Жертви на модата: Дори и в Европейския съюз шивачките работят при тежки условия
Седем часа сутринта е. В Калафат, Южна Румъния, стотици работници от текстилната фабрика се тълпят около импровизирани сергии, за да напазаруват преди започването на смяната си - бисквити, чипс и газирани напитки са струпани върху капаците на два микробуса. С автобус или пеша, все повече и повече хора пристигат по магистралния мост.
Италианската трикотажната фабрика Maglierie Cristian Impex е най-големият работодател в района. Тя произвежда дрехи за известни марки като Kenzo, Escada, Marc O'Polo, Faconnable и Inditex, испанският моден гигант, собственик на редица марки, включително Zara и Massimo Dutti. Според статия в местен вестник, която включва интервю с управителя на завода, предприятието шие и за Hugo Boss и Pierre Cardin.
Много от работниците не искат да говорят с журналисти, защото се страхуват,че може да загубят работата си. Други мърморят, докато минават, че те не са получили заплатите си. Положението е лошо, оплакват се те. "Помогнете ни, ако можете", казват не един и двама.
"Работа, работа и пак работа - но без заплащане", оплаква се една от работничките - 34-годишната Кристина (това е псевдоним). Около дузина настоящи и бивши работници във фабриката заявиха пред Балканската мрежа за разследващи репортажи, BIRN, че не получават заплатите си навреме. Няколко души казаха, че са получавали заплати веднъж на всеки два или три месеца през миналата година.
През последните години активисти и журналисти остро критикуват тежките условия на работа в текстилната индустрия, често фокусирайки вниманието си върху Азия. Но дори и в рамките на Европейския съюз, в Румъния и България, шивачките работят дълги часове при лоши условия на труд и и получават мизерно заплащане, за да правят дрехи за световноизвестни компании, включително и за луксозни марки. Неправителствени организации като фондация Fair Wear и Clean Clothes Campaignнастояват модните компании да поемат пълна отговорност за своите производствени вериги, осигурявайки достойно заплащане на всички работници.
Собствениците на шивашки фабрики казват, че са принудени да поддържат разходите ниски заради натиск от страна на техните клиенти. Работниците, които са предимно жени, често биват наемани на минималната работна заплата от няколко стотин евро на месец, а някои работят дори и за по-малко. Възнагражденията, които доста по-ниски от минималната издръжка за живот в страната, закъсняват с месеци.
От края на януари до средата на юли миналата година Кристина е получила заплата само два пъти - общо около 1 500 леи (340 евро) за половин година работа. "Жените ходят при началника и да започнат да плачат: "Моля, платете ми, защото децата ми гладуват", разказва Кристина в дома си в село на около 10 км от фабриката.
Кристина живее в малка двустайна, бетонна къща със съпруга си, сина си и свекърва си. Тя е единственият член на семейството, който има постоянна работа. Смята, че е късметлийка, защото за разлика от много свои колеги във фабриката няма да изплаща банкови заеми и живее на село, където отглежда плодове и зеленчуци.
Стряскащи данни
През април 2014 г. повече от 300 служители в текстилната фабрика на Maglierie Cristian организират стачка без подкрепата на синдикатите, защото заплатите им закъсняват и те се опасяват, че няма да има какво да сложат на масата за Великден.
Кристи Десеану, 29, един от протестиращите, казва, че хората в крайна сметка получават заплатите си. Но той и други демонстранти, които активно са участвали в протестите, са били уволнени.
В кратък телефонен разговор високопоставен служител на компанията каза пред BIRN, че Десеану сам е напуснал работа. Фирмени документи обаче показват, че той e бил дисциплинарно уволнен, защото е взел участие в неразрешена стачка, която е навредила на репутацията на фирмата.
Десеану работи като механик във фабриката и отговаря за програмирането и поддръжката на машините. Той казва, че по документи заплатата му е около 250 евро на месец, но не винаги му плащат цялата сума, особено през зимата, когато поръчките са по-малко. Фишове за заплата, предоставени от него, показват, че през някои месеци е получавал не повече от 150 евро.
"Ниското заплащане не ми позволяваше да създам семейство", казва Десеану. Сега той работи в друг завод - на 250 км от предишния си дом и работно място в Калафат.
