Скърцащите колела на достъпното образование

Може спокойно да се провери къде такива съоръжения са необходими и къде не и да се монтират на необходимото място. Така само едни пари се харчат без да се помага на други, освен на прибиращите ги в джоба си.

• 7 22
• Докладване

Ужас, кошмар, ама как може, О, за бога , не мода да повярвам !

• 4 15
• Докладване

До коментар [#10] от "mi6kro":

насилствено интегриране? добре ли се бе човек? ти явно имаш имаш психически отклонения, и трябва да те поставим в изолатор. ще плачеш после за интеграция, па била тя и насилствена
във всеки случай явно сте лишен от най-елементарна способност за съчувствие.

• 5 16
• Докладване

[quote#6:"tombata"]Целевото дарителство в образованието въобще е възпрепятствано (личните ми наблюдения са само от Софийския университет, но едва ли той е изключение). [/quote]

Може ли малко по-подробно за това? Какъв е бил проблема за целево дарение? Заинтригувахте ме

• 0 6
• Докладване

До коментар [#11] от "emi_1300.00":

На ме разбирате, коментарът ми не квалифицира децата като тежко увреждане. Проблемът е дали средата е адаптирана към хората със специфични нужди.


До коментар [#12] от "owen":

• 0 3
• Докладване

До коментар [#16] от "gabrovski":

Извинявам се, но в статията проблемът не е само достъпната среда за хора с двигателни увреждания, а също и адаптираната среда за хора с комуникационни затруднения.

Едното училище предлага подготвен педагог, но дотолкова, а после.

• 0 8
• Докладване

До коментар [#14] от "Федор Венедиктович Езерский":

Специалност "Геология", СУ, ГГФ. Бивш студент иска да дари няколко десетки хиляди лева за студентски практики. Друг бивш студент урежда от фирмата, в която работи, да дарят пари за апаратура. Млад преподавател урежда спонсор, отново за практики. Само 3 примера, за които знам лично от 1996 до 2011 година. Познавайки гилдията, сигурно са десетки.
Парите се превеждат, но сметката на университета е една. От нея се плаща и парно, и хигиена, и ток. Гаранция до къде ще стигнат няма. От гореизброените само за последното спонсорство знам, че има явен успех, уви еднократен. О, и още един лъч на надежда: дарена апаратура (с нея няма как да платиш на Топлофикация..), инсталирана в средата на 2012, близо 2 години след даряването й - поради липса на допълнително оборудване на стойност под 1/10 от тази на дарението.

• 0 12
• Докладване

Проблемът не е само в механичните пречки и достъпа. В някои случаи е странно да се опитваш да наподобиш нормалното, да "нормализираш" насила, след като е ясно, че това дете може и по други начини да използва потенциала, който несъмнено има. И може да е по-тежка обида да се опитва да се впише в нормално училище, да се "нормализира", вместо да се намери трети подход.

На теория равенството е хубаво нещо. На практика в университета съм се опитвала да правя проекти заедно с хора с проблеми с адаптацията, достатъчно тежки, че от това да пострада моята оценка, моите нерви и накрая от добрата идея да се постигне лош резултат, защото накрая не можах да помогна и на човека. На теория е хубаво да може да комуникираш с всеки, на практика обаче...

Със сигурност има начини за социализиране на някои от случаите, със сигурност има по-добър начин да си използват резервите, отколкото за да се опитват да "паснат". Защото силите им ще стигнат само да "паснат", а после? Някои от тези хора могат да имат доста таланти, които обаче никога няма да се развият, защото хабят сили за "нормализиране".

Не е до нормализирането, а до изпълняването на човешкия потенциал. Това всъщност важи и за здравите хора.

