Българско семейство 2.0: Историята на Радина и Деница
"Дневник" публикува откъс от книгата "Смелостта да бъдеш" с истории на хора, потърсили правната помощ на сдружение "Действие".
Българско семейство 2.0
Радина и Деница
Правен казус: Приемане на фамилното име на партньорката
Т: Бихте ли се представили?
Д: Казвам се Деница и работя като специалист Институционални партньорства в "Заедно в час". По образование съм историк.
Р: Аз съм Радина, от Панагюрище съм. Завършила съм ландшафтна архитектура, но от осем години се занимавам с дигитален маркетинг и от съвсем скоро имам нова работа, което е много голяма промяна, защото работя от вкъщи - чудесно пасва на моя стил на живот. Двете с Деница сме заедно от шест години. Имаме един син, който се казва Калоян и спи оттатък. Оженихме се на 13 март 2019 г. в Дания.
Т: Как се запознахте?
Д: През 2012 г. работех във Free Sofia Tour - организацията, която прави безплатни туристически обиколки на София, вече и на други градове. Аз интервюирах новите гидове, Радина кандидатстваше и беше одобрена. Сприятелихме се, сближихме се много и след две години станахме гаджета.
Т: Трудно ли е да работиш с партньора си?
Д: Ние сме много различни като характери и като навици. Радина става и обича да свърши всичко рано, аз преди 11 часа не мога да функционирам. Но ние работим заедно реално от осем години, тренирани сме, така че не бих казала, че ни е било по-трудно да взимаме решения по служба, защото сме във връзка.
Р: По-скоро имахме етичен проблем с това, че сме на ръководни позиции в Управителен съвет, който се състоеше от трима души - Деница, аз и още един колега.
Д: Изкарахме си мандата, но решихме да преследваме съвсем други неща в живота. Първото, което направихме, беше да кандидатстваме за една и съща организация, която и двете харесваме - "Заедно в час". Не държахме да работим отново заедно, но нямахме и нищо против такъв вариант.
Р: Всъщност кандидатствахме не за учители, а да сме част от администрацията. Деница все още е в "Заедно в час". Нея я взеха. Мен не ме взеха.
Т: Защо?
Р: Нямах много опит с това, което те търсеха. Сега от перспективата на времето май се радвам, че стана така.
Д: Да. Тогава тя получи покана от Уча.се да работи като маркетинг специалист, впоследствие стана маркетинг директор там.
Т: Разкажете ми малко повече за сватбата. Как решихте да направите тази голяма крачка? Защо избрахте точно Дания?
Д: Наши близки приятели, те са двойка момчета, които много искат да имат дете, бяха разглеждали всякакви варианти. Бяха минали през сурогатство, осиновяване от чужбина и какво ли още не, но държаха да го направят като двойка. И след всички проучвания се бяха спрели на вариант за осиновяване от чужбина, който позволяваше еднополова двойка да осинови и да изведе детето от страната. За целта трябваше да живеят на един и същи адрес и да имат брак.
Съответно, те се преместиха на един адрес и започнаха да проучват въпроса с брака. Оказа се, че в Дания е най-лесно, безболезнено, евтино и бързо да се ожениш. В много държави трябва да имаш уседналост и да изпълниш някакви други условия. Докато в Дания документите се подават онлайн, отиваш в уречения ден, подписваш и си тръгваш. Друга двойка, момичета, пак от нашия приятелски кръг, бяха казали, че искат да се оженят и те с тях в Дания.
Д: Те имат осиновено момченце, на 4. Нашият и техният син се появиха по едно и също време. И когато те двете се решиха да направят тази стъпка, аз много ги разпитвах. Ради беше във втората година от майчинството. Живеехме с една заплата плюс 380 лева. Въобще не ни беше до това. Имахме съвсем други притеснения, например това дете кога ще се научи да спи (смее се). И говорихме с момичетата защо го правят. И тя каза просто: "Виж, не се знае кой ще спечели изборите и на какво основание ще се налага да търсиш убежище в друга страна." Това беше нейният аргумент.
