Имало един богат селянин. Той живеел с жена си и едничката си дъщеря в голяма къща, най-голямата в селото. Веднъж го поканили на сватба. Тръгнал селянинът с жена си, а момата оставил да пази къщата.

– Дъще – рекъл, – остани вкъщи, че може някой да дойде да ни обере.

– Татко – казала момата, – страх ме е да остана сама. Как ще ви дочакам?

Майката се обадила:

- Щом те е страх сама, събери моми на тлака: тогава няма да си сама, ще имаш дружки.

И тръгнала с мъжа си на сватба. Момата събрала много свои дружки и връстници да работят заедно.

Едни почнали да предат, други – да шият, трети – да везат. Изведнъж едно момиче си изпуснало вретеното, което се търкулнало и паднало през дупката на пода в зимника.

Девойката слязла да го търси. Гледа – в един ъгъл се сгушил разбойник и я заплашва с пръст.

– Чуй що ще ти кажа! – рекъл є той тихо. – Да не си посмяла да обадиш някому, че си ме видяла тук! Ако ме издадеш, жива няма да излезеш от къщата. Момата се върнала от зимника пребледняла като платно. Разказала с шепот на една своя другарка що се случило, а тя казала на трета и тъй всички узнали, че в зимника има разбойник. Изплашили се момите. Почнали да се стягат да си вървят вкъщи.

- Чакайте! Къде сте тръгнали? – викнала им домакинята. – Още е рано. Тепърва е време за работа.

Само тя не знаела нищо за разбойника. Момите почнали да се извиняват една по една. Тази трябвало да отиде за вода, онази – да прибере кравата, да натопи платното или да замеси хляба, или пък да почисти обора. Всяка си намерила работа. Разотишли се. Домакинята останала сама. Разбойникът чул, че в къщата е утихнало. Като излязъл от зимника, видял момата.

– Добър вечер, момне – рекъл той. – Мога ли да видя що има, що няма по къщи?

– Виж! – отвърнала момата.

Тръгнал той по стаите и прегледал де-що има. После излязъл на двора – да види и там какво се намира. Момата в това време заключила и залостила вратите, и угасила свещта. Разбойникът се върнал и почукал на вратата.

– Ей, моме! Отвори ми, че ще счупя вратата и ще те заколя.

- Не мога да отворя вратата – рекла момата. – Топузът падна, като я притварях, и не мога да го вдигна: много тежък е. Прекачи се през прозореца. И приготвила брадвата. Щом разбойникът си проврял главата, тя замахнала с брадвата и я отсякла.

Взела главата, па я завързала в кърпа. После насякла тялото и наслагала късовете в чували. Не минало много време – дошли другите разбойници. Видели, че прозорецът е отворен, а в къщата – тъмно. Помислили си, че другарят им е убил момата, обрал е къщата и ги чака.

– Свърши ли? – запитали го те.

– Свърших – прошепнала момата отвътре. – Ето две торби с пари, ето масло, ето и заклано прасе. И подала вързопите и чувалите през прозореца. Разбойниците ги взели и побързали да си тръгнат.

– Хайде, излизай! – рекли.

– Вие вървете – казала момата, като се опитала да говори на дебело, – аз ще прегледам дали няма още нещо.

Разбойниците си отишли. Съмнало се. Селянинът и жена му се върнали от сватба. Дъщерята им казала за станалото – как успяла сама да убие разбойника и да се отърве от неговите другари. Но родителите є не повярвали. Нека разказва другиму такива приказки! Знаят те какво може да направи една мома, която се бои да остане сама. Всич-

ко това тя е сънувала.

И разбойниците се върнали у дома си. Погледнали вързопите, чувалите и торбите, и що да видят? Все части от насечения им другар.

– Ах, тая проклетница! – викнали всички в един глас. – Как ни е изхитрила! Трябва да є отмъстим. Не

бива жива да я оставяме.

И ето те се пременили, натруфили и накичили, па тръгнали към селото да искат момата. Нагласили се да я сгодят за едно глупавичко момче, роднина на един от тях. Щом влезли в къщата и почнали да приказват с бащата, момата ги познала по гласовете.

Извикала баща си настрана и му казала:

– Татко, тия не са сватове, а разбойници. Те са същите, които аз изхитрих, когато бяха дошли да ни

оберат.

