Издигнах си паметник (откъс от "Зад завесата на соца")
"Зад завесата на соца" е новата книга на Калин Тодоров /издателство "Прозорец"/. Авторът е завършил право в Софийския университет. Той е бил журналист в БТА, във вестниците "Отечествен фронт" и "Отечествен вестник" и на свободна практика. Автор е на книгите "Кой уби Георги Марков" и The umbrella murder.
В "Описание" на "Зад завесата на соца" е написал: "По волята на съдбата баща ми Станко Тодоров беше два мандата министър-председател на България, председател на парламента и почти несменяем член на висшето ръководство на комунистическата партия. Покрай него имах възможност да наблюдавам хората, които изиграха важна роля в най-новата история на страната: Кимон Георгиев, Вълко Червенков, Тодор и Людмила Живкови, Борис Велчев, Александър Лилов, Петър Младенов и Андрей Луканов."
Калин Тодоров предостави на "Дневник" откъс от книгата:
ИЗДИГНАХ СИ ПАМЕТНИК
Човекът от народа...
В ранната утрин на топъл майски ден през 1987 г. с жена ми решихме да отидем до Правец. Искахме да видим отблизо паметника, който Тодор Живков приживе си беше издигнал. Виждали го бяхме само на снимки във вестниците и по телевизията – бронзов бюст, разположен в центъра на градчето, сътворен от големия скулптор професор Величко Минеков. Паметникът беше тържествено открит три дни преди 70-ата годишнина на Живков – без него, естествено, но в присъствието на други членове на Политбюро, местни първенци и много граждани. В словото си Пенчо Кубадински доволно заяви: "Този ден е един от най-радостните и най-щастливите за българския народ."
А през тези радостни и щастливи дни кризата вече сериозно нагазваше българския народ. Хранителните и другите насъщни стоки за бита бяха започнали да изчезват от рафтовете на магазините. За сметка на това пък цените растяха. Но не и в Обетованата земя, наречена Правец. За нея старателно се грижеше най-достойният й син. От забутано селце тя бързо се беше превърнала в китно градче с много промишлени цехове, кокетни блокчета, зеленина и специално снабдяване.
Именно това снабдяване беше една от причините в края на тази работна седмица да пътуваме за Правец, решени да съчетаем поклонението пред паметника с малко пазар. По пътя обаче една безцеремонна оса се вмъкна в "Лада"-та и ужили съпругата ми по средния пръст на дясната ръка. Той страшно се поду и се вдърви в неприличен жест. Когато стигнахме до центъра на градчето и слязохме пред паметника, жена ми посочи към него с пръста, където я ужили осата, и възторжено се развика: "Ето го Тодор Живков". На майтап, ама и не съвсем, й се скарах:
"Затваряй си устата, че ей сега ще дойдат да ни арестуват." Но докато се разхождахме по чистите, спокойни и слънчеви улички, съпругата ми продължаваше да показва табелите със същия пръст. А улиците бяха кръстени, изобщо не се шегувам: "Тодор Живков", "Мара Малеева", "Людмила Живкова", "Владимир Живков", "Янко" (партизанското име на Първия). По онова време в София се разказваше виц: Тодор Живков наградил Владимир Живков с орден "Людмила Живкова".
Когато Първия реши да се увековечи приживе, идеята му за паметника срещна известна съпротива дори във висшето ръководство на партията, което иначе го слушаше доста безропотно. Затова му беше необходима предварителна подготовка. Първо Живков беше удостоен за втори път със званието "Герой на България", а след това излезе партийно решение, че два пъти героите имат право на свои мраморни или бронзови копия. После излезе и план-график за тяхното увековечаване, където на първо място фигурираше съветският ръководител Леонид Брежнев. Следваха легендарните дейци от съпротивата Боян Българанов и Цола Драгойчева, а Тодор Живков беше поставен на пето място. (Бюст на Брежнев се появи в градинката срещу мавзолея на Батенберг, но във времената на "перестройката и гласността" тихомълком изчезна. Съдбата му по-късно последва и паметникът на Ленин пред Булбанк.) Накрая, на едно писателско събиране, Георги Джагаров уж някак случайно забеляза, че фигурата на Живков е "сякаш създадена да бъде форма на устрем, на воля, на постоянно движение". Това изявление нееднократно беше тиражирано по вестниците, радиото и телевизията и окончателно трасира пътя към издигането на паметника.
Известно време след поставянето на бюста Първия се усети, че този път май сериозно е прекалил. Предстоеше посещение на Горбачов, планът беше да му бъде показан и Правец, а паметникът никак нямаше да хареса на госта. Затова Живков инициира заседание на Политбюро, на което бе прието демагогското решение "За атрибутите на властта". С него се декларираше отказ от манифестации и от портрети на вождовете на публични места, а Народният дворец на културата, кръстен на Людмила Живкова, беше преименуван. Някои държавни сгради като тази на "Булгартабак" при "Попа" бяха отстъпени на народа. (Народът не свари да се порадва на сградата, защото я грабна Делян Пеевски, но и това вече е друга история.) Решението предвиждаше и демонтаж на паметника. Месец след като бяхме ходили в Правец и имахме късмета да го видим за последно, в една неделя срещу понеделник, на 12-ти юли, когато хората не са на работа, бюстът беше скрит зад ограда на УБО и кротко демонтиран, без от него да остане и следа.
Оказа се, че все пак следа е останала, поне в съзнанието на много хора. Десетина години след тази история България вече береше първите плодове на историческия Преход. Промишлеността беше разграбена и разрушена, а селското стопанство колабира. Хиляди хора останаха без работа и така се роди острата носталгия по времената на соца. В година първа на новия век общинарите от Правец поискаха отново на площада им да има паметник на Тодор Живков. (Наскоро и жителите на родното му село Лозница също поискаха паметник на Пенчо Кубадински.) И така 2,6-метров бронзов монумент на Тодор Живков, при това в цял ръст, отново беше поставен в центъра на неговото градче. На тържественото откриване присъстваха важни гости от София –президентът Георги Първанов и главният секретар на Министерството на вътрешните работи Бойко Борисов (докато пишех тази книга, все още министър-председател на България).