• 3 8
• Докладване

Имате право донякъде. Но когато говорим за деца, докато не се поставят в съответната среда и не се даде достатъчно време за адаптация, няма как да се разбере дали е правилно или не. С други думи искам да кажа, че на всяко дете трябва да се даде шанс да бъде в нормалната училищна обстановка. Без значение колко тежък е проблема му, единственото правилно място е при връстниците му. До коментар [#22] от "lil_alex":

• 0 1
• Докладване

Написах горното заради една история от невролога Оливър Сакс, за момиче с увеждания, Ребека, която всячески се опитват да интегрират като "нормален" човек, да се научи на някакви дребни ежедневни задачи, евентуално да й дадат работа. Но тя много обичала да пее, интересното е, че някои хора с увеждания могат да правят музика много успешно. Та един ден тя казала на Д-р Сакс, че иска просто да ходи да се моли в синагогата и да пее.

Сакс често пише за достойнството на хората с ментални увеждания и отчита, че именно опитите за научаване понякога отнемат това достойноство.

Вече е напълно отделен въпрос дали училищната обстановка дори се доближава до нормалното. Според мен поначало тя е ненормална, извънредна обстановка, в която човек е по-малко човек и повече ученик, натоварен с много изисквания и процедури. Ако две деца могат да постигнат нещо интересно в свободна среда, то не е ясно дали ще постигнат чувство за общност в т. нар. "нормална училищна среда".

Според други наблюдения дори за невротипични (какъв термин!) деца е по-добре да са не с връстници, а с по-големи, поне до пубертета. Така малкото учи повече неща. Групите от връстници са много модерно въведение и все още не се знае дали това е най-доброто за човешката природа.

Децата могат да са много жестоки, дори ако се преструват. Мисля, че реалността много ще се отдалечи от плановете и добрите прогресивни идеи.

В крайна сметка всяко човешко същество се бори за максимума на човешкото си достойнство и това трябва да е водещ принцип, дори ако нарушава плановете и добрите идеи. Трябва непрекъснато да се прави проверка- това ли е най-доброто, за да не стане работата като в онзи разказ на Кърт Вонегът, Харисън Бержерон. Защото не може да отречем, че и връстниците ще се товарят, в някои случаи незаслужено. Животът е достатъчно труден, не се оправя с козметични мерки. На думи добре звучи- реално, изобщо не съм сигурна. Има дейности и области от живота, в които с каквито и да е приспособления все някой няма да може да участва. Това също важи за всички.

• 0 3
• Докладване

Бих добавила още лични преживявания. Има ясна и болезнена граница между това, което ти е казано от обществото- че хората с някои видове увеждания са ОК, и това, което ти казва тялото. Колкото и да съм прогресивна, трудно подтискам онова специфично настръхване на космите на врата, което ми казва- внимание, нещо не е наред. Просто човек се развива с непогрешимо усещане за лицева и физическа симетрия и всяко разминаване му действа тревожно. Особено ако се получава парадокс- възрастните ти казват, че всичко е наред, а ти усещаш с цялата си природа, че нещо не е наред. Може да те побърка тази мисъл...

Има го и наивистичното виждане, че хората имат горе-долу еднакво възприятие, че човекът с ментално увреждане вижда същите неща като мен, но по-бавно. Всъщност може да се окаже, че неговият свят е напълно различен, с напълно различна евристика. При общуване, особено в училищна среда, се постига специфичен "ум на класа", фина интерсубективност, в която всички се вписват сравнително лесно. Вкарайте в тази среда човек, който вижда света напълно различно- и все едно сте вкарали Хънтър Томпсън на DMT в редакцията на Дневник.

Със сигурност общуването с човек, който не спазва консенсусната реалност, може да е много натоварващо, особено ако не го осъзнаваш и си мислиш, че сте на една страница.

Ако човек е на "друга страница", просто има различна вратичка за него към изключително много неща. Но митът за единното възприятие, както и не знам откъде извъдената идея, че "средата от връстници" е нещо задължително полезно, могат да станат неприятно инертни идеи.

• 0 2
• Докладване

Преди години писах статия, бе посветена на въпроса с достъпната градска среда.

Някакви общински съветници предлагаха, да бъдат изградени подлези и надлези, за да върви трафика от коли лесно, да няма пешеходци - досадници.

Питах а как да минават хората и кой ще осигури толкова асансьори за болните, сакатите и майките с колички?
http://www.balkanlift.eu/

• 1 0
• Докладване