по основни теми на Обединена Европа, рискове пред нея и прочие. Накрая се снимах­ме като група (къде ли е снимката?), но без замъкът да попада в кадър. Очевидно за сбирката можеше да си признаваме, но не и за замъка. Не че някой ни обясни какъв е точно той и дори къде точ­но се намираме. Съдейки по някои признаци на околната среда – някъде на север от Дувър.

На сутринта станах в четири часа, защото към пет щяха да ме вземат, за да ме карат към Лондон. Излизам с раница на рамо в тъмната и мокра нощ и заставам под светлината на фенера над входа на замъка. В тъмното се включват фарове и една лимузина (марка "Ягуар", не бях виждал такава) напълно безшумно (чуваха се само гумите по дребния чакъл) спира пред мен.

Отпред изскача ведро усмихнат униформен (!) шофьор, взема ми раницата и я мята в багажника, след което пак си сяда зад во­лана. В купето светва лампа, вратата се отваря. Вътре седи много изискано докарана дама към петдесетте и ми се усмихва. Не само ми се усмихва, но ми подава топло кафе и мъфин.

Бре. Влизам, сядам на задната седалка. Тя – пред мен на седал­ката с гръб към посоката на движение. Потегляме. Пия кафето, из­яждам мъфина. Тя отваря нещо като кутия, вградена в тапицерията вдясно от мен, и от там се разгъва лъскав пепелник. До него – от­ворена кутия цигари, бяха някаква английска марка, май "Уинстън".

– Знам, че пушите – усмихва се дамата, – затова се подготвих...

Бре и бре. Пуша, пийвам кафе (тя ми долива още от един го­лям термос) и зяпам през прозореца. Не виждам нищо, защото е тъмна и безлунна нощ. Мрак. Усещам обаче, че се мотаем по някакви тесни и завойчести пътища. За да не разгадая маршрута?

След малко усещам, че, макар и бавно, ми се включва речевият апарат. Питам:

– Къде отиваме?

– Не ви ли казаха в София? Караме към Лондон. Първо ще се отбием във Форин офис да говорите с едни хора (пак тия "едни хора"; преследват ме от детството ми, заклевам се!). А после ще отидете на една среща в SSEES (School of Slavonic and East European Studies).

Аха. Тия ги познавах от едно време.

– А ваша милост коя сте? – питам, чудейки се как всъщност да задам този въпрос. Да не би да е някоя и да очаква да я разпоз­ная? Не се сещам...

– О, аз съм вашият компаньон за пътуването до Лондон...

– Форин офис наема хора като вас да правят компания на гос­тите от чужбина?

– О, не – смее се звънко, все едно някой леко почуква една в друга кристални чаши с шампанско. – Само на най-важните от най-важните ВИП гости! Аз съм единственият щатен компаньон, а в момента се возим в единствената лимузина, с която Форин офис разполага...

Единствената? Бях свикнал във Вашингтон и Париж, да речем, да виждам правителствени лимузини на всеки ъгъл из центъра.

– И понеже имаме само една – продължава, – и тя идва в пакет само с мен, не я пращаме за всеки...

Я, колко важен съм бил станал. Питам за всеки случай:

– Добре, а кой последен преди мен е седял на тази седалка?

– Лех Валенса...

Чак спрях да дишам. Великият, историческият, титаничният по­ляк, сринал цялата комунистическа система! На когото се бяхме възхищавали, както не сме се възхищавали на Мик Джагър дори! А след него – аз...

– А вие какъв сте? – пита. Очите й гледат весело и леко дя­волито.

Ама много е събудена тази жена, като се има предвид каква тъмница е навън.

Опитвам се да є обясня. Нищо не се получава. Накрая издиш­вам признанието:

– Абе, май не съм никакъв...

– А, сър, това е НАПЪЛНО невъзможно! Ние не пращаме ли­музината за хора, които не са никакви. Но не се бойте, щом тряб­ва да пазите тайна. Няма да ви разпитвам повече.

И започва да ми компаньонства. Чуруликаше по целия (дълъг!) път към Лондон, така че хем да не заспивам, хем да не трябва да се включвам в разговора с някакви смислени реплики.

Влизаме в Лондон и веднага спираме в задръстването. В Англия, видна световна Велика сила, никой не прави пътека на официалните автомобили. Седят си в задръстването като последния бакалин.

Спираме в крайна сметка пред великолепната сграда на Фо­рин офис с половин час закъснение. Моята компаньонка (така и не я питах как се казва) ме предаде на някакъв костюмар, който пък ме заведе при някакви свои началници. Не бяха ченгета, ле­гитимни дипломати си бяха. В сравнение с тяхната великолепна костюмираност, се чувствах леко оръфан, макар да се бях навля­къл с най-доброто откъм костюм, с което разполагах, бях сложил оксфордска вратовръзка, а на краката си имах първия си чифт каубойски ботуши в живота (най-сетне българският капитализъм ме беше снабдил и с този артикул, бленуван от ранно юношество).

