Купихме си танкове и самолети за 3 милиарда, а нямаме 300 милиона за хората с увреждания. Така е, защото парата е в патриотичната свирка, а не към подобряване на живота на хората. Даже и 300 милиона няма да оправят социалното министерство, защото административните сили в него диктуват друг дневен ред. Дневен ред на запазване на статуквото, което поддържа голяма централизирана администрация и нискоефективни социални разходи.

Не е лесно да управляваш социално министерство, ако искрено съчувстваш на майките в палатките. Не зная дали министър Петков иска, но със сигурност генерал Борисов желае "да му се махнат майките от главата". Та ако трябва да потуши отчаяните палаткови лагери, той е готов да сложи някой друг вместо Петков само и само да му се махне "тази тема от главата". След тази политическа рокада няма да има промени нито за социалната помощ за хората с увреждания, нито за отделите за закрила на детето, нито за промяна в системата, която убива множество хора, вместо да помага. Даже и след връщането на Петков няма да има промени, защото министерството се управлява от други сили, а това са силите на реактивната опозиция в социалното министерство.

От десетилетия министерството се управлява от няколко експерти и личности, които влияят на решенията на който и да е министър. Някои от тези хора са вътре в министерството, а други - извън него, на "по-топли местенца". Независимо дали управлението е на БСП, ДПС, ГЕРБ или която и да политическа сила, на власт е реактивната административна сила в това министерство. Тази сила действа против реформите и въвеждането на социално справедливи модели. Централизираната система на Агенцията за социално подпомагане (АСП) продължава да раздава неефективни парични помощи на базата на калкулатора, пресмятайки хартиите: дали човекът отговоря или не отговаря на критериите, за да получи 65 лв. или малко повече за нещастието в което е изпаднал. Отделите за закрила на детето към АСП продължават да работят в порочния кръг да отнемат деца поради бедност от семействата и вместо да помагат на семейството, го наказват. Човекът, изпаднал в изолация и трудност, се наказва, вместо да му се подаде ръка. Услугите за възрастни на практика ги няма и продължават да се финансират от проект на проект с европейски средства и в този капан са и майките на децата с увреждания. Агенцията по заетостта основно харчи европейски средства от оперативната програма "Развитие на човешките ресурси", а устойчивостта на похарчените средства е доста съмнителна въпреки овладените до съвършенство механизми на отчитане.

Майките в палатките искат промяна в системата, за да спре тя да ги убива, но убийствата от системата в социалното министерство са толкова големи, че каквато и иновация да се предложи за подобряването й, тя среща отпор от реактивната администрация в министерството и нейните агенции. Кадрова политика в МТСП не е имало след централизирането на АСП, а оттогава насам и социалната политика изостава в сравнение с политиката за образование например. Докато в образованието се прие нов закон, приеха се нови подходи за отваряне на системата, то в социалната всеки опит за реформа се спира от Дирекцията "Социално включване" както от некомпетентност, така и от административен инат за налагане на "професионализъм" с обяснения, че това няма как да стане. Пример в тази посока е бойкотът на социалното министерство в лицето на Дирекцията "Социално включване" и Агенцията за социално подпомагане по приемането на Закона за детското правосъдие, който трябва да отмени закон от 1958 година. Министерството отказва да поеме грижата за децата до 14 години, които са извършили дребни прояви и които имат нужда от социална работа, заклеймявайки ги, че с тях трябва да работи полицията вместо социални работници.

Който и да управлява социалното министерство, няма да му е лесно, защото няма политическа воля тази система да се оправи, а тя трябва да започне да се управлява чрез смяна на разбирането за социална работа и социална закрила вътре в самото него. Неспособността да се въведат реформи в "системата, която убива", е задълбочена, защото е изградена върху култура от военно-команден подход за решаване на социални проблеми още от първия изпълнителен директор на агенцията. Оттогава насам централизираното управление не помага, а командва как хората да живеят. Неправителственият сектор, който предоставя услуги за деца и семейства, е поставен в ситуация, която да се съобразява със стандарти, които са далеч от разбирането за социална работа, и се прави невъзможното и въпреки системата, за да се помага на най-уязвимите.

Кой ще оправи всичко това и дали ще бъде министър Петков? Едва ли. Едва ли, защото зад тази объркана и центрирана в себе си система стоят интереси - финансиране и власт. Ще успеят ли майките обаче зависи от всички нас - граждански организации, професионалисти, които работят в социалната сфера, за да се случи промяната.

Така че заемете позиция и останете с тези, които нощуват с децата си навън.

Трябва ни лидер в социалната сфера. Лидер, който да има политическа подкрепа, за да извърши болезнени реформи в система, която се е окопала в собствени окопи и не дава на никого да бръкне в нея. Дали това ще е министър Петков? Дано да е той, но едва ли. Защото с неговата оставка и връщането му пак е видно, че социалната сфера не е политически приоритет на този кабинет.