Емили Странгфорд: Само Европа може да освободи българите от новото робство на "големите братя"
В тежки часове, несгодни
За народа ни злочест,
Пълна с чувства благородни -
Идеш ни на помощ днес.
Идеш да дадеш утеха
На разбитите сърца,
На тез що са голи - дреха,
- Хляб на гладните деца.
...
Чест на тебе, леди славна!
Така започва стихотворението на Иван Вазов "На леди Странгфорд".
Тя е родена в 1826 г. като най-малка дъщеря в семейство на изтъкнат военен и географ адмирал сър Френсис Бофор /1774 – 1757/. Отрано проявява интерес към пътешествията, към близкоизточните страни и култури, типичен за Викторианска Англия. След смъртта на баща си, през 1858 г., младата Емили предприема голямо пътуване из Мала Азия, Египет и Сирия. Публикуваният в 1861 г. неин пътепис става повод за среща с друг млад познавач и изследовател на Изтока – дипломатът лорд Пърси Странгфорд. Двамата сключват брак през 1862 г., като остават да живеят в този регион. През 1864 г. тя публикува втората си книга – "Източният бряг на Адриатика", в която описва пътуванията си със своя съпруг, под чието влияние Емили Странгфорд развива своя интерес към политическата съдба на Балканите и споделя симпатиите към българите и вярата в тяхното политическо бъдеще. Смъртта на лорд Странфорд в 1869 г. е повратна точка в живота й. Тя се посвещава на милосърдие и организирана благотворителна дейност, като се обръща към света на обществената несправедливост, болестите, бедността и страданието.
Изострянето на Източния въпрос и криза през средата на 70-те години я ангажират със съдбата на жертвите на османските репресии. През август 1876 г. лейди Странгфорд излиза с апел за създаване на Фонд за подпомагане на българите. В продължение на няколко месеца тя предприема мащабна дейност в Пловдивско: изгражда няколко болници /в Батак, Карлово, Панагюрище, Перущица, Петрич и Радилово/, доставя за пострадалите български села дрехи, лекарства, болнично оборудване, храни, сглобяеми къщички. Тя сама извършва голяма част от работата не само по организирането на събирането на средства в Англия, но и по осигуряването на доставките в България и за целта обикаля селата, проучва нуждите и привлича местни дейци – свещеници, учители и представителки на женски дружества. Емили Странгфорд продължава благотворителната си дейност в следващите години. В 1887 г. тя умира на път за Египет, където подготвя откриването на нова болница.
"Дневник" публикува откъс от статията на Емили Странгфорд "Източна Румелия", май 1879 г. ... Българинът е лъжлив поради навика да се страхува, но освободен от страха, той е прям, пълен с проницателност и отлична чувствителност, по природа е много работлив, ужасно пестелив и има импулс към морален и физически напредък, което е невероятно интересно и заслужаващо възхита.
/ Emily, Viscountess Strangford, East Roumelia, "The Nineteenth Century", May 1879, p. 822-832/
Той според мене е най-добър от славянските нации; и още той е най-малко обичаният.
Той е индивидуалист, не се привързва лесно. Не се колебая да кажа, че няма друга
европейска нация с толкова малка естествена склонност към привързване. Любопитен
факт е, че дори малко образование изведнъж развива нежни фибри, те стават любезни и
приятелски настроени. Те са скучни и намръщени хора сега; но две или три образовани
поколения със сигурност ще развият тези черти в жив и добър характер.
Тяхната оскъдна пестеливост ще се превърне в разумно спестяване, тяхната егоистична
отчужденост ще се претопи в приветливо приятелство. Днес всички - и бедни и богати,
без изключение, са противно самодоволни, изключително самоуверени и пълни с най-
абсурдна суетност, макар че имат малко, с което да се издокарват. И разбира се
вниманието, което те са привлекли, е повишило невероятно тяхното самочувствие.
Оставени са на обучението на руснаците, чието надуто самочувствие е толкова
непоносимо, чието невежество дори и когато са образовани е толкова поразително и
чието измамничество е толкова безгранично. Подпомагани от Европа, окуражени от
Запада, българите ще се развият в един солиден ценен народ, способни да управляват
себе си и да спечелят респекта на европейското семейство от нации, в което, аз дълбоко
вярвам, те най после ще бъдат един ценен член, ако се пазят от Русия.
