В 08:30 часа сутринта, когато по всяка вероятност се сменя караула, който охранява лагера в Харманли на едно от местата,

Реших да вляза в лагера, за да се опитам да видя каква е ситуацията и да поговоря с хората там, тъй като достъпът за журналисти е невъзможен по друг начин.

Скрих камерите си под якето и просто прекосих малка поляна с разрушени къщи, зад които има излят бетон за новата ограда. Продължих да вървя съвсем спокойно към една от сградите, където живеят бежанци. Около мен вървяха портиери и служители на лагера, както и бежанци. На входа на сградата, до която стигнах, имаше портиер, на който само кимнах с глава, той също ми кимна и влязох. Качих се на горния етаж, където няма нито портиери, нито полицаи и попитах двама мъже, дали някой говори английски. Те ми посочиха един свой приятел от Ирак и аз му обясних, че искам да покажа как изглежда лагера в момента и да поговоря с някого за случилото се в четвъртък.

Казах му, че съм там незаконно и трябва да избягваме полицаите. Той се съгласи да ми помогне и да ми превежда доколкото може какво ми разказват хората.

Абдула ме заведе при младо семейство от Мосул, Ирак с няколко деца и започна да говори с тях. После започна да ми обяснява как, след като лагерът е затворен не могат да ходят до магазина, за да си купуват храна, а храната е малко и лоша. Видях празни чинии по пода на малката стая и чайник, който вреше в единия ъгъл. Мъжът ми каза, че никой от иракчаните и сирийските семейства няма проблем с полицията и тя не ги е притеснявала след бунта.

и че повторят "Аллах акбар" ("Бог е велик"). В тази част на лагера беше относително топло и чисто, но миришеше лошо. Във фоайетата имаше натрупани стари матраци и боклуци. Тоалетните също бяха пълни с боклуци, някои от мивките - с хранителни отпадъци.

В съседство с първото семейство иракчани живееше второ. Също с бебе на не повече от годинка. Доколкото успях да разбера от лошия английски на моя преводач, детето има дихателни проблеми, но в момента не могат да го лекуват. Те също казаха, че афганистанците са виновни за бунта, а иракските семейства и сирийските нямат проблеми с полицията.

Помолих моят водач да ме заведе при афганистанците, за да поговоря с тях. Стоях във входа на сградата докато мъжът не ми каже, че няма полиция и мога да продължа да вървя през лагера.

Афганистанците, иранците и пакистанците са настанени в халета отделни от другите бежанци. Абдула ме предупреди, че навсякъде има камери и не трябва да изваждам моята камера, за да снимам.

По тавана в халето, в което се разходих, наистина

Попитах Абдула дали не мога да разговарям с някой, в някоя от статие, където няма камери. Той започна да пита дали са съгласни да говорят с мен, но никой не искаше, защото се страхуваха да не ги арестуват и да не ги върнат в Афганистан или да ги преместят в някой от другите лагери. Тук не извадих камерата си да снимам и разговорите ми не са записани.

Една жена, която знае английски дойде, за да разговаряме, но после бързо си тръгна. След това младо момче на около 20 години ме заговори на английски и ми каза, че може да разговаряме без да се вижда лицето му. Отидох в неговата стая, която приличаше на всички стаи в лагера. Малкау населена с около десетина човека. Помоли ме да изчакам там, за да извика по-големия си брат. Когато се върна с брат си ми обясни, че се страхуват и няма да говорят.

Никой от хората в халето, в което живеят афганистанци, пакистанци и иранци, не пожела да говори от страх.

След това направих живо включване в профила на "Дневник" във "Фейсбук" с Абдула от първата сграда, в която бях и така след около час престой и невъзможност да видя всичко и да говоря с повече хора, се наложи да напусна лагера.