Портрети на жени, загинали от домашно насилие, прозират през изложба със снимки на вещите им

Портрети на жени, загинали от домашно насилие, прозират през изложба със снимки на вещите им

Портрети на жени, загинали от домашно насилие, прозират през изложба със снимки на вещите им
Недочетена книга, любим ключодържател, червило - снимки на личните предмети на жени, убити от партньорите си, ще бъдат показани в изложбата "Вещи безценност", която се открива тази вечер на оградата на Британския съвет - на ъгъла на улица "Кракра" и "Оборище" в София. "Колкото и универсални, личните предмети създават връзката на припознаването и съзерцанието в памет на неповторимите хора, които сме загубили завинаги", се казва в описанието на събитието. Изложбата е част от проекта "Да излезем от кръга на полово базираното насилие срещу жени и деца в България" на Българския хелзинкски комитет (БХК) в партньорство с Алианса за защита от насилие, основано на пола (АЗНОП). Автор на фотографиите е Анна Стоева (кратко интервю с нея в края на текста)
"Вещи безценност" имат идеята да свържат зрителя с всяка от жените, използвайки предметите като ключ към човека, който е била", пишат още от организаторите. Експозицията ще може да бъде видяна до 28 октомври, като след това ще бъде показана и на други открити локации в София.
"Вещи безценност" е част от кампания на Българския хелзинкски комитет и АЗНОП към проект за превенция на насилието, основано на пола. В рамките на кампанията стартира и сайтът spasena.org в помощ на хора, страдащи и засегнати от домашно насилие. Предстои и разпространение на социално ангажиран видеоклип по темата с ново изпълнение на песента на ПИФ «Приятел», която групата специално предостави за кампанията.
Авторът на изложбата пред едно от паната.
Авторът на изложбата пред едно от паната.
Анна Стоева, фотограф: Връщането към хората, които сме загубили, е пътят към справянето с болката
Как се появи идеята за тази изложба?
- Идеята дойде от цялостната идеята за кампания и за видеото към нея, които се въртяха около идеята за женското приятелство. И как може с подкрепа между приятели да се намерят стъпки за вадене на жени, попаднали в ситуация на домашно насилие. И там се появи този образ на липсващата приятелка, на човека, който сме загубили. И след това дойде идеята да разкажем, да се свържем с този човек чрез предмети. Но тъй като, за да се проучи тази тема, ми се наложи да изчета всевъзможни медии от всякакъв вид и характер, със сензационните новини около смъртта на тези жени, където не се научава нищо лично за тях.
Идеята е с изложбата да разкажем какви са били, с техните хобита и професии, с малките им джунджурийки, които показват характер. Те хем са много индивидуални, хем са много универсални и всяка една от нас може да се припознае в тях. В един пълноценен човек, който не е получил подкрепата, за да се спаси от ситуацията на насилие.
Какво е усещането да се снимат и разглеждат тези предмети?
- На мен ми е сложно да кажа какво е усещането да се разглеждат, защото толкова дълго време съм ги снимала и монтирала. Но процесът да ги получа, за да ги заснема, беше много интересен. Защото всеки портрет натюрморт беше предшестван от дву-, тричасово интервю с роднината, събирал предметите - дали майка, сестра или приятелка. Тези разговори се превърнаха в много вдъхновяващи истории за тези жени. Те всички са били много предприемчиви, с чувство за хумор, много бойни и след това в тези предмети аз виждах аспектите от една супер многопластова личност, а не просто жертва от вестникарско заглавие. Жените, които са намирали начин да продължат и са се борили, защото много от тях са загинали. след като са се разделили с насилника си, който не е могъл да приеме този факт.
С близките на колко жени се срещнахте?
- С четири.
В България има оглушителна тишина по темата за полово базираното насилие. Защо според вас е така?
- Това, с което аз се сблъсках, докато се опитвах да намеря семейства, които да се включат в изложбата, беше желанието да се избяга и да се забрави, а не с желанието да се говори. Мисля, че това е свързано и с това по какъв начин темата се покрива в медиите, как се акцентира върху сензацията, а не се разглеждат възможните решения, не се обвързват с това какви законодателни промени трябва да се случат и какви промени в прилагането на закона. Семействата имат една горчивина от сблъсъка с медиите, които са ги търсили при отразяването на тяхната лична трагедия, а от друга страна в България често забравата се разглежда като лек и ние сме склонни така да подхождаме. Но това не е така. Говоренето, връщането към хората, които сме загубили, за да ни остане споменът, а не само бариерата да не искаме да се връщаме към болезненото минало, би било начинът да се справим с тази болка.
Какво беше най-смущаващото нещо, което усетихте или видяхте по време на проекта?
Струваше ми се, че защото бях много убедена, че историите са интересни, че това сближаване е ценно, мислих, че това ще надделее. Но в търсенето на всеки контакт и случай, отказите, мълчанието и после като видиш предмет на някого, за който си изчел всяка подробност от трагедията, остава една тежест. Особено когато говориш с роднините, имаш чувството, че са ти много близки. И тогава наистина това не е поредната сензация в жълта опаковка, със сензационна формулировка, а е човек, когото наистина познаваш. И е болезнено. Надявам се изложбата да постигне тези две цели: да сближи, да усмихне и да има този удар, че това са хора, които вече ги няма. И ги няма, защото не са имали никаква подкрепа, когато са се опитвали да се измъкнат от ситуация на домашно насилие.