Р: И този аргумент стана лайтмотивът на нашата сватба. Деница каза: "И ние трябва да се оженим. Просто трябва да узаконим нашата връзка."
Д: От време на време много силно искам да емигрирам. В други моменти желанието да емигрирам е по-слабо, но то рядко ме напуска в последните години. Не защото съм гей. Просто не мога да понасям политическата ситуация в страната. Но един от важните доводи в полза на брака е, че ако отидеш да работиш в Германия и жена ти и детето ти са с тебе, те са ти никакви. Тоест, те нямат право да стоят там повече от шест месеца.
Р: Взехме окончателно решението в края на 2018 г., когато разбрахме, че в Дания предстоят промени и евентуално ще въведат по-строги изисквания за чужденци. Част сме от една група на ЛГБТИ родителите в България. Там една от двойките, сключили брак в Дания много по-отдавна, примерно през 2015 г., бяха разказали за сватбата си. Тогава доста от двойките в групата, които вече имаха деца, просто се амбицираха, защото се говореше, че ще има промени в датското законодателство, които ще забранят на чужденци да се женят в страната толкова лесно. (Това се очакваше, но не стана.)
Затова доста хора от групата побързаха да подадат документи. Много е прагматично, но когато имаш дете, започваш малко повече да се притесняваш за определени неща. И за нас това формализиране на взаимоотношенията беше продиктувано от стремежа да имаме нещо официално зад гърба си. Брак, който би означавал на хартия в някоя демократична европейска държава, че и двете сме майки на детето. Връзки като нашата трябва да се узаконяват, да стават по-видими.
Д: Очаквахме, че ще променят условията в Дания след 1 януари. Имахме точно два месеца - ноември и декември, да подадем документи. Решихме го в рамките на седмица, по следния начин: "Абе, искаш ли да се оженим?" - "Да, то май ще има смисъл, плюсовете са този и този." Нямаше нищо романтично. Беше изцяло по сметка.
Т: Прагматично решение?
Д: Ние и преди това бяхме сгодени. Към брака пристъпихме чисто прагматично - подписване на някакъв договор, който ти дава пакет права.
Р: Всъщност датата беше емблематична за нашата връзка - 13-и. На 13 март в Дания беше страшно студено. Но най-хубавото беше, че моята майка, сестрата на Деница и нейният приятел и още 6-8 души дойдоха с нас. Взехме си едно голямо Airbnb и си направихме една средно голяма датска сватба. Между другото, Деница Любенова по случайност беше в Дания и дойде на нашата сватба.
Т: Разкажете ни за Калоян. На колко годинки е сега? Как взехте решението да имате дете?
Д: Аз много исках. Когато станахме двойка, вече се познавахме доста добре, бяхме толкова близки, много се обичахме. Бяхме вече на 29. Започнах да говоря за деца, като смятах, че Радина трябва да роди първа. Бях много въодушевена от идеята да имаме близнаци. Тя - не толкова.
Р: Като цяло бях много притеснена от перспективата да имаме дете двете заедно. Винаги съм знаела, че искам деца, просто много се притеснявах тези деца да не страдат заради конфигурацията на нашето семейство. Това беше огромното ми притеснение в онзи момент. Чудех се честно ли е да създаваме дете в страна, в която ще му се подиграват, че има две майки.
И тогава, в точния момент, дойде едно интервю с Гоги. (бел. ред. Глория Филипова провежда интервюта като част от работата си по изследване на ЛГБТИ семействата в България, издадено от Фондация "Билитис")
Д: Опитвах се да я убедя, че децата винаги се подиграват едно на друго, независимо за какво. На децата, които имат хетеросексуални родители, им се подиграват за щръкналите уши, за това, че не могат да казват "р", че не могат да ритат топка.
Р: Обясни ми, че всъщност на децата това им идва естествено. Разбира се, значение имат и нагласите. Ако в семейството бащата псува и обижда на "гей", това отношение се попива от малките.
