От ранни зори Къртичко почистваше своя мъничък дом. Пролетно почистване – първо с метлите, после с парцалите, качваше се ту на стълбата, ту по столовете, накрая взе четката и кофата с варта и започна да варосва, чак докато очите и гърлото му се напълниха с прах, черната му козинка се изпъстри с варови пръски, а гърбът и изморените му ръце се покриха с мръсотия. А пролетта пърхаше във въздуха, по земята, навсякъде около Къртичко и дори в скромната му малка къщичка се промъкваше нейният дух на божествено вълнение и копнеж. Затова не беше кой знае какво чудо, че той изведнъж запокити четката на пода и извика:

– Дявол да го вземе!

А след това добави:

– Да му се не види!

И накрая:

– Да върви по дяволите това пролетно чистене! – а после се втурна навън, без да поспре дори да си сложи палтото. Нещо на повърхността най-настоятелно го призоваваше и Къртичко бързо-бързо си изкопа стръмно тунелче, което в неговия случай съответстваше на голяма чакълена алея, каквато си имаха животните, чиито домове бяха по-близо до слънцето и въздуха от неговия собствен. Така че то копаеше, дълбаеше, ровеше, драскаше, стържеше и пак стържеше, драскаше и ровеше, и дълбаеше, и копаеше отново и отново, неуморно и неспирно, бързо и усърдно с малките си лапички и тихичко си мърмореше: "Нагоре! Отивам нагоре! Нагоре и нагоре! Нагоре!" – докато най-сетне, хоп! – и муцунката му се показа на слънчевата светлина, а той се търкулна в топлата трева на една огромна ливада.

– Колко прекрасно! – каза си. – И къде-къде е по-хубаво от варосването!

Слънчевите лъчи топло докосваха козинката му, лекият ветрец галеше сгорещеното му чело и след уединението на избичката, в която бе живял толкова дълго, веселите химни на щастливите птици пронизваха притъпения му слух почти като вик.

Къртичко скочи на четирите си крачета, изпълнен от радостта на живота и насладата от пролетта – но 

без досадното почистване! – и продължи пътя си през ливадата, докато достигна до живия плет, който я ограждаше.

– Стооой! – обади се възстаричък заек от една дупка. – Шест пенса за правото да преминеш по този частен път!

Къртичко обаче дори не го удостои с поглед, а забързано и важно продължи нетърпеливо да припка покрай плета, като не пропусна да подразни другите зайци, които надничаха от дупките си, за да разберат за какво се вдига врява.

– Ммм, заешка яхнийка с лучен сос! – подметна им той подигравателно и изчезна още преди да са успели да измислят някакъв достатъчно остроумен и язвителен отговор. След това всички зайци в един глас загълчаха един на друг:

– Колко си глупав! Защо не му каза...!

– Е, добре де, а ти като си толкова умен, защо не му каза...

– Ти пък можеше да му напомниш... – и тъй нататък, и тъй нататък, но вече беше късно, както обикновено, разбира се, става, когато трябва да се реагира с някоя остроумна забележка...

Всичко беше толкова хубаво, че на Къртичко му бе трудно да повярва, че е истина. Сновеше бързешком насам-натам из ливадата, покрай клонките на живия плет и шубраците и откриваше птички, които строяха гнезда, цветни пъпки, които се разпукваха, клони, които се разлистваха – и всичко бе обхванато от щастие, устременост, но и заетост със своята неотложна работа. И вместо да дава ухо на гузната си съвест, която нашепваше: "Варосване, варосване", Къртичко чувстваше единствено колко е хубаво и радостно да бъдеш просто едно безделничещо, шляещо се кученце сред всички тези заети граждани. В края на краищата най-хубавата част от почивката може би не е в това да си почиваш ти самият, а да гледаш как другите край теб се потят от работа.