Говорихме що говорихме – България, Югославия, Милошевич, Русия, това-онова – и ме отпращат за следващата ми среща. Из­веждат ме от сградата и ме предават на някакъв весел, но як чичко с прошарени войнствени мустаци. Оглеждам го: очевиден пенсиониран военен от някоя истинска армия, т.е. без обичайното за нашите хубавци шкембе.

Представя ми се като "Вашият доброволец, сър" и ме качва на черен официален роувър. С лимузината, очевидно, бяхме дотук.

Роувърът се провира сред лондонския трафик (добре че прос­то трябваше да минем от другата страна на реката), а чичкото ми се представя. Бил се пенсионирал като полковник от специ­алните части след трийсет и пет годишна служба. Сега работел като "доброволец за дипломатите, които псувах всеки ден, дока­то бях в униформа".

Аха... Значи, освен компаньонката, имаха и доброволци да за­бавляват гостите.

Каза, че доброволците били общо към двайсетина човека. Във Форин офис били възприели американския опит в това отношение (който бях вече виждал на място в Америка).

Слизаме пред сградата на SSEES. Акумулираното закъснение от графика е над четирийсет минути. Полковникът сваля усмивката от устата си и ме повежда напред. Явно знае къде е събирането. Качва ме в асансьор, вече напълно смълчан, и на втория етаж из­лиза заедно с мен. Стои ми леко вдясно, на две крачки отзад.

Оказваме се в голяма зала с дъбов паркет. На двайсетина метра пред вратата на асансьора – един стол с гръб към нас. Пред него: седем-осем реда столове, обърнати с лице към самотния стол, подредени като за киносалон. На столовете седят към чети­рийсет човека, потънали в мрачно мълчание. Гледат ме безмълв­но, докато вървя към тях. Никой не става да ме посреща, никой не ми маха дружески, макар веднага да виждам половин дузина познати физиономии.

Стигам до стола и спирам. Те продължават да ме гледат. Пол­ковникът, иззад дясното ми рамо:

– Съжалявам за закъснението. Знам, че е четирийсет минути, но имахме важни срещи във Форин офис, а трафика го знаете...

Опитва се да разчупи леда. Не постига успех и се отдръпва на­зад още две-три крачки. Явно усеща, че работата върви към глади­аторски изпълнения и не иска да пречи.

От гмежта, седнала на подредените като в кино столове, става костюмиран чичка. Не го познавам. И съобщава:

– Ние използвахме ползотворно времето, докато ви чакахме. Проведохме кратко обсъждане. И стигнахме до предварителни заключения...

Я пак? Какво обсъждане? Какви заключения?

До този момент никой все още не ми беше съобщил нито тема­та на срещата, нито моята роля в нея.

Стоя прав. Вече нямам никакво намерение да сядам срещу тях, съвсем сам на другарски съд, какъвто очевидно се очертава. Реша­вам да остана изправен, за да съм в позиция на сила (над тях съм, гледам ги от горе надолу, а те мен – от долу нагоре); и при нужда – да громоля по паркета с новите си каубойски ботуши.

Оглеждам ги по-внимателно. Разпределени са по групи: десети­на тайни ченгета, десетина очевидни дипломати (трима с познати физиономии), десетина не по-малко очевидни университетски спе­циалисти по соцстраните (в тази групичка познавах трима-четири­ма, включително шефа на SSEES), половин дузина военни и още толкова банкери или финансисти (в тази групичка познавах един, за когото повече – след малко).

Продължават да гледат лошо, а аз продължавам да нямам ни­каква идея за какво иде реч. Но вече съм решил да се съпротивля­вам за каквото и да става дума.

Питам:

– Какви предварителни заключения? По каква тема? Питам само за информация...

Спогледаха се. Стана на крака познатият ми банкер (работеше в "Мерил Линч" по онова време) и с агресивен тон ми съобщи новината:

– Стигнахме до решението да отпишем България и Румъния за едно поколение напред. И да препоръчаме това на партньорите в НАТО и ЕС.

От тази бомба чак ми заглъхнаха ушите.

Всички, които имаха някаква власт в системата, бяха в тази зала. И ако това безобразие не бъде спряно тук – ако се окаже оформено в съответните писмени доклади, цивилни и военни – всичко свърш­ва. И ще е въпрос единствено на време в Москва да се появи някой по-агресивен ретротип от Елцин и да си ни вземе обратно.

– А малко по-подробно? – питам, за да спечеля време.

– Вие, българите, очевидно много си обичате социализма, а румънците изобщо не знаят какво правят. Затова ще ви сложим в изолатора за едно поколение, пък после ще мислим пак...

Продължавам да печеля време:

– За демографско поколение ли говорим?