Решихме да се видим с Гоги. На тази среща разбрахме, че в България има семейства като нас, с деца. Аз не знаех.
Д: И аз не знаех, бях гледала само по филми като The L Word.
Т: Някаква абстракция на фона на българската действителност.
Р: Да. И се оказа, че всъщност тези деца са на 5, на 7, на 12 години. Тоест, има хора, които са направили тази стъпка доста по-рано. Гоги ни свърза с две семейства. Аз бях доста притеснена. Като начало ние не знаехме технически как се случват нещата.
Д: Предполагахме, че трябва асистирана репродукция, но просто умирахме от срам да отидем при случаен гинеколог и да му кажем, че искаме бебе и той да ни натири, да ни поръси с чесън и светена вода и да ни изгони.
Р: Гоги ни даде мейлите на тези две семейства, едно в Пловдив и едно в София. Те ни описаха много мило и подробно целия процес. С всякакви детайли - от кое колко струва до уверения, че всичко ще бъде наред.
Д: Изреждаха конкретни лекари, конкретни клиники, какво трябва да знаем, какво да следим. Цялата информация, от която имахме нужда. И изведнъж всичко стана много реално.
Р: Тези момичета от София ни поканиха у тях да се запознаем, да видим детето. Всъщност, не знам за Деница, тя винаги е била по-смелата в тези начинания, но на мен лично това ми даде много голямо успокоение, че, ето, има други такива семейства и тези деца са добре, значи всичко ще бъде наред. След това просто последвахме стъпките на едното семейство. Избрахме техния лекар. Отидохме в клиника "Щерев".
Във формуляра попълних Деница като мой партньор. В кабинета влязохме двете. Лекарката ни погледна и попита: "Момичета, как мога да ви помогна?" Аз много притеснено казах: "Ами, искаме бебе". Тя попита коя е Радина, казах "Аз" и така започна всичко. Лекарката ни е най-прекрасният човек на света. Препоръчахме я на всички други наши приятели, на които им се е налагало, включително хетеросексуални.
Тя е супер отворена към тези неща, много е готина. Като ни види, много ни се радва.
При мен се получи от първия път, с по-простата процедура. Иначе донора си го избирахме много дълго време. Какви да са му очите, колко да са му дълги краката, какво да му е PhD-то. (Смеят се.) Странно беше.
Д: Това, между другото, си заслужава отделен разговор. Представи си, че трябва да избереш как да изглежда детето ти без да имаш емоционална обвързаност или дори представа кой е този човек. В тази банка има милиони дарители. Милиони варианти на сперма, която носи определена генетична информация. И ти можеш да избираш донора буквално както си избираш пералня. (Смеят се.) Можеш да филтрираш всякакви характеристики.
Т: Колко детайлни са описанията?
Д: Изключително детайлни. По отношение на донора може да зададете каква раса да е, приблизително колко да е висок, може да си изберете цвят на очите и косата. Понеже ние нямахме претенции, системата изплю ужасно много резултати. Ако просто искаш да е европеиден и да е с ръст метър и 70 до два, има стотици варианти.
Към всеки профил има нещо като лексикон. За всеки един от донорите можеш да научиш любимия му детски спомен, на какъв инструмент свири, какво обича да яде, какъв му е любимият цвят. Всичко.
Р: Имаш писмо, имаш запис на гласа му и нещо като мотивация защо е решил да стане донор на сперма.
Д: Имаше тест за емоционална интелигентност. Имаше супер много неща. И това беше може би едно от най-трудните неща - да се спрем на донор, за който и двете да сме съгласни. Както стана дума, ние сме ужасно различни и беше много трудно да се спрем на един и същи човек. Защото ти не го избираш да живееш с него, ти избираш най-добрата генна конфигурация. Имаш и родословното му дърво: кой от какво е починал, кога. И, нали, нашите баби и дядовци са пълни с диабети и инсулти, обаче ние го гледаме този донор да няма капка лоша кръв. (Смеят се.) Просто когато човек получи тази възможност и избор, става много злобно същество, крайно нетолерантен. Беше много интересно като преживяване.
