- С вярата се срещнах напълно случайно на Богоявление през 2008 г. Тогава скачах за кръста в село Згориград, балканско селце до Враца. Бяха направили вир специално за случая, но нямаше кандидати да влязат в ледената вода. Накрая един господин и аз се съгласихме и докато се оправим да скочим, се "навиха" още хора, въпреки че беше много студено: около -20 градуса. Имах късмет да извадя кръста, а след това се събра селото. Видях, че хората не са загубили вярата си и разчитат не нея, за да се справят с определени трудни ситуации. Реших, че искам така да помагам на хората: ходих няколко пъти да помагам в църква, казаха ми, че че има възможност да ме покръстят за дякон, приех го на драго сърце. Но съм протодякон, както е бил Васил Левски едно време, тоест съм покръстен за дякон, но не съм учил в семинария, за да стана официален църковен служител.

- Тук можеш да видиш всичко, има изключително голямо разнообразие от случаи и пациенти. Харесва ми адреналина, дори мога да кажа, че се чувствам спокоен, когато има адреналин покрай мен. Това е школа, през която трябва според мен да премине всеки новозавършил лекар за някакъв период от време, за да развие рефлекси да реагира във всякакви ситуации.

- Почти на всяко дежурство се срещаме с хора, които имат съмнения за коронавирус. В тези случаи обличаме специалното облекло за еднократна употреба и отиваме на адреса. Виждал съм хора с положителни проби, които са си вкъщи и са в добро здраве, виждал съм и хора с положителни проби, които са в изключително критично състояние. Транспортирали сме и хора да им се направят тестове, за да не заразят други.

- Ние сме първата линия на първата линия и отиваме в домовете на хората, където най-вероятно заразата вирее. Още с отварянето на вратата виждаш страха в очите им, който не могат да опишат, защото досега не са се чувствали така. Всеки човек ме е докосвал по различен начин. Но лошото е, че преди да им се случи, всички се отнасят пренебрежително и си мислят "това на мен не може да ми се случи", а все пак целият свят страда от тази пандемия.

- Всяка ситуация е строго индивидуална. На тези, които са вярващи, гледам да им въздействам с вярата. На тези, които вярват в медицината, гледам да им въздействам с наука, точна терминология и медицински факти. Когато човек чувства живота си застрашен, тогава показва истинската си същност. Но това е Божа работа, ние всички сме хора на този свят, тук сме временно.

- Да, случвало ми се е да сляза на адрес и докато преглеждам, изведнъж, по-често някой от възрастните да каже "Ти не си ли младото докторче, където тука помага по църквите?". Става ми топло на душата, че са ме разпознали, че виждат, че има млади хора, които въпреки времената, в които живеем, искат да помагат на хората: независимо дали с медицина или с вяра - лекуване на душата.

Ако разберат, че съм протодякон, колкото и да е критична ситуацията, самото усещане, че там има духовен човек, създава много по-мека обстановка. Струва ми се, че хората стават по-спокойни, а това помага и на лекарската ми работа.

- Ние сме просто хора на този свят. Всяко нещо има своя край.

- Откакто започна извънредното положение, в Спешна помощ сме на доста по-затегнат режим и аз съм от тези, които дават извънредни дежурства. Всичките ми свободни дни съм на работа и нямам време за другото. На Великден също ще бъда на работа.

- За да стана нещо повече, трябва да уча в семинарията. А съм се заел с медицина, което е обучение до живот - всеки ден излизат нови работи и си е постоянно четене. Така че, предпочитам да помагам на хората да поддържат вярата си и да лекувам душите им, но и телата им.

- Това е една лична отговорност, която всеки поема за себе си, преценявайки всички рискове: дали си заслужава да отиде в храм, да запали свещичка и да се помоли или може да остане вкъщи, да бъде защитен, да бъде защитено и неговото семейство и отново да запали свещичка, и да се помоли. Все пак Господ е навсякъде, във всички и във всичко. Дали ще си в храм или вкъщи, ако молитвата ти е от сърце и душа, тя ще бъде чута.

Религията не е казала "Иди в храм". Посланията ѝ са по-скоро да бъдем смирени, да мислим за обществото, за близките си. Нали все казваме, че нямаме време за семействата си - ето, сега ни се дава възможност да им се отдадем и да се смирим. Това ни учи вярата. Коронавирусът ще отмине. Всичко ще бъде наред.