Фабриката в Калафат е мажоритарна собственост на Енцо Мантовани, основателят на луксозна марка за дрехи от кашмир, и двамата му сина, Кристиян и Жанлука. Последният е и главен изпълнителен директор на бизнеса в Румъния, който според данни на финансовото министерство е декларирал оборот от повече от 8.3 млн. евро през 2014 г. Фабриката е сред най-големите предприятия за производство на дрехи в Румъния с около 1000 наети служители. Компанията се рекламира като една от най-големите текстилни фабрики в Румъния, с "добра репутация в страната и чужбина" и философия, която гарантира "пълна удовлетвореност на клиентите".
В продължение на няколко месеца BIRN многократно се опита да получи коментар от румънската компания, включително по конкретните твърдения, съдържащи се в тази статия. Наш репортер отиде на място във фабриката, обажда се по телефона, изпраща въпроси по електронната поща и се свърза с Кристиян Мантовани във Facebook. Въпросите ни останаха без отговор, освен няколко думи за освобождаването на Десеану.
През миналия септември испанската компания Inditex заяви, че е провела одит, който е установил, че фабриката отговаря на нейния Етичен кодекс. По-късно, през януари тази година обаче Inditex посочи, че фабриката е в "план за подобряване". Компанията не разкри конкретни детайли от плана.
"През следващите седмици одиторски екип ще осъществи още един социален одит на доставчика. След това доставчикът или ще получи разрешение да продължи да снабдява Inditex, или със сигурност ще бъде блокиран", се посочва в изявление на компанията.
Другите модни марки, споменати във връзка с фабриката, не отговориха на молбите ни за коментар по имейл или по телефона, нито отговориха на въпросите, отправени към тях.
"Глътка живот"
Каталин Мохора, служител в Инспекцията по труда в област Долж, която включва и Калафат, казва, че не е забранено работодателят да плаща възнаграждение, по-малко от минималната работна заплата. В определени ситуации, като например недостатъчно търсене на продукцията, работодателят може да намали работното време, а с това и заплащането.
Според Инспекцията по труда законът не предвижда наказания за компании, които бавят заплатите на работниците си. Ако заплатите закъсняват, инспекторите трябва първо да поискат от работодателя да изплати възнагражденията и едва ако фирмата не изпълни препоръката, инспекторите могат да наложат глоби.
Мохора казва, че Maglierie Cristian е един от добрите работодатели в страната. Някои текстилни компании, посочва той, се опитват да манипулират закона, за да избегнат плащането на заплати и данъци - например чрез промяна на вече подписани договори, или принуждаване на служителите да работят извънредно, без допълнително заплащане.
По време на комунистическия режим на Николае Чаушеску Калафат, град с население от около 17 000 души на брега на река Дунав, се превръща в индустриален център. Но много малко фабрики оцеляват след промените през 90-те години.
До бюрото на заместник-кмета на града, Дорел Митулету, са поставени две големи знамена на Румъния и ЕС. Той казва, че Калафат всячески се опитва да привлече инвеститори и фабриката на Maglierie Cristian е "глътка живот" за града.
"Никой не може да си позволи да е в лоши отношения с някой, който по един или друг начин, осигурява работа на 1000 души", казва той. "Ако те си тръгнат, за нас остана голям социален проблем."
Митулету признава, че работата във фабриката е "изтощителна за жените", особено през лятото, когато вътре става толкова горещо, че някои работници припадат.
"Бедните хора припадат като мухи", казва Митулету.
Кристина казва, че през юли миналата година на три жени в нейната група им става лошо или припадат заради жегата. Тя си спомня как един италиански началник на смяна се присмял, че скоро ще трябва да направят гробище в задния двор, ако жените продължават да припадат така. "Той просто реши, че е удачно да шегува", казва Кристина с примирение.
Фабриката разполага с климатици, но те не са достатъчно, за да компенсират топлината, генерирана от машините и ютиите, разказват както Кристина, така и Кристи Десеану.
Понякога марките изпращат свои представители да проверят фабриките, с които работят. По думите на Кристина през лятото на 2015 г. представител на Lacoste посещава фабриката в Калафат, която е работила денонощно, за да направи поръчка за раирани пуловери за френската марка. Работниците са били разпределени в две смени по 12 часа.
"Работихме като луди и се чудехме колко дълго можем да издържим така," спомня си Кристина.
Според нея представителят на Lacoste започва да разпитва за условията на труд. По думите на Кристина една отговорничка на отдел се притеснява, че е казала твърде много и може да бъде уволнена. Служителите са инструктирани да не се оплакват пред външни лица.