Р: Синът ни се роди на 1 ноември 2017. Развива се чудесно. Вече ходи на частна детска градина. Там ни приемат с отворени обятия.
Д: Всички институции, с които сме имали взаимодействие досега покрай отглеждането на детето, са били тотално окей с нашето родителство.
Т: Разкажете ни за опита си с българските институции. Вие имате брак, имате дете. Какво пише в акта му за раждане? Как вашият брак изобщо фигурира или не фигурира в очите на българските власти на местно и друго ниво? Имали ли сте проблеми с тях?
Р: Реално първият административен проблем беше второто име на сина ни, защото аз се казвам Радина, но не искахме да е Радинов, защото не ни харесва, и искахме да е Радев. Реално той получи второто име на баща ми, защото имаше дребна административна спънка да е точно както ние искаме. По-късно разбрахме, че не сме били достатъчно настоятелни това да стане. Иначе той носи моята фамилия. Калоян се роди преди да имаме сключен брак.
Следователно за Деница не произтичат автоматично права не само в България, но и в повечето държави, в които са признати браковете, просто защото бракът е сключен след раждането на детето. Нашата идея беше да направим някакви постъпления за узаконяването на брака си тук. След като се оженихме, заедно с "Действие" подадохме документи всъщност заведохме дело в Софийския районен съд за промяна на името на Деница.
Идеята беше Деница да получи моето фамилно име, което е и фамилното име на детето. И така тримата да носим една и съща фамилия. Тази идея много ни развълнува.
Заведохме делото с искане Деница Йорданова Тодорова да стане Деница Йорданова Петришка, защото ние имаме сключен граждански брак, имаме дете, което носи фамилното име на Радина Петришка. Искаме всички да сме със същата фамилия. Бяхме обяснили, че могат да произтекат проблеми от това, че Деница е с различно фамилно име, а реално му е майка - например, да ѝ откажат достъп в болницата.
Съдът поиска доказателство, че живеем в "активно хомосексуално съжителство". Това е точен цитат. Като допълнителни документи приложихме свидетелството за нашия сключен граждански брак, преведено и легализирано, акта за раждане на детето, снимки от сватбата.
Д: Дадохме снимки да докажем, че не сме се срещнали вчера. Бяхме избрали снимки от съвместни почивки през годините с описания къде сме тук, коя година, кое село.
Р: А съдията въобще не ги погледна.
Д: Няма значение, ние се раздадохме. Деница Любенова ни беше обяснила, че това може да стане със свидетел, и извикахме още един свидетел, който трябваше да потвърди, че ние живеем заедно и сме двойка.
Р: Всичко продължи по-малко от десет минути. Съдията ме попита съгласна ли съм Деница да носи името ми, попита свидетеля от колко време се познаваме и това беше. Чакахме месец-два за постановлението. Излезе положително решение. Съдията отчете, че ние живеем в активно хомосексуално съжителство и имаме дете, което "отглеждаме заедно".
Освен това, той се беше основал на това, че има хетеросексуални двойки, които не сключват брак, но жената иска да носи фамилното име на мъжа и те завеждат подобно дело. Ако на нас ни откажат, това би било дискриминация.
Това беше неговият аргумент защо е позволил. Разрешиха на Деница да си смени фамилията, последва смяна на документите, визитките, подписа в имейла и пр. Дори все още не съм свикнала - когато се представя по телефона, аз всеки път подскачам, като я чуя да казва моето фамилно име. Но това е супер! Имаме обща фамилия - аз, детето и Деница, всичките сме Петришки. Това беше нашето малко, важно за нас нещо, което не значи нищо за нито една институция в България.
Сега Деница може да го заведе на лекар и да каже: "Аз съм Деница Петришка, това е Калоян Петришки" и никой няма да пита: "Вие майка ли сте му?", което беше един от нашите страхове.
Още в момента, в който се оженихме в Дания, бяхме решили, че веднага ще регистрираме нашия брак в общината.