Докато обикаляше безцелно из ливадата, Къртичко си мислеше, че щастието му е абсолютно съвършено, и точно в този момент стигна до брега на преливащата от пролетните води река. Никога досега в живота си Къртичко не се бе изправял пред нещо подобно, дори когато бе виждал река – сега тя приличаше на лъскав, криволичещ, огромен, охранен звяр, който се прокрадва, кикоти се, носи се нанякъде, преследва някого, сграбчва нещо с бълбукането си, а после със смях го захвърля, за да се метне върху нещо ново и да си намери нов другар в игрите, с когото да подскача и да се мята между камъните, а после да остави и него и да продължи надолу из ниви и ливади, пеейки своята звучна, щастлива песен. Всичко наоколо се люлееше и потрепваше в дивни отблясъци, лъчи и искрици, в нежно шумолене и бълбукане, в радостно бърборене и клокочене, във весели мехурчета и водовъртежи.

Къртичко беше омаян, възхитен, пленен! Заприпка покрай брега на реката, досущ като малко детенце до някой възрастен човек, който го омагьосва с приказката, която разказва. Когато накрая се умори, седна на брега, а реката течеше покрай него в една бълбукаща върволица от най-хубавите приказки на света, изпратени от сърцето на земята, за да бъдат разказани най-накрая и на неутолимото море.

Както си седеше на тревата и гледаше над реката, една тъмна дупка точно над ръба на водата в отсрещния бряг привлече вниманието му и Къртичко мечтателно започна да размишлява какво приятно и уютно гнезденце би могло да се направи там за някое животинче със скромни потребности и с предпочитания към мъничките, кокетни като истинско бижу крайречни резиденции над водата на някой поток, далече от праха и шума. Но ето че, както си гледаше, му се стори, че нещо светло и дребничко проблесна някъде в дъното на дупката, изчезна внезапно, а после проблесна още веднъж като миниатюрна звездица. Но това нещо едва ли би могла да бъде звезда – на такова невероятно място; а беше твърде дребно и много ярко, за да бъде светулка. Но ето че, както си гледаше, нещото му намигна и с това даде ясен знак, че е оченце. После едно малко личице започна постепенно да се очертава около това оченце също като рамка около картина.

Малко кафяво личице с мустаци. Сериозно и важно кръгло личице – с онзи блясък от искрици в очите, който бе привлякъл вниманието му. Малки, спретнати ушички и гъста копринена козина. Това симпатично и добродушно личице принадлежеше на господин Плъх, водния плъх!

Двете животинки застанаха една срещу друга и предпазливо се заоглеждаха.

– Здрасти, Къртичко! – каза водният плъх. – Аз съм господин Плъх!

– Здрасти, господин Плъх! – каза Къртичко.

– Искаш ли да наминеш насам? – запита след малко господин Плъх.

– Да, да, лесно е да се каже! – отвърна Къртичко малко докачливо, тъй като бе новак тук, в крайбрежния живот на реката, и неговите обичаи не му бяха много ясни.

Господин Плъх не каза нищо, само се наведе, размота едно въже и го издърпа, после леко се спусна в една малка лодка, която Къртичко не бе забелязал до този момент. Тя бе боядисана в синьо отвън и в бяло отвътре и беше голяма точно колкото да побере две животинки. Къртичко се влюби в нея с цялото си сърце, макар на пръв поглед да не разбра напълно точното ѝ предназначение.

Господин Плъх чевръсто и самоуверено загреба с веслата през реката и бързо стигна до него. После протегна нагоре предните си лапички и помогна на Къртичко, докато той предпазливо пристъпяше.

– Опри се на мен! Хайде, по-смело!

И за своя изненада и възторг, още преди да се озърне, Къртичко се озова седнал на кърмата на истинска лодка!

– Това наистина е чудесен ден! – каза той, докато господин Плъх се оттласна от брега и отново се захвана с веслата. – Да знаеш, никога досега в живота си не съм се качвал на лодка.

– Какво? – извика господин Плъх, като зяпна с отворена уста. – Никога не си... ти никога не си се качвал... Ами че какво тогава си правил?

– Това ли е най-хубавото нещо на света? – попита Къртичко свенливо, макар да бе напълно готов да повярва, че е именно така, докато се изтягаше сладко на седалката си и оглеждаше възглавниците, веслата, ключовете за греблата и всичките му там страхотни приспособления и докато усещаше как лодката лекичко се полюлява под него.

