Откъс от "Вкусна география"

В рубриката "Четиво" на "Детски Дневник" днес ви предлагаме откъс от книгата "Вкусна география" на издателство "Точица".
Авторите искат да представят българските географски ширини по интересен и интригуващ за децата начин, различен от този в учебника, който според един от героите в книгата е "написан на патагонски".
Затова децата Дара Варадинова и Анна Бодакова измислят сюжетната линия: двама братовчеди - разбойници пътешестват с баба си и колата й из страната...
26-и февруари, Тони
с. Горно Драглище, между Рила и Пирин
Събудих се на непознато място, в непозната стая. Излязох на терасата и видях, че тя опасва цялата къща, а по-далеч, на хоризонта, имаше планини, които опасваха целия свят. Под белия им край (който ужасно обичах да рисувам, когато бях в детската) имаше високи черни дървета, а по-надолу вече ставаше зелено. Пред зеленото пък се виждаха къщи с купчини дърва по дворовете, между къщите се виеше тънък бял дим и се носеше лай на кучета. Долу мернах колата на баба и малко по малко си спомних как съм се озовал тук.
Намерих баба да закусва с домакинята на къщата, с която трябвало да снима репортаж. Не исках да ги притеснявам, затова слязох да се поразходя. В началото всичко ми изглеждаше много симпатично – особено сребристата печка с дърва, на която се печеше нещо като голяма палачинка, напъпилите дръвчета на двора, децата с колела, които хвърчаха по празните улици. Само Марти малко разваляше гледката. После обаче видях нещо, което ме изкара извън кожата ми. В единия край на двора имаше затвор за кокошки!
Сигурно сте виждали в супермаркета кутии за яйца с надпис "от свободни кокошки". Мама винаги купува от тях, а аз си представям волните кокошки, които скитат по цял ден в гората и вият гнезда в короната на някой дъб. А тук бабината приятелка пиеше преспокойно кафето си, докато клетите кокоши души се мъчеха в теления си затвор. Точно пет секунди ми трябваха да убедя братовчед си да се включи във войната за освобождение на кокошките. Отворихме вратата на кокошарника и се провикнахме:
- Напрееед! Свободни стееее!
Дългото робство обаче явно беше увредило кокошето съзнание, защото новоосвободените пернати отказваха да излязат. За да ги вдъхновим, двамата с братовчед ми ги подгонихме с пръчки към изхода. В последвалата революционна врява повечето яйца бяха счупени… паднали за свободата.
И тъй като от освободителни борби се огладнява, върнахме се обратно при бабите. Пътьом обаче минахме край килера и видяхме малко коте отчаяно да подскача към окачен на една таванска греда колбас. Помогнахме на нещастната животинка и я оставихме да закусва, след което се отправихме към кухнята. Бабината приятелка правеше нещо като огромни палачинки в тава, която загряваше върху печката, преди да я метне във фурната. Каза, че се наричали шупли – сигурно защото по тях имаше хрупкави издутини, които се пълнеха приятно с боров мед.
Медът и огромната палачинка ме разнежиха и аз реших да се преселя в Рила. Да стана планински спасител, да живея в саморъчно направена колиба и да си опитомя горски животни, примерно планинска коза, кукумявка и вълк. А през зимата да си издълбая лабиринт от тунели под снежните преспи и да излизам само колкото да се попързалям по замръзналата повърхност на седемте рилски езера. Тъкмо описвах пред всички как ще сложа вълци за пазачи на всеки край на тунелите, когато баба ме прекъсна нетактично:
- Няма ли да ти е студеничко? Пък и мисля, че животни си виждал само на картинка във Фейсбук.
- Аз… аз… ти въобще не ме познаваш! Аз… имам вродена връзка с животните! И освободих всички кокошки от двора!

Дори нямаше време за "Каквоооооо!". Баба и приятелката й се изстреляха навън със скоростта на анимационни герои. Някои от кокошките се разхождаха кротко на улицата пред двора, но други бяха тръгнали на поход за свои собствени географски открития. Няма да влизам в подробности за последвалата гонитба – ще спомена само, че след като се лутах подир кокошките измежду краката на милиарди овце и кози, които на връщане от паша бекаха, мекаха, тропаха, дъвчеха, хлопаха и се бутаха като петокласници пред лавка – вече не исках да защищавам никакви животни.
Най-сетне изловихме кокошките и се върнахме на масата. Като ме видя какъв съм уплашен, бабината приятелка се отказа да ми се сърди и дори ме успокои, че пак можело да спасявам изчезващи видове, нищо че се страхувах и от питомните кози. Марти се засмя и попита може ли да спасяваме неща така, както сме си на масата.
- Ами да – каза бабината приятелка. – Те не само животните са изчезващи. Има и изчезващи растения... изчезващи рецепти. Даже вкъщи си имам един застрашен колбас. Много рядък домашен деликатес, има-няма двайсет къщи го правят. Нафпавок се казва, само от най-хубавото месо на домашно гледано прасе, едно време пазели парченца, за да примамят децата да идат на нивата, сега го носят по изложения в Италия... чакай, ще ви донеса да опитате...