В 924 страници, с над 1800 бележки авторът проследява в подробности етапите на съществуване на мястото, станало синоним на терора: от организацията, стопанството и бита му до броят на въдворените, законовите основания за тяхното задържане, агентурно-оперативната работа, принудителният труд, убийствата и опитите за бягство.

През дългото си съществуване концлагерът "Белене" обслужва всички репресивни кампании, включително извършените преди неговото създаване. Организиран през юни 1949 г., той приема от останалите концлагери най-авторитетните, непоправимите представители на категориите, репресирани в тези от етапите на съветизацията, които са вече завършени: разграждането на държавните структури на Царство България, смазването на българския национализъм и на антисталинския ляв радикализъм, ликвидирането на партийната политическа система, национализацията, идеологизирането на образованието. Превърнатият в концлагер остров бързо се заселва от бивши полицаи и офицери, предвоенни държавници и политически дейци, членове на младежките националистически организации и на ВМРО, анархисти и троцкисти, уволнени съдии, прокурори, чиновници, университетски преподаватели, изключени студенти, лишени от правото да практикуват адвокати, национализирани индустриалци и едри търговци, водачите и най-активните дейци на Земеделския съюз, Демократическата, Радикалдемократическата, Социалдемократическата партия Вече след създаването на лагера е форсирана насилствената колективизация, извършена е вътрешнопартийната чистка, превзета е православната църква и са организирани показните процеси срещу католическата и протестантските църкви и в лагера селските стопани стават близо половината от лагерния състав, формирани са цели бригади от духовници, появяват се въдворени комунисти, които бързо заемат ръководните места в лагерния актив.

Закрит през есента на 1953 г. при постсталинисткото размразяване, концлагерът отново е открит през ноември 1956 г. в дните на Унгарската революция. На острова са изпратени около 300 контрареволюционери – опозиционни авторитети, които властта намира за способни да подбудят и оглавят "унгарски събития". В началото на 1958 г. в голяма акция, която трябва да респектира младото следвоенно поколение, още ненаучено да потиска порива си към свобода и харесващо западната музика, облекло и начин на живот, в лагера са изпратени 1700 хулигани. През лятото на същата година в още една репресивна кампания, обслужваща втория етап на насилствената колективизация, са въдворени около 100 турци и българи мюсюлмани. Лагерът е формално закрит през септември 1959 г., а на практика е преместен край Ловеч. Но тъй като Ловешкият лагер представлява качествено различно явление, въпреки че през първата си година е административно идентичен с ТВО "Белене" и продължава много практики, родени на острова, той не е обект на това изследване.

Концлагерът отново е открит в началото на 1964 г., вече като общежитие за изселени на територията на действащия затвор. Намерението на МВР е той да се разрасне с въдворяването на 600 от най-непоправимите криминални рецидивисти и хулигани. Поради липсата на законово основание това не се случва, но общежитието функционира и обслужва такива кампании като първия опит за смяната на имената на българите мюсюлмани през 1964 г., превантивното изселване от София и големите градове на политически враждебни и криминално проявени лица по време на Световния младежки фестивал през 1968 г. и смяната на имената на българите мюсюлмани през 1970–1973 г. Концлагерът би трябвало да е закрит през 1977 г. с влизането в сила на новия Закон за народната милиция, който отменя мярката "принудително установяване на ново местожителство", но хора без присъда на острова има и през 1978 г., и през 1981 г.

Последното откриване на концлагера е в самия край на 1984 г., в първите дни на насилствената смяна на имената на етническите турци. Сега "Белене" трябва да осигури превантивната изолация на авторитетните личности сред тях. Турците са главният обект на въдворяването, но по своята вътрешна логика то се разгръща и са въдворени българи мюсюлмани, чиито имена са сменени през 70-те, но които спазват религиозните си традиции, както и 14 българи без пряка връзка с "възродителния процес". Концлагерът е закрит през есента на 1986 г., но отделни лагеристи остават до началото на 1987 г. Концлагерът продължава да съществува в кризисните планове на режима до самия му край. На 3 май 1989 г. на съвещание на ръководството на МВР зам.-министър Григор Шопов казва: "Вече е ясно, че ние ще изселваме голямата част от това население [турското] не в Беле­не, а в Турция и може би това мероприятие ще се окаже по-полезно, отколкото Белене. Но Белене трябва да се пази, мерките да се вземат, процесите да се ръководят и законите да се прилагат".

Неговата главна задача е да произвежда хора, които след концлагера да бъдат други – не само в политическото и общественото си поведение, но и в най-частното. Те не просто трябва да се откажат от политическата борба, а от политическите си възгледи. Не само да потиснат мисълта за бягство към свободния свят, но и влечението си към неговото изкуство, музика, танци, облекло. Да забравят ритуалите и традициите си, вярата си, етническата си принадлежност, името си. Да се предпазват от всяка проява на съпричастие. Да заменят изолацията на телените мрежи с отшелничеството на страха и подозрението. Да бъдат готови да предадат най-близките си.

Как "Белене" постига своята цел? Българските комунистически концлагери не са лагери за изтребление, смъртността в ТВО "Белене" в годините 1951–1953 и 1956–1959 се съизмерва с тази в ГУЛАГ през същия период (значително по-ниска от тази преди и по време на войната), българският лагерен жаргон не изработва съответствие на Muselmann и доходяга. Въпреки усилията българската лагерна система не прераства в лагерно-производствен комплекс, концлагерното стопанство е недоразвито и постоянно губещо, а през 60-те, 70-те и 80-те години трудно се намира приложение на труда на лагеристите. В този смисъл българският комунистически концлагер е по-чист образец на тоталитарен концлагер от съветските и нацистките, защото постига задачите си без ужаса на индустриализираната смърт и без утилитарната многомилионност на ГУЛАГ.

Това, което едно изследване открива в концлагерите на комунистическа България и най-вече в "Белене", е активната агентурно-оперативна работа. Тя е с перспектива – насочена към живота след лагера. През 1946 г. отговарящият за лагерите инспектор от ДС Желязко Троев предрича голяма роля на ТВО в борбата срещу враговете на народната ОФ власт с благоприятните им условия за вербуване. А през 1985 г. ръководещият Държавна сигурност зам.-министър Григор Шопов определя "Белене" като инкубатор за вербуване на агентурен апарат. Лагерите винаги са били административно ръководени от други структури на МВР (с изключение на специалния лагер "С" 1947–1950 г.), но най-важната роля в тях е на Държавна сигурност, чиито оперативни работници имат по-голяма неформална власт над лагеристите от лагерния началник.

Тежкият бит и непосилният труд са резултат на лошата организация и стопанските амбиции, но преди всичко на възгледа за лагеристите като за врагове, чиито тела и психика трябва да бъдат сломени и подготвени за трансформация. Категоризацията и режимът имат за цел не да превъзпитат, а да деморализират най-непримиримите и да поощрят предалите се. Културно-просветната работа цели не да внуши нови убеждения, а да разруши всяко убеждение, да принуди лагеристите да се саморазкайват публично за миналото си, да проговорят на езика на идеологическото лицемерие; нейната абсурдност демонстрира власт дори над здравия разум – най-характерният пример са предизборните мероприятия в лагера, предназначени за хора, които неформално са лишени от право на глас.