Да преписваш днес значи едва ли не да крадеш и да лъжеш.  

През Средновековието обаче да си преписвач е уважавана, макар и трудна работа.  Нали свещената книга трябва да стигне и до най-затънтената църква, за да я чете попът по време на служба? Печатници няма. Единственият начин е да препишеш всичко на ръка – и то красиво!

През това време хората ти помагат – едни ти носят хляб, мляко и месо, други ти оглаждат хартията.

Звучи лесно? Книгите са доста дебели и преписването им отнема месеци, дори години. В скрипториите (писарниците) на манастирите често е студено, а вечер светлината идва само от свещите. Също като ученици, натоварени с безкрайни домашни, преписвачите понякога правят грешки и си намират оправдания. "От глад сгреших", пише в полето един преписвач.  Или: "Задрямах доста". Друг пък се вайка: "Грешният аз, залепих два листа!" Да, наистина е неприятно да съсипеш нещо, над което си се трудил цяла година!

Когато пише, преписвачът огражда мястото на първата буква на текста и започва да пише от втората. Първата буква се нарича "инициална" и ще бъде изписана допълнително от художник, който ще й добави изящна украса. Понякога около частите на буквата се увиват растения, по които могат да се катерят животни или дори хора; друг път самата буква може да е съставена от рисунки или пък в нея да е илюстрирана цяла история.

Освен красиви букви, художниците добавят илюстрации и плетеници – а често и двете заедно. Корицата също е богато украсена – понякога с кожа, понякога с релефи от благородни метали.

Веднъж написани, тези книги се държат в църквата, където свещениците