BIRN се свърза с Lacoste, за да попита за посещението им във фабриката. Компанията потвърди получаването на запитването, но не отговори на въпросите на BIRN, въпреки многократните ни последващи опити да се свържем с тях.
Ново начало, което се превръща в кошмар
Преди около една година, Йоана Ганеа, 45, и нейната приятелка Кармен Чобану, 39-годишна майка на три деца, решили, че ако започнат работа в текстилната индустрия, това може да реши някои трудни парични проблеми у дома. Двете жени живеят в малкото селце Султана, на около 90 км от Букурещ.
Съпругът на Чобану, рибар, е уволнен. Основният източник на доходи за семейството е майката на Чобану, която работи като чистачка в Италия.
"Дори ако живееш в провинцията, все пак трябва да плащаш сметки и да купуваш неща ... (които) не може да оглеждаш в градината," казва Чобану.
Ганеа работи осем часа на ден във шивашка фабрика в столицата и прекарва още четири часа в пътуване - докато стигне и се прибера от работа. Така почти не ѝ остава време да се грижи за 72-годишната си майка.
Ганеа пуши тревожно и очите ѝ се пълнят със сълзи, когато говори за майка си. Тя седи с Чобану на една маса в градината на дома ѝ. Масата е също като дома ѝ - стара, малка и наклонена на една страна.
Чобану насърчавани Ганеа да напусне работата си в Букурещ и двете заедно да започнат работа във фабриката на Zendoo Style в Кълъраш, на около 20 км от селото. Мениджърът на фабриката, Василика Стерши, казва, че произвежда дрехи за различни западни фирми.
Ганеа и Чобану започват работа там през януари 2015 г. и казват, че съвсем скоро след това техните надежди за по-добър живот са разбити.
Обемът на работа е невъзможен, а напрежението – огромно, казват жените. Работниците са инструктирани да не разговарят помежду си и да ходят до тоалетната само краен случай. Шефката им ги критикува, че не работят достатъчно.
"Тя крещеше през цялото време - по-бързо, по-бързо, по-бързо. Представяте ли си какво е чувството да слушате това, като че ли си роб?" оплаква се Ганеа.
По телефона мениджър Стерши обяснява, че тя не може да плати пълни заплати при незадоволителна работа и не приема "Не мога да работя по-усилено" като извинение.
"Ако (работникът) идва да работи и седи в тоалетната или ми казва "Не мога да работя по-упорито," това няма как да не се отрази на техните заплати", казва Стерши.
Ганеа, Чобану и около дузина други жени решават да напуснат и спират да ходят на работа. Но Ганеа и Чобану казват, че Стерши отказва да приеме оставките им, заплашвайки да ги съди, ако те променят решението си.
BIRN разговаря и с други две жени, които споделят, че техните опити да напуснат фабриката срещат същия отговор. Първоначално Стерши казва, че тя не е имала намерение да съди работниците, които напускат, но по-късно, по време на интервю в нейния офис тя заяви, че е възможно да съди жените, които разговаряха с BIRN, за нарушаване на изискванията за конфиденциалност.
Ганеа вярва, че работодателите ѝ дължат пари и затова се обръща към местната Инспекция по труда, която решава, че трябва да ѝ бъдат платени 50 евро за невзет отпуск.
Zendoo Style, фирмата собственик на фабриката в Кълъраш, отчита оборот от около 370 000 евро през 2014 г. и официално има 82 назначени служители.
Стерши казва, че плаща на своите служители двойно над минималната заплата и прави честен бизнес.
Договорите на двете бивши служителки на фабриката обаче показват, че те са получавали едва минимална заплата, около 160 евро на месец.
Румънската инспекция по труда заяви, че проверки, осъществени между 2013 г. и 2015 г. са установили, че компанията е нарушила закона по отношение на изплащането на заплати, работните часове, работата извън работно време и почивките на работниците. Глобена е след като не успява да отстрани проблемите, посочват от инспекцията.
През май миналата година, Стерши и собственикът на фабриката, съпругът и Йон, са осъдени за укриване на данъци и получават условно 6 месеца лишаване от свобода, показват публично достъпни съдебни документи. Помолена по телефона за коментар във връзка с присъдата, Стерши отговори: "Гледайте си вашата работа. Престанете да ми се обаждате, защото ще ви съдя". По-нататъшни запитвания за коментар бяха изпратени и по имейл, но тя не даде отговор.
