Недвижимото културно наследство обхваща културни ценности, които са трайно закрепени към земята, включително под водата, както и прилежащата им среда. Това е актуалният текст на чл. 9 от Закона за културното наследство (ЗКН). Чл. 10 от ЗКН постановява, че всички останали материални културни ценности, чиято значимост не се променя в зависимост от местонахождението им, са движими. Тоест една културна ценност е или движима, или недвижима. Средна категория няма.

Храмът "Св. св. Петър и Павел" в село Беренде (община Драгоман) е включен в първия списък на "народните старини" (старинното име на културните ценности) през 1927 г. от комисия, ръководена от директора на тогавашния Народен археологически музей Андрей Протич. Статутът на културната ценност е препотвърден с протокол на Съвета за опазване на паметниците на културата (7 декември 1966 г.). Културната ценност е с изключително значение, но статутът ѝ на недвижима такава трайно я прикрепя към средата, в която е създадена и в която съществува към момента. Евентуалното преместване на визираната културна ценност би компрометирало статута ѝ и би застрашило нейната цялост, както и връзката ѝ със средата, в която е създадена и в която съществува.

Законът за културното наследство (чл. 71) натоварва "собствениците, концесионерите или ползвателите" на недвижимите културни ценности със задължение да се грижат за тяхното опазване, съхранение и поддържане в добро състояние. Предвидени са още ред разпоредби по отношение обгрижването на архитектурните и археологическите артефакти. Но тези задължения се отнасят само до "собствениците, концесионерите и ползвателите" при евентуална помощ от държавата в лицето на експертите към министъра на културата или на Националния институт за недвижимо културно наследство.

Част от музеите в България, включително и Националният исторически музей, са получили от Министерския съвет (със съответно решение по доклад на министъра на културата) право на стопанисване и управление на отделни недвижими културни ценности (сред тях и емблематични храмове), които обаче са публична държавна собственост. Срокът на това право е с максимална продължителност 10 години и при коректно стопанисване и управление правото се подновява по същия ред след изтичане на десетгодишния срок.

Към момента съществува хипотетична правна или фактическа възможност уникалната гробищна църквица в село Беренде да бъде предоставена за стопанисване и управление на Националния исторически музей, но само след надлежно актуване на обекта като публична държавна собственост, в хода на което евентуално се докаже, че православната църква (или друг юридически субект) няма собственически права над храма и над прилежащия парцел. Едва след това биха могли да се предприемат действия по реставрация, консервация и социализация от страна на Националния исторически музей - под контрола на Националния институт за недвижимо културно наследство. Но на място, защото по българското законодателство недвижимите културни ценности няма как да се трансформират в движими. И обратно.

Въпросът има и каноничен характер. Всеки храм е част от енорията и епархията си и излъчва своите послания в най-пълна степен именно на мястото, където е изграден и зографисан. Църквицата в село Беренде е попила надеждите и молитвите на десетки поколения, за които стръмнините и неасфалтираният път не са били пречка за среща с изящните стенописи и с божествената природа, обграждаща старото селско гробище. Да не забравяме, че съществуват и много по-тежки и по-дълги пътища към светините на миналото, извървявани с благоговение от хиляди пилигрими. Например пешеходните пътеки с крайна точка катедралата в Сантяго де Компостела в Испания. За нас, българите, малкият храм в обезлюдяващото крайгранично село би могъл да има привлекателност аналогична на магнетичната сила на световноизвестната катедрала "Свети Яков". Но там - на мястото си, в гънките на Балкана!