– Хубаво? То е просто най-прекрасното! – каза господин Плъх, като се протегна напред, докато загребваше. – Вярвай ми, млади ми приятелю, няма нищо – абсолютно нищо, – което да си заслужава да го правиш дори и наполовина, колкото да плаваш с лодка – просто да се шляеш ей така с нея, насам-натам. Просто да се шляеш – продължи той замечтано, – да се шляеш... насам... натам... с лодка... да се шляяяеш...

– Гледай напред! – извика изведнъж Къртичко.

Но беше твърде късно. Лодката се удари с все сила в брега на реката. Мечтателният и весел гребец се катурна по гръб на дъното на лодката, а краката му се вирнаха във въздуха.

– ...насам-натам... с лодка... – невъзмутимо продължи господин Плъх, като се изправи с весел смях. – На кърмата, на носа или на дъното на лодката, все едно! Няма значение! Наистина нищо няма значение и точно това е най-хубавото! Дали бягаш от нещо, или не, дали стигаш до крайната си цел, или пък изобщо никога никъде няма да стигнеш, ти винаги си зает, но всъщност никога не правиш нищо конкретно, а и когато го правиш, винаги има нещо друго, което да правиш, и ти можеш да го правиш, ако искаш, но много по-добре е да не го правиш. Така че, слушай сега! Ако наистина нямаш нещо неотложно за правене тази сутрин, предлагам ти да се спуснем заедно по реката и да си изкараме един чудесен ден.

Къртичко размърда пръсти, обзет от чувство на абсолютно чисто щастие и изпълнен от задоволство, изпъчи гръд и блажено се облегна на меката възглавница.

– Какъв ден, какъв прекрасен ден ми се падна! – каза той. – Да тръгваме веднага!

– Тогава почакай малко! – рече господин Плъх.

Той завърза лодката за един обръч на кея под дупката си, изкатери се и след малко се появи отново, олюлявайки се под тежестта на огромна ракитена кошница за пикник.

– Напъхай това под краката си – обърна се той към Къртичко, докато спускаше кошницата в лодката. След това отвърза въжето и отново хвана веслата.

– Какво има вътре? – измъчван от любопитство попита Къртичко.

– Ами вътре има студено пиле – кратко отговори Господин Плъх. – Студенезик-студенашунка-студеноговеждо-маринованикраставички-френскикроасани-сандвичискресон-консервираномесо-джинджифилова-бира-газираналимонада...

– О, спри, спри! – извика Къртичко в екстаз. – Та това е тооолкова много!

– Наистина ли мислиш така? – сериозно го попита Господин Плъх. – Просто това са нещата, които винаги взимам на тези малки екскурзии, а останалите животни винаги ме обвиняват, че съм много стиснато зверче, че цепя косъма на две и никога не взимам достатъчно провизии.

Но Къртичко не чу дори и дума от това, което му каза. Погълнат изцяло от новия живот, в който се бе озовал, опиянен от блестящите искрици, от звънкото ромолене на вълничките, от благоуханните аромати, от прекрасните звуци и от слънчевата светлина, Къртичко влачеше лапичка по водата и витаеше в прекрасни блянове. А водният плъх, както и се очакваше от един добър другар и компаньон, безспирно и неуморно гребеше и гледаше да не го безпокои.

– Страхотно ми харесват дрехите ти, друже! – отбеляза той след около половин час. – И аз възнамерявам да си взема черен кадифен смокинг един ден. Веднага щом мога да си го позволя.

– Моля? – каза Къртичко, като с мъка се откъсна от мечтите си. – Извинявай, не те чух. Дано не ме смяташ за грубиян. Но всичко това е толкова ново за мен! Просто... това е... Река!

– Реката! – поправи го господин Плъх.

– И ти наистина живееш на Реката? Какъв весел живот! – попита Къртичко.