Zendoo Style обявява банкрут през септември 2015 г., според текста на съдебно решение, но Стерши заявява, че продължава да се занимава с текстилен бизнес.
Ниското заплащане и лоши условия на труд са повсеместни
Според проучвания на неправителствени организации проблемите, описани от BIRN, са широко разпространени в целия регион.
Доклад за Източна Европа и Турция, публикуван през 2014 г. от Clean Clothes Campaign, международна група, която лобира за по-добри условия на труд в сектора, показва, че мизерните заплати, опасните условия на труд и принудителния извънреден труд са "широко разпространени в текстилната индустрия".
"Клиентите вярват, че "Произведено в Европа " означава, че продуктът е направенпри добри условия на работа," казва Корина Айдер, изследовател от организацията. "Но това не е вярно."
Организацията установява, че минималните заплати в шивашката промишленост често са под прага на бедността във всички страни, които те изследват - и далеч под минималната издръжка за четиричленно семейство. В Румъния и България минималната работна заплата е само около 20% от тази издръжка за живот.
Модни марки и фабрики понякога възлагат социални одити, които имат за цел да проверят дали условията на труд отговарят на международните стандарти. Румънският одитор Родика Солдеа смята, че няма достатъчно такива проверки в Източна Европа.
Но одитите не са панацея. Социални одитори са инспектирали две фабрики в Бангладеш и Пакистан, където стотици шивачки загиват при пожари през 2012 година.
Експерти казват, че тези одити могат да идентифицират тежки злоупотреби, като например използването на детски труд, но те трудно успяват да установят по-малко очевидни проблеми, като например забавено плащане на заплати или неплащане на извънреден труд. Одиторите прекарват само от по няколко часа до няколко дни във фабриките и работниците може да се страхуват да говорят открито с тях.
Синдикалистите твърдят, че най-добрият начин за подобряване на условията на труд е работниците да се присъединят към редиците им. Но синдикатите не са особено силни, нито в Румъния, нито в България. В Румъния тяхната роля е отслабена допълнително чрез законодателство, прието през 2011 година.
Собствениците на фабрики в Румъния и България казват, че те не няма как да увеличат заплатите, когато марките оказват силен натиск за намаляване на разходите.
"Те просто искат да намаляват, намаляват и намаляват цените. Това е всичко", казва Радина Банкова, председател на Българската асоциация на производителите и износителите на облекло и текстил.
В някои случаи, обаче, работниците успяват да се организират и да си извоюват по-добри условия.
Гледната точка на работодателите
През 2007 г. работници обявяват стачка във фабриката Пирин-Текс в българския град Гоце Делчев, разположен в планински район, близо до границата с Гърция. Те настояват за увеличение на месечните им заплати със сто евро.
Бертрам Ролман, немският собственик на фабриката, е шокиран. Откакто е купил фабриката преди 14 години, той счита, че е работил усилено, за да поддържа добри отношения с работниците. Заплатите се увеличават всяка година и са по-високи от средните за сектора, казва той.
"Къде сгреших?" чуди се тогава 59-годишният Ролман.
Ролман е един от ветераните в текстилната промишленост. Дядо му, майка му и баща му са били шивачи. Баща му е собственик на фабрика за облекло в Германия "по време на златната ера на индустрията", както Ролман описва 70-те и 80-те години, когато марките са имали различни приоритети.
"Тогава имаше повече търсене на умения и добро качество ... и марките не се интересуваха толкова от цената," казва той в своя офис във фабриката.
В началото 80-те, семейството му открива завод в Гърция и Ролман поема управлението му. До средата на десетилетието пазарът става все по-фокусиран върху генериране на по-големи печалби, казва Ролман, а падането на комунизма през 1989 г. дава достъп до нова, евтина работна ръка в Източна Европа.
Ролман предвидил, че ще последва огромна вълна от аутсорсинг и също решил да проучи региона. Местните власти в Гоце Делчев, град с население от около 20 000 души, са готови да му съдействат и той открива фабриката си през 1993 г. Бизнесът му расте толкова, че в момента там работят повече от 2000 работници и това е най-голямата текстилна фабрика в България.
