От "Дневник" се обърнаха към мене да напиша спомен за нашия "дискусионен клуб", който "просъществува" мимолетно във Физическия факултет през ранната пролет на 1968 г.

Признавам, че съм затруднен. Бях едно от главните действащи лица в тази история, а да пишеш за свое участие в отдавна станали събития е изпитание – неминуемо се прокрадва подличкото изкушение да се представиш в по-добра светлина и то от критериите на днешния ден – да замълчиш за някои мисли и постъпки, от които сега се чувстваш неудобно, и в същото време да се потупаш по гърдите за своето участие. Препрочитам намерените под купища хартия тогавашни мои записки и преоткривам себе си отпреди 50 години. Този 25-годишен студент по физика, който съм бил тогава, ми се оказва не съвсем познат и в същото време много интересен. Това е и трудността, пред която съм изправен – да възстановя своята цялост – да събера в едно някогашния млад човек с това, което съм днес.

Ще започна малко по-отдавна. След двегодишна казарма през 1963 г. бях приет във Физическия факултет на Софийския университет. Бурни студентски години. По сесиите заедно с приятели учехме денонощно, но през семестъра не бях от най-редовните студенти. Много пъти отивах на лекции, за да се уговорим къде ще отидем да играем бридж. Имах две студентски компании.

В едната най-вече се веселяхме. Повечето бяхме физици и химици, но не само. Събирахме се по домовете, където рокясвахме и танцувахме най-новите танци, гледахме заедно телевизия – все още черно-бяла, на току-що появилите се в някои домове приемници "Опера", играехме на бридж и канаста. През лятото ходехме на спортен плувен лагер в Равда или на Созопол. (Помните ли песента на Георги Минчев: "Време е да кажа, стягай си багажа, тръгвай за Созопол, вече всички са там".) През зимната ваканция взимахме срещу еднолитрова бутилка ракия ключовете на една дълга барака, която се намираше в местността Гьолечица в Рила и в която през лятото имаше пионерски лагер (там сега има база на Физическия факултет). Още от октомври започвахме да се уговаряме как ще прекараме Новата година. В съботната вечер срещу Великден ходехме на църква – обикновено пред катедралния храм "Александър Невски", когато не беше обграден от милиционери, които пускаха само избрани лица с пропуски. Ходили сме и в църквата на Семинарията. На Сирни Заговезни се маскирахме по някаква тема – например: "Цигански катун" или "Стара френска кръчма".

Не мога да не се похваля, че на един от тези "балове с маски" специалното жури от актьори в Сатиричния театър – страхотните Коста Коцев, Хиндо Касимов и Васил Попов (момиче от компанията беше близка с тях и ги беше довела), ми присъди първа награда от три бонбона. Бях се маскирал с помощта на приятели като пътуващ католически монах. Вместо расо бях облякъл един подрасник, който беше целия в кръпки и ми стигаше под коленете. Подрасникът бях предумал да ми го заеме един много възрастен свещеник, който живееше на нашата улица. Успях да го върна в младините, като му "обясних", че ние сме млади студенти ентусиасти, които искаме да поставим "Ромео и Жулиета", че баща ми е председател на кварталната ОФ организация, който ни е дал местния клуб, а пък на мене ми се е паднала ролята на брат Лоренцо (даже за всеки случай бях научил монолога на брат Лоренцо в ранното утро пред неговата килия). А старият свещеник въздъхна: "Ех, младо, младо, и ние като бяхме млади – аз бях учител в Смолян – играхме "Изгубена Станка".

Слушахме много джаз – Армстронг, Ела, Махалия, Оскар Петерсон, квартета "Модърн джаз", Дюк Елингтон, Каунт Бейзи, Бяхме луднали по Рей Чарлз. Плочите купувахме от полския и чешкия културен център и от един немски магазин. Ходехме в Консерваторията, където периодично се правеха джаз джем сешъни – по цели нощи с неизменното присъствие на тандема Милчо Левиев на сцената и Радой Ралин сред публиката (тези, които познаваха Радой Ралин, знаят, че той беше запален джазмен). В 210 аудитория на Физическия факултет (сега в сградата на Химическия факултет) колегите от катедра "Атомна физика" бяха организирали лектория по джаз – слушахме изпълненията на страхотната уредба, която те бяха направили.

На ъгъла на "Графа" /"Граф Игнатиев"/и "Шести септември" беше Книжарницата на художниците, от където си купувахме евтини, но качествени източногермански и съветски издания с репродукции и фотоси на произведения на изкуството – от древните Египет и Гърция до Матис, Брак, Пикасо и Кандински. Започнаха да се появяват и много хубави наши издания – Бешков, Ангелушев, Жендов...

Бяхме запалени кинаджии. Една пролетна вечер през 1966 г. към 12 часа, когато се бях приготвил да си лягам, на вратата се позвъни. Бяха приятели. "Обличай се. Отиваме да сме първи на опашката пред кино "Благоев" за филмите на Италианската седмица". Това беше Втората италианска филмова седмица. Отидохме в градинката пред хотел "Рила". Събрахме се 6-7 души. Организирахме и дежурство... На сутринта бяхме първи пред касата на киното. Няма да забравя "Евангелието от Матей" на Пазолини и "Джулиета на духовете" на Фелини. През октомври същата година бяхме закъснели да се наредим за билети за Втората френска филмова седмица.

