като включва също множество ценни снимки, както и библиография по темата. В периода 2011 – 2013 г. съставителите са работили на терен, като посещават някогашните места на принудително заселване, придружени от хората, които им разказват своите истории.

Във въведението на книгата Клаудия- Флорентина Добре проследява историята на депортациите в Румъния, започнали още през 1944 г. Първата вълна обхваща хора от немското малцинство, обвинени в колаборация с нацистите. Те са последвани от изселване на семейства на земевладелци и индустриалци, а по- късно от селяни, които се противопоставят на колективизацията. След 1955 г. освободени политически затворници и лагерници, са принудително заселени на различни места. Повечето от тях са заселени в селата, изградени преди това в Бараган след депортацията в 1951 г. В 1967 г. властта обявява депортацията на румънски граждани за незаконна.

Клаудия - Флорентина Добре подчертава, че най-трагичният епизод е през юни 1951 г., когато около 44 000 души, които живеят в 25 километровата ивица до границата с Югославия, са депортирани в Бараганската равнина. Това е строго секретна и репресивна акция, при която германци, българи, сърби, евреи, румънци, мегленити и македонци (власи от Македония) и други, смятани за "опасни" за властта хора, внезапно са вдигнати от родните им места, депортирани с влакове и заселени сред равнината, където те трябва да си изградят нов живот.

Част от тях са под подозрение, че симпатизират на Йосип Броз Тито, а други – че са против колективизацията на селското стопанство. Натъпкани с хора, конските вагони прекосяват Румъния

от югоизточната й част към североизток.

Там, в Бараганската равнина, на всяко семейство се дава по 2500 кв.м. земя, където през лятото и есента на 1951 г., възрастните, заедно с децата си, трябва сами да си изградят къщи (някои си спомнят, че сами трябвало да си правят и тухли), да построят училища, здравни служби, милиционерски участък, складове и всички други необходими за селищата сгради, преди да е настъпила зимата.

Заселниците са освободени през 1955 г., като обаче за цял живот запазват стигмата на "принудително заселени". И все пак не всички получават пълна свобода на ново заселване. За много от тях остава невъзможно да се завърнат в родните си места или им се забранява да живеят в Букурещ и в някои други региони на страната.

През 1967 г. Чаушеску критикува политиката на принудително заселване като противоконституционна и незаконна. Вземат се мерки да се изтрие паметта за тези събития. Това изличаване, определено от авторката като Damnatio memoriae освен премълчаването, включва унищожаването на селищата. Хората в тях, които са вече твърде стари, за да желаят да се местят, сега отново са изселени. След 1964 г. булдозери унищожават къщите и други сгради в повечето села, а останалите с времето се разрушават, като остават да съществуват само в паметта на някогашните си жители. След 2000 година някои от селата са частично възстановени, изграден е и паметник на тези събития, заснет е и документален филм.

Включените в сборника интервюта с някогашни заселници, повечето, от които тогава, когато са депортирани със семействата си през 1950-те години, са били деца, са направени през 2011 и 2012 г. Разказите са придружени с кратки биографии. Сред интервюираните са Виктор Гайдамут, училищен инспектор в Калараш, Моника Константинеску, учителка по немски език, родена в Тимишоара, Леонид Галачи – агроном. Грета Донту, родена на 16 юни 1951 г. е била едва на два дни, когато на 18 юни семейството е депортирано. За нея къщата, която родителите й успяват да издигнат на новото място през лятото на 1951 г. – малка къща с две стаи, покрита със слама, е родният дом. Тя, както и други разказвачи, си спомнят, че

От годините, прекарани в Бараган, някогашните деца имат пъстри спомени – те са запазили картините на нищетата и трудностите там, но и хубавите моменти от своето всекидневие, белязани от стремежа на семействата, макар и в най-трудни условия, да изградят дом и дадат сигурен подслон на децата си, да ги насърчават да учат, да си създадат радости според възможностите. Грета Донту си спомня, колко чиста и спретната е била тяхната къща в село Фундата, подредена според бесарабските традиции на семейството.

Особено вълнуващо е интервюто на Клаудия Добре с Домника Малофей, нейна учителка по румънски език, родена през 1946 г. "Един ден, – разказва тя – една сутрин, един самолет се приземи при езерото. Събраха ни и тогава една жена – не зная коя беше тя, подозирам, че беше Ана Паукер, започна да скандира като мъж: "Не се съмнявайте, че няма да напуснете никога това място, тук ще останете! Недейте да си седите така, ами си стройте къщи!". Хората започнаха да си правят tule – така там наричаха тухлите. Млади и стари – имаше там и стари хора, а моите родители бяха много млади – всички строяха къщи. Трябваше да построим и община, а също и училище, полиция, клиника. []

В послеслова на книгата Клаудия – Флорентина Добре обобщава своя критичен анализ на интервютата: "За нас, изследователите – пише тя, жизнените разкази, събрани от нас, са и уроци за живота. Уроци как могат да се преодоляват трудности, как могат да се създадат интимни пространства, дори, когато частният живот е изцяло под властта на публичния, как може да се запази достойнство в унизителни условия; уроци по солидарност и човечност, уроци по памет и по забрава. Разбирайки този аспект, обаче, ние се опитвахме да запазим критична дистанция, необходима за разбирането на мемориалната реторика за бившите изселници. От друга страна, ние поехме мисията да пренесем този дискурс към другите, както и да му придадем научно измерение, което да му отреди място в историографията на комунистическата проблематика."