Фабриката се намира в широка двуетажна сграда, с производствени халета, по-големи от три футболни игрища (30,000 кв. м.). Заводът разполага с отдел за обучение, където хората се учат да шият и имат часове по чужди езици и история. Има лаборатории за оцветяване на платове, стаи за рециклиране и детска ясла за децата на работниците.
Но през 2007 г. работниците решават, че не получават достатъчно за труда си. Тяхната стачка е провокирана, поне отчасти, от скорошното приемане на България в Европейския съюз. Те смятат, че сега следва да получават възнаграждения като техните западноевропейски колеги.
Дори лидерът на синдикатите смята, че исканията им са нереалистични. Димитър Табаков, председател на Федерацията на независимите синдикални организации от леката промишленост си спомня, че им е казал точно това през 2007 г., а работниците го обвиняват, че взема страната на техния работодател.
Но Ролман настоява пред клиентите си, големите марки, за по-високи цени. В резултат на това той губи най-големия си и един от най-старите си клиенти, който поръчва 25% от продукцията на фабриката.
Други марки обаче се съгласяват да плащат повече. Стачката приключва след 17 дни, когато Ролман предлага увеличение на заплатите от около 60 евро. В момента средната заплата в неговата фабрика е около 415 евро, казва той.
Ролман смята, че условията и заплатите в сектора бавно се подобряват, след като кампании и медийното отразяване на трагедии като тези в шивашки фабрики в Азия водят до натиск върху марките от страна на потребителите.
"Те реагират сега," казва Ролман. "Обществената нагласа се променя."
| Професионален опит: Под прикритие във фабрика Исках лично да проверя какво е да работиш в текстилната промишленост, затова отидох до една фабрика в град Тимишоара, която предлагаше работа и започнах на изпитателен срок в отдел за щамповане на платовете. В 6 часа сутринта работници са вече във фабриката. Ако закъснеят, заплащането за един час работа им се удържа, обяснява един от служителите. Една от началничките смяна ми показва отдела. Остра миризма на химикали изпълва въздуха, но тя ме успокоява, че фабриката е преминала на бои на водна основа, които не са вредни. По-късно обаче тя ми каза, че като служител ще получавам по една бутилка мляко на ден, което обикновено се дава на работници, изложени на опасни условия, включително висока токсичност, както се посочва в закона. Единствената трудна част от работата ми, обяснява тя, е горещината - климатикът е изключен - за да не повреди прясно щампованите цветове. Работата ми е да подреждам парчета плат върху хартиен десен, разстлан върху голяма маса. Беше все едно да редиш гигантски пъзел. Нареждах десени за къси панталони, а после за ризи. След това тези композиции влизат в голяма машина за щампи, която добавя лого и други дизайнерски елементи. Тогава платовете отиват на горния етаж за шиене. Аз и останалите работници повтаряме тази процедура отново и отново. Около 9 часа сутринта, топлината в стаята вече е непоносима и лицата на колегите срещу мен са почервенели. В 11 часа, когато е време за единствената ни почивка от 20 минути, вече се чувствам изцедена. Виждам замъглено от прекалено взиране в дребните линийки, докато подравнявам плата с щампата. Не си усещам врата, защото стоя наведена през цялото време. Краката ме болят от стоенето права. Ще получа минимална заплата за работа на пълен работен ден – около 220 евро на месец, от които ще ми останат около 165 евро след като платя данъци. Един от работниците ме предупреждава, че нещата не са толкова прекрасни, колкото изглеждат в началото. За мен и началото не изглежда прекрасно. Срещам трима работници, които се оплакват, че по време на вечерната смяна стаята, където работя, се пълни с пара, защото печатарските машини прегряват. Те разказват, че един от началниците ги обижда редовно, а заплатите им не стигат, за да издържат семействата си, затова трябва да работят извънредно. Не видях останалите злоупотреби, за които съм чувала за други фабрики в Румъния и България. Но и една "нормална" работа в шивашката промишленост изглежда изключително изморителна, а парите не стигат за нищо. |
Бележка: BIRN потърси за коментар всички модни марки, споменати в тази статия, включително със запитване дали са работили с фабриките, упоменати в материал. Коментарите на тези компании, които отговориха, са включени в текста. Другите не отговориха.
Лаура Стефану е журналист на свободна практика в Румъния. Тази статия е изготвена в рамките на Балканската стипендия за отлични постижения в журналистиката, инициатива на Фондация ERSTE, Фондация "Отворено общество", в сътрудничество с Балканската мрежа за разследващи репортажи.