– На нея, със нея, по нея, върху нея и вътре в нея – отговори му той. – Тя ми е и брат и сестра, леля и чичо, а и приятел, а също от нея се храня, става и за пиене, и, естествено, за миене и за пране. Тя е моят свят и аз не желая друг! Това, което Реката няма, не си струва да го имаш, и това, което Реката не знае, не си заслужава да го знаеш! Господи! Какви времена сме преживели заедно! Все едно дали през лятото или през зимата, през пролетта или през есента, с нея винаги е забавно и вълнуващо. Когато тръгне буйното февруарско течение, таваните и мазетата ми се пълнят с вода, толкова много вода, колкото никога не бих могъл да изпия, а мътните кафяви вълни се леят покрай прозореца на хубавата ми спалня. Ами какво само става, когато водата се отдръпне и остави на показ малки кални островчета, които миришат на сливов сладкиш, а тръстиката и бурените задръстят каналите? Мога да се шляя колкото си искам по по-голямата част от руслото ѝ, без да си измокря обувките и да си намирам прясна храна и разни други полезни неща, които немарливите хора изпускат от лодките си.

– Но това не е ли малко скучно понякога? – осмели се да попита Къртичко. – Само ти и Реката, и никой друг, с когото да си размениш някоя дума?

– Какво е това ей там? – попита Къртичко, като посочи с лапичка към горите, които като тъмна рамка се изправяха в дъното на ливадите от едната страна на реката.

– Това? О, това е Дивата гора – лаконично отвърна господин Плъх. – Ние, крайбрежните жители, не ходим много-много там.

– Да не би тамошните обитатели да не са... особено свестни? – каза леко притеснено Къртичко.

– Ами... че... – започна колебливо Господин Плъх. – какво да ти кажа... Катериците са много точни. И зайците също, или поне някои от тях, но помежду им има всякакви... типове. После, язовецът, господин Язовец, разбира се. Той живее точно в средата на Дивата гора и дори пари да му даваш, не би отишъл да живее другаде. Милият стар язовец! Разбира се, никой не му се меси къде да живее! А и по-добре да не опитва! – многозначително добави той.

– Защо, кой би могъл да се опита? – попита Къртичко.

– Ами, там, разбира се, има и други...– обясни господин Плъх малко колебливо. – Невестулки, белки, лисици и така нататък. Не че са лоши сами по себе си... Аз съм много добър приятел с тях... Прекарваме си добре, като се срещнем, и изобщо, забавляваме се, но... понякога, няма какво да се отрича... ами просто не може да им се има доверие, това е истината.

Къртичко добре знаеше, че е напълно в разрез с етикета на животните да се споменават възможни бъдещи неприятности или дори само да си ги помисли, затова подмина тази тема и продължи:

– А зад Дивата гора? – попита той. – Там, където се мержелее синева и нещо мъгляво и неясно, там, където се вижда нещо... хм, нещо, което може да са хълмове, а може и да не са, и нещо друго, което ми прилича на дим от градски комини? Или са само облаци?

– Зад Дивата гора започва Широкия бял свят – каза господин Плъх. – Но той е без значение както за мен, така и за теб. Аз никога не съм бил там, и никога няма и да отида. Ти също няма да отидеш, ако имаш поне капка разум в главата. Не го споменавай повече никога, моля те. Е, ето че най-сетне пристигнахме! Това тук е лагуната, където ще си устроим гощавката.

Те напуснаха главния ръкав на реката и навлязоха в малко вътрешно езерце, подобно на лагуна. Зелени чимове торф и трева бяха надвиснали по бреговете му, кафеникави, наподобяващи змии дървесни коренища проблясваха изпод повърхността на тихата прозрачна вода, а недалеч пред тях имаше бент, около който водата се пенеше в сребриста извивка, после падаше с шум върху неуморните колела на малка воденица. Въздухът се изпълваше с успокояващо мърморене, приглушено и задушевно, нарушавано само от време на време от нечии ясни и бодри гласове. Беше толкова, толкова хубаво, че Къртичко успя само да вдигне двете си лапички и да ахне: "О, Боже! О, Боже! О, Боже!".