В Студентския дом по това време имаше много активен киноклуб. От киноклуба организираха редовно кинолектории, на които бяха представяни различни режисьори. Кулминация на тази им дейност беше двегодишния Университет по история на киното – доколкото си спомням през 1966 и 1967 г. ...Любимите ни лектори бяха Тодор (Тони) Андрейков, Александър Александров и Христо Берберов.. Те ни запознаха с най-забележителното в киното – от братя Люмиер през Чаплин, Айзенщайн, Орсън Уелс, италианския неореализъм до Фелини, Антониони и Бергман, Бунюел, Куросава, Тони Ричардсън, Франческо Рози, френската Нова вълна - Рене, Годар, Трюфо. Техните филми бяха недостъпни за разпространение пред широката публика. Бяхме под силното влияние и на полското и чехословашкото кино. Много активни бяха полският и чехословашкият културни центрове. Филмите "Пепел и диамант" и "Канал" на Анджей Вайда и "Любовта на русокосата" на Милош Форман получиха голяма популярност. ("Строго охранявани влакове" на Иржи Менцел, доколкото си спомням, го дадоха само в Чехословашкия културен център.)

Възможностите да се гледат върховите постижения на световното кино в кинолекториите и филмовите седмици бяха ограничени – те не достигаха до широката публика. В многобройните киносалони на тогавашна София качествените филми се брояха на пръсти. В тях масово се прожектираха произведения в стил "социалистически реализъм" (главно съветски) или посредствени касови западни продукции.

Радвахме се на нашите немногобройни сполучливи филми. Тогава се появиха "На малкия остров", "Слънцето и сянката" и "Инспекторът и нощта" на Рангел Вълчанов. Остро сатиричният "Невероятна история" на режисьора Владимир Янчев по сценарий на Радой Ралин беше посрещнат с възторг. През есента на 1967 г. - шедьовърът "Привързаният балон" на Бинка Желязкова. Пуснаха го само за няколко дни преди да го свалят с гръм и трясък с решение на Политбюро /орган на компартията, в който беше съсредоточена висшата власт на режима/. Ще цитирам един пасаж: "Събитията и героите са разкрити през призмата на песимизма и неверието в човека. Противно на историческата правда, българските селяни от периода на Втората световна война са изобразени като полудива тълпа. Филмът представлява подигравка с човека, с човешкото и националното достойнство, с историческите традиции и героичните борби на българския народ." Това емблематично партийно решение е озаглавено "За някои явления на идеологическия фронт" и представлява директива за настъпление срещу свободомислието в българската култура (ЦДА, ф.1, оп.6, а. е. 6844, л.2).

Бяхме под силното влияние на Радой Ралин. Изваждам от библиотеката си купчината с негови сатирични книжки. Ето я излязлата през петдесетте години "Строго поверително" с предговор на великия Илия Бешков. Помня как успях да си я купя от антикварната книжарница на "Графа" (до тогавашното кино "Култура"). Вътре в нея откривам мои изрезки от вестници от 60-те години. В една от тях – от "Стършел", Васил Станилов пита по случай 3 март наши дейци на културата какво мислят за Освобождението на България. Радой Ралин отговаря: "Свободата – блян непостижим! На втория ден се превръща в режим." Между книжките е любимата ми "Личен контакт", която двама приятели ми подариха в началото на 1966 г. (издадена през 1965 г. в тираж 5 000 броя, тя беше разграбена за дни). Следват две книжки "самиздат" с епиграми: "Моля заповядайте" и "Безопасни игли" – моят приятел Геш Радославов беше взел назаем оригинални екземпляри, преписа ги на пишеща машина и оформи художествено няколко бройки. (Много от нас преписваха на пишеща машина, а даже и на ръка цели книжки и ги разпространявахме помежду си – така наречения "самиздат".) А ето и книжката "Люти чушки", написана от Радой Ралин и нарисувана от Борис Димовски, която, както много си спомнят, предизвика грандиозен скандал. Пусната на пазара през лятото на 1968 г., тя светкавично се разграбва, докато продажбите са спрени от режима и половината от тиража (20 000 броя) е изгорен по нареждане на ЦК. Двамата автори са уволнени. Уволнени са редакторът на книжката Зина Брезинска и директорът на издателство "Български художник Борис Ташев. С различни наказания са наказани още много хора. Обяснението за тази разправа дава във вестник "Литературен фронт" неговият главен редактор Богомил Райнов – според него книжката представлява "бракосъчетание на клеветничеството с подлостта" (бр. 48, 21.XI.1968 г.).

Не мога да забравя и прекрасните сатирични киноминиатюри "Фокус" – прожектираха ги в салоните заедно с новинарските пропагандни кинопрегледи преди основния филм. За тяхното създаване Радой Ралин успява да обедини усилията на десетки от най-добрите ни писатели сатирици, журналисти и режисьори. Дикторският глас беше на "шопа" Джони Пенков. Зрителите от сърце се смееха на каламбурите и се наслаждаваха на музикалните импровизации на състава на Милчо Левиев (останал в историята на българския джаз с името "Джаз фокус 65", дадено му от Радой Ралин). "Фокусите" просъществуваха от края на 1963 г. до 1965 г., когато на практика бяха спрени заради тяхното свободомислие. /следва/