– Какво лъжеш още? – викнал бащата. – Спомни си добре, че ти си сънувала разбойниците и всичко друго. От страх си мислила все за разбойници и разбойници си сънувала. Не виждаш ли колко богато са пременени тия сватове и колко почтени хора са? Той се радвал, че са дошли да искат дъщеря му богаташи, които не желаят дори и зестра. Момата се разплакала, отишла при майка си, но и тя почнала да я придумва да се съгласи.

– Веднъж идва на човека през цял живот такова щастие – рекла тя. – Не се ли съгласиш, мома ще си останеш.

А бащата казал:

– Ако не вземеш това момче, ще те изпъдя от дома си.

Нямало що да прави момата – съгласила се. Направили сватба – от богата по-богата. Три деня и три нощи яли, пили и се веселили. На четвъртия ден си тръгнали с момата. Като пристигнали в гората, дето им било скривалището, оттеглили се да се посъветват що да направят.

– Да я убием ли още сега? – запитал главатарят.

– Да я убием! – съгласили се разбойниците. Но младоженецът, който харесал много булката, рекъл:

– Моля ви, оставете я да поживее поне до довечера.

Иска ми се да я погледам.

– Какво ще я гледаш, глупчо? Мома като мома.

– Моля ви се, братя, пожалете я. Нека поживее до залез слънце.

Съгласили се. Отвели булката и младоженеца в една къща всред гората. Сложили богата трапеза. Яли, пили,

веселили се като на сватба. Като се свечерило, главатарят казал на другите раз-

бойници:

– Еее, как мислите? Не е ли време да убием булката? Ето че се стъмнява вече.

Младоженецът рекъл:

– Братя, оставете я да поживее поне до заранта, па я убийте.

– Ами ако избяга?

– Кой ще даде да избяга? Аз нали ще я пазя? Моля ви се, братя, пожалете е.

Съгласили се. Отвели младоженците в отделна стая и поставили пред вратата пазач, па се върнали да си

продължат веселбата. Когато се стъмнило съвсем, булката рекла на мъжа си:

– Пусни ме за малко на двора да подишам чист въздух. Тука е много задушно.

- Как ще те пусна? Ами ако узнаят нашите? Ще ме заколят

.

- Няма да узнаят. Аз ще се измъкна тихичко из прозореца. След малко ще се върна.

– Да те пусна, но ме е страх, че ще избягаш.

- Вържи ме тогава. Аз имам едно въже, което ми подари майка ми. Свилено въже. Вържи ме с него, па ме пусни. Щом го подръпнеш, аз ще прескокна обратно през прозореца.

Глупавият младоженец вързал жена си с въжето и тя скочила през прозореца в двора. Наблизо пасяла една коза. Жената се развързала и вързала с въжето козата. После побягнала в гората. Младоженецът почакал, почакал, па дръпнал въжето. Козата се обадила:

– Мекекекекеее! Мекекекекеее!

А глупакът є казал тихо:

– Какво си се разврещяла такава? Нашите ще чуят и ще те убият. Хайде прескочи през прозореца, че е

време. Дръпнал въжето, а от двора се чул отново врясъкът на козата.

- Чудна жена! – рекъл си младоженецът. – Бива ли да е толкова глупава? Сега ли е време за шеги?

Но като притеглил въжето, видял, че за него е вързана коза, а жената я няма. Уплашил се, почудил се що

да прави.

– Ах, тая проклета жена! Колко хитра излезе! Излъга ме!

На сутринта разбойниците влезли в стаята на младоженците. Потърсили булката – няма я.

– Къде ти е невястата? – запитали те глупака.

– Избяга – отвърнал той.

– Ей, че си глупак! Биваше ли да я изпуснеш? Нали ти казахме, че ще избяга? Най-добре щеше да бъде, ако я бяхме убили още вчера на обед. Тръгвай с нас –да я настигнем! Всички се качили на коне и препуснали през гората към селото, отдето била момата. С тях тичали и кучетата – свирепи, зли, кръвожадни. Заплющели камшиците, запрепускали конете – страх да те побие, като ги видиш.

А момата? Тя чула отдалеко, че идат разбойниците, и се скрила в хралупата на един стар дъб. Кучетата подушили, че там има човек, и почнали да обикалят с лай около дървото.

– Дали не е вътре? – рекъл главатарят.

- Ей сега ще разбера – казал един от разбойниците.

Той мушнал дългия си нож в хралупата, но острието попаднало в една купчина прогнили гъби. Извадил го. Гледа – на него няма кръв.

– Не се е скрила тук – рекъл. – Да вървим по-нататък.