Дени не толкова, но аз винаги съм мислила как трябва да направим нещо, т.е. да използваме този брак, нашето дете за по-голяма видимост, да покажем: "Ето, ние съществуваме, трябва да получим някакви права." Досега институциите по никакъв начин не ни разпознават. Част от двойките в нашата ЛГБТИ родителска група са направили завещания.
Ние не сме подготвили завещания, просто се надяваме на разбиране от нашите семейства, ако нещо се случи с мен или Деница - ако аз умра, искам Деница да получи детето. Но Дени няма никакво право върху детето ни. Тя е собственик на апартамента, в който живеем. Ако нещо се случи с нея, хипотетично нейните родители биха могли да изгонят мен и детето ни от там. Не сме припознати никъде. Не можем да притежаваме нищо общо, не можем да вземем заедно кредит.
Но като цяло, според мен, когато се изправят лице в лице с теб, хората са много по-склонни да те приемат, отколкото когато за тях си само "този лош гей, който ходи на прайд."
Д: В интерес на истината, до този момент не сме имали никакви проблеми. И двете получаваме много подкрепа - от приятели, в работата. Аз отговарям за партньорствата на "Заедно в час" и работя с над сто съвсем традиционни български училища. Някои от директорите знаят за мен и няма никакъв проблем. Същото е с педиатър, болници, ето дори със съда. Накратко, ние в нашето ежедневие срещаме несравнимо по-адекватни хора от тези, които виждаме във форумите. Така че за мен нещата извън интернет изглеждат по различен начин.
Има и такъв парадокс: отиваме на почивка в Гърция - женени сме, връщаме се - не сме женени. (Смеят се.) Това е доста голяма шизофрения и малко ме обърква. Буквално щом прекрачим границата, се променят нещата. Сестра ми живее в Германия - като ходим при нея на гости, ние сме легитимно женени, защото Германия признава този брак. Връщаме се в България - не сме женени. Как става този номер?
Т: Какъв е изводът? Че трябва да има някаква видимост, да се чува за такива дела, съдиите да виждат такива хора?
Р и Д: Да!
Р: Аз съм човекът с малко повече притеснения в нашата връзка. Деница е по-директна, по-открита. Е, като влезе в магазина, първото нещо, което казва, не е: "Здравейте, аз съм гей, имам съпруга и това дете е направено в "Щерев"." (Смеят се.) Но в определени житейски ситуации, в които се налага да обясниш кой си, чие е това дете, просто го заявяваш най-спокойно. Именно това дава тази видимост пред обществото и повече знание, така различието се нормализира. Когато повече хора виждат подобни семейства като нашето и не само ги признават, ами им се кефят, тогава ще стане. Това е начинът.
Д: Аз съм жена, но съм небиологичен родител. Когато хората чуят, че имам дете, те приемат, че съм го родила аз. Интересно е как никога не предполагат, че е осиновено. Мисля, че жени, които осиновяват, биха имали абсолютно същия разговор. И като започнат да ме разпитват за раждането или за кърменето, неизменно стигаме дотам: "Аз всъщност имам жена. Тя е биологичната майка и двете отглеждаме нашия син."
Налага ми се да го разяснявам много често. Радина може да води разговори за раждане и кърмене, без да се налага всеки път да съобщава обстоятелствата Но, да, просветляваме хората винаги когато имаме възможност. За щастие ние никога не сме се чувствали и дано никога не се почувстваме физически застрашени. Знам, че това не е валидно за много голяма част от ЛГБТИ обществото. Освен в интернет, не ни се е случвало да се сблъскваме дори с елементарна проява на хомофобия.
Не че излизаме много, но не сме и в изолация. Имаме социални контакти. А! И нещо много хубаво, което не казахме, а винаги искам да го споделям: когато Калоян се роди, "Заедно в час" ми дадоха "бащинство". Прекият ми мениджър говори с тогавашния изпълнителен директор и каза: "Ти имаш право на тези дни, независимо, че законът не ти ги дава." И ме пуснаха в платен отпуск 14 дни. Това е един от примерите защо все още живеем тук.