Наш дълг е да им помогнем да постигнат това. Беше наш дълг да им помогнем много по-
рано като християни и като съграждани на света; но нашите сънародници не знаеха
нищо за тях, не мислеха и правеха нищо за тях; само отделни индивиди работеха
сърдечно, за да им покажат пътя към прогреса.
Ако това беше продължено и постоянни мъдри мерки бяха предприемани в
Константинопол, българите биха са развили и постепенно освободили в необходимото
време и в трайна задоволителна форма, твърде различна от нещастията, които сега ги
сполетяха...
...Печелившата позиция днес е разумните хора да гледат напред, а не назад. Жестокостите на миналото са минало и нищо добро не може да се постигне, ако се повтарят и постоянно припомнят до втръсване; нашата цел е ограничена - какво трябва да направим, за да оформим една нова нация по честен начин и със съзнателна работа; ние искаме да я отнемем от ръцете на тези, които сега я градят с измама и подлост. Навремето ние говорихме твърде много, че трябва да й помогнем; нека сега го направим.
И най-напред нека неотклонно настояваме те да осъзнаят, че тези, които искат да влязат в кръга на национален живот трябва да поемат своите отговорности и задължения, освен привилегии. За да станат една европейска нация, те трябва да се съгласят да приемат диктата на Европа. Те са млади и невежи, но те са обучаеми; нека Европа им покаже истината и те ще я последват. Санстефанският мирен договор ги направи руски роби, но те нямат достатъчно интелигентност да осъзнаят това.
Берлинският договор им даде национален живот. Нека прозрат това, за да запазят и развият този живот. Русия претендираше, че акушира при раждането на нацията: тя държеше пръста си върху гърлото на новороденото дете и не винаги криеше своето намерение да го удуши, ако настъпи подходящ момент. И българската нация безспорно ще загине при този фатален факт, ако са слепи днес и ако Европа не ги наблюдава, за да предотврати това.
Берлинският договор, колкото и да е хубав /или лош/ се компрометира, допускайки руснаците да останат в Румелия за една година. На предложението за съвместна окупация руснаците открито признаваха, че те нямат намерение да оставят българите на самите тях. "Ние се сдобихме с тези прасета и ние възнамеряваме да ги водим" - това е постоянно повтаряното изречение в устата на всеки руснак. Българите, с техния младежки ентусиазъм и нови войски – горди като ученик с новата си униформа – вярват, че могат да се отърват от руснаците, когато искат. Те не могат. Само Европа може да освободи българите от новото, по-тежко и по-потисническо робство на техните "големи братя". Българската нация не е подобие на Русия... и само с помощта на Европа тя ще може да се освободи от деспотичното потисничество на руската църква и народ, което вече започва. Те може да даряват букети на своите освободители по празниците – всеки българин желае да добави още един празник към и без туй дългия празничен календар: но някои от тях започват да разбират, че техни братя тихомълком са изпращани в Сибир, за да медитират върху своите твърде приповдигнати национални аспирации.
Урокът, който българите трябва да научат, е просто този: нека те да се придържат към закона на Европа; нека те демонстрират, че са способни на самоуважение, самоконтрол и достойнство; нека те спокойно приемат протекцията на Турция, която със сигурност няма да им навреди, защото тя ще ги използва, за да влезе в кръга на европейските нации и ще ги пази от Русия. Тяхната независимост така покровителствана и гарантирана от думата на Европа ще се развие в едно здраво и плодоносно дърво. Извънредно много те се нуждаят от няколко години протекция и осиновяване. Тези години биха им позволили да постигнат единство, мъдрост и сила: без тях те не могат да спечелят респекта на Европа нито пък да си подсигурят един продължителен национален живот. Хребетът на Балкана има много малко общо с растителността по-долу, така се различават миналата и сегашна ситуация; дали някой чувства и вярва, че по същество турският неагресивен войник, внимателно наблюдаван, както и ще бъде, от офицери отговорни пред европейската комисия ще бъде виновен за насилие над въоръжени и обучени българи. Винаги предпочитаната игра на Русия е играта на изчакване; нека българите следват нейния пример и докажат, че и те могат да чакат; ако направят това, накрая ще спечелят играта. Постепенно, бавно, както се надявам, но затова пък сигурно те ще стигнат до една пълна и зряла независимост.
Консолидирани, опитни, пречистени, себеуверени, те ще бъдат една истинска нация: тогава те ще бъдат способни да кажат на руска България "Отхвърли робството на царя: присъедини се към нас и нека бъдем едно, обединена свободна България!"