И препуснал по пътеката, а след него – и другите. Отново се разлаяли кучетата, отново заплющели би-

човете. Когато стигнало всичко, момата излязла от кухото дърво и побягнала към друга посока. Но разбойниците, като видели, че на пътя, по който били тръгнали, няма никого, решили да се разделят на няколко чети и всеки да тръгне по отделна посока. Момата зачула по едно време зад себе си отново лай и препускане на коне. А по пътя един селянин карал кола, натоварена с корита, лъжици и гаванки.

– Моля ти се, чичо – рекла тя на човека, – скрий ме под някое корито, че ме гонят разбойници.

Селянинът излязъл добър.

– Да те скрия – казал той, – но каквато си променена и нагиздена, ще се оцапаш.

– Нищо, чичо, нищо! Качи ме по-скоро, че ще ме настигнат.

Човекът разтоварил коритата и скрил момата под едно от тях, па подкарал отново колата си. Ето че пристигнали и разбойниците.

– Хей, селяко, не си ли виждал такава и такава жена да минава по тоя път?

– Не съм, приятели.

– Лъжеш. Я сваляй коритата, да видим!

– Да ги сваля.

Почнал той да сваля коритата едно по едно. Всички свалил освен последното, което било затрупано с гаванки и лъжици.

- Няма я – рекли разбойниците. – В друга посока е избягала. Към друго село е тръгнала. И се върнали. Отново заплющели камшиците. Отново залаяли кучетата. Когато всичко стигнало, момата слязла от колата и тръгнала по пътя. Вървяла, вървяла, настигнала друга кола, натоварена с кожи – биволски, ярешки, овнешки, всякакви.

Зачуло се отново конско препускане и кучешки лай.

- Чичо, скрий ме под кожите, че ме гонят разбойници. Искат да ме убият.

И тоя човек бил добър. Скрил невястата в дъното

на колата, под кожите. Дошли разбойниците.

– Спри, коларю! Не си ли виждал да минава по тоя път такава и такава жена?

– Не, не съм.

– Лъжеш, дяволе. Сваляй по-скоро кожите да видим!

– Как ще си развалям стоката? Казвам ви, че не съм виждал такава жена, каквато търсите. Вървете си по пътя и ме оставете на мира.

– Тъй ли?! Ей сега ще ти дадем да разбереш!

И почнали да свалят кожите една по една и да ги хвърлят на земята. В колата останали само две-три телешки кожи. А под тях била скрита момата. В това време коларят почнал да нарежда отново кожите. Разбойниците бързали.

- Тръгвайте! – викнал главатарят. – И тук я няма. Да не губим време.

Пак препуснали. Пак заплющели бичовете и залаяли кучетата. Момата слязла от колата, поблагодарила на добрия човек и си поела пътя. За да избяга от разбойниците, тръгнала по една пътека, дето кършела между нивята, и към полунощ стигнала до селото. Къщата била заключена. Тропала, тропала невястата, никой я не чул да є отвори. И тя отишла, та легнала в копата със сено. Зарила се в сеното и заспала.

На заранта бащата отишъл да скубе сено за добитъка. Щом мушнал вилата в копата, момата се хванала за

нея. Селянинът се уплашил.

– Господи боже! – викнал той. – Що е това? Кой ми дърпа вилата?

– Аз я дърпам, татко! – обадила се дъщеря му.

– Че как се озова тук?

Невястата разказала всичко на баща си. Той се замислил.

– Щом е тъй – рекъл, – разбойниците ще дойдат да те търсят и тук. Ще искат да узнаят да не би да си ги издала. Трябва да се обадя на властта. Той отишъл и разказал всичко на кмета. Пратили

войници да се скрият в къщата и в двора, за да заловят разбойниците, когато дойдат. Момата също се скрила.

Малко след това надошли разбойниците. Човекът ги поканил вкъщи. Влезли. Седнали и почнали да се разговарят с мъжа и жената.

– Е, как е нашата дъщеря?

– Слава богу, добре е. Остана вкъщи да шета.

– Тъй ли? Аз пък ще ви кажа, че не е у вас, ами е тук. Дъще! Я излез да те видим тук ли си, или не си. Тия думи били условният знак. Щом дъщерята излязла, войниците се нахвърлили върху разбойниците и ги изловили, па ги отвели в тъмницата. А разбойнишката невяста се омъжила за друг момък от своето село и заживяла с него щастливо.