Писателката Яна Язова (псевдоним на Люба Ганчева) е наричана явление в българската литература, а Димитър Димов казва за нея, че е един от най-талантливите млади автори на България, припомня Петър Величков. Величков е човекът, който събира по ръкописите изгубените, скрити и забранявани творби на Язова, за да излязат години след нейната смърт, някои от тях за пръв път.

Една от тях е книгата й с детски приказки, разкази и стихчета "Таралеж се жени". Днес ви представяме откъс от нея. Книгата е отскоро на книжния пазар, издадена от "Изток-Запад" и освен с литературни творби ще зарадва малките си читатели и с портрети и идеи как да нарисуват известни българи.

Приказките и стиховете са писани между 1937 и 1943 г., досега не са били издавани в книга. Част от портретите са били публикувани в популярното тогава списание "Блок-Мила", разказват от издателството. Приятно четене!

Пролет... Храсти нацъфтели – жълти, алени и бели,

а под тях, в бодили цял, грозен Ежко е заспал.

Господ казал бе за него: който го допре – да бяга!

Но веднъж във тоя храст чучулига вдигна глас,

гдето ежът умърлушен сам-самин седеше сгушен.

Ежко стресна се насън и бодли подаде вън.

И видя той тая птица, таз перната хубавица,

и дочува сладък глас:

- Моля, преча ли ви аз?

- Вие!... – таралежът виква.

- С мили думи да съм свикнал, казал бих: "Тук я задръж!",

да не бях тъй грозен мъж!

- Грозен? Вий! – Таз птица млада с весел смях му се обади. –

Силен като вас съпруг няма да намеря друг.

Я, елате при реката! Аз живея на върбата... –

И доде издума туй, не се види, не се чуй...

Господи, да не сънува? Ежко чизмите обува,

лъсва страшният кожух, бузите си глади с пух,

скъса вратовръзки пет за тоз сватбен тоалет.

Храстът много го обича, с цвят бодлите му накичи,

че жених такъв честит се изпраща в този вид.

Бърза Ежко по баири, потен нос нагоре вири,

но не стряска млад ерген жегата на тоя ден.

Лято вече го настигна, прахоляк по пътя вдигна,

бърза Ежко, свил гърба, към зелената върба.

Где помине, где се качи – с бодли трева, тръни влачи.

Че с жених честит навред всичко тръгва в тоя свeт.

Бърза ежът през долове, дето стъпи, трап изрови.

Гледа с зяпнала уста – вред променя се света:

жълта шума по дървята, клюмат в пътя му цветята.

Дим, мъгли в простора чист, вятър къса лист по лист.

По полето ги разхожда, на бодли му ги забожда,

че с жених такъв навред всичко тръгва в тоя свет.

Ето и върбата вече жлътнала се отдалече,

вятър, бясно зафучал, свива клоните без жал.

Бърза ежът, натежава, но върбата приближава:

под тоз мрачен небосклон, там, на някой черен клон,

чака вярната му птица, милата му годеница.

Бърза този таралеж, по-задъхан отнапреж.

Сняг захвърка на парцали, свирят посинели хали

и бодливият кожух те покриват в сватбен пух,

че жених такъв честит, се изпраща в тоя вид.

Бърза ежът, веч година дом оставил и родина.

Ей го, след година спря под върбата и примря.

Няма в снежни клони птица – милата му годеница.

Литнала и тя към юг! Той защо бързà дотук?

Да се прибере във къщи – пак година да се връща!?...

Сви се под върбата той и заплака:

- Боже мой, защо тез бодли корави на крила ми не направи?

Бивало ли е напреж птица да се жени с еж?