– Да – става друг, очевиден университетски деятел, – говорим за трийсет години!

Леко се наведох напред (признак на агресия) и сграбчих гърба на стола (признак за същото). Пак ги огледах внимателно. После оставих стола (шумно) и започнах да обикалям пред тях, громо­лейки с ботуши по паркета, който отекваше съвсем удовлетвори­телно. Гледам ги през рамо.

Какъв късмет, че по рок сцените вече бях навъртял двайсет години, а на сцената на университетското преподаване – едно де­сетилетие! Знаех какво да правя с враждебно настроена публика. Ако нямах този тренинг, нямаше как да се справя – едно отделно взето българче, седнало като наказано другарче – пред цялата мощ на държавното управление на Великобритания.

Чудя се откъде да ги подхвана. Да им разправям как само пет години по-рано британски депутати са ми обяснявали, че бълга­рите ще сме техни съратници и другари в ЕС? "Чувай, Гергино", както се казва в Търновско за невъзможни неща. Ще прозвучи в техните (имперски) уши като провинциално хленчене.

Ще правим друго.

Обръщам се с лице към тях и започвам отдалеко (откъде ми дойде куражът, та и метафорите, само Господ знае):

– Още с влизането си в тази зала усетих някаква тежка миризма...

Гледам театрално наоколо и нагоре. Търся източника на миризмата.

– Започнах да разбирам защо ми е позната – продължавам. – Това е миризмата на страх и внушена безпомощност; а също – на defeatism (как ли се превежда това на български – "нагон да губиш"?).

Размърдват се. Някои гледат обидено. Знам обаче какво правя. Англичаните никак не обичат разговори за миризми. Привлякъл съм им вниманието, каквато беше и целта.

Продължавам с проповедта, никой не ме прекъсва:

– Искам да ви обясня нещо. От румънци не разбирам, но бъл­гарите, с всичките си слабости и идиотизми, имат едно положител­но качество. Доста лесно реализират "правото на бунт", изведено от вашия Джон Лок. Спомнете си. Кой от вас през 1989 година очакваше българите да се вдигнат против режима – най-верния на СССР – седмица преди да падне Стената? И две седмици преди да се вдигнат чехите? Някой? Аз тогава изобщо не се учудих, защото го очаквах. И стана, както се предвиждаше да стане.

– Кой – продължавам нататък – от вас през 1990-а изобщо е имал и най-малкото очакване, че след като комунистите спечелиха изборите, революцията няма да се скърши, а ще добие нова сила – и ще свали от власт надлежно избраните комунисти? Някой?

Мълчат. И гледат.

Отивам към заключение:

– Всички тези неща вие, които сте взели решение да ни отпи­шете за едно поколение, изобщо не ги очаквахте. Аз – аз ги очак­вах и участвах в тях. Затова с абсолютна сигурност ви казвам, че сте в грешка.

Да приключваме:

– Сега ще ви дам предвиждане точно какво ще се случи. В Со­фия, а после в други градове, ще започнат демонстрации против правителството. В началото ще бъдат някакъв вид гладни бунтове, предвождани от профсъюзите. Постепенно ще преминат в полити­ческо въстание с искане за нов обществен договор, по силата на който България да стане нормална западна страна, както казва моят приятел Филип Димитров. Комунистите ще бъдат свалени, ще има избори. Някъде през април ще се формира реформаторско прави­телство, което устремно ще поведе страната в западна посока...

Впоследствие стана точно така. Само графикът ми се оказа леко оптимистичен: през април наистина имахме реформаторско правителство, но то беше служебно – на Софиянски. Избори и истинско реформаторско правителство получихме чак през лятото.

Свърших. Стоя и ги гледам мълчаливо. Те одобрително се раз­движват, започват да говорят помежду си. Появяват се усмивки. Напрежението се е разредило.

Става шефът на SSEES (как ли се казваше?), благодари ми за интервенцията и обявява края на събранието. Останалите се раз­мърдват, но никой не хуква към изхода. Явно искат за малко да останат насаме, да си се доизяснят.

Тръгвам с моя полковник към асансьора, шефът на SSEES под­тичва след нас заедно с двама-трима други да ми стискат ръката и да ме изпращат с най-добри пожелания и широки усмивки.

Май победихме в тоя мач, или поне изкарахме наравно. Запо­чнах да се надявам, че поне ще отложат докладите си до април, за да се убедят колко съм прав; и да не ни заличават от списъка на живите.

Влизаме в асансьора, тръгваме надолу. Моят полковник извед­нъж ми козирува – на гола глава, както се прави в западните ар­мии. В БНА се козируваше само ако на главата ти има фуражка или кепе, та нямах рефлекса и аз да му изкозирувам.

Сваля си ръката и:

– Нали разбираш, че ти току-що, сам-самичък, спаси страна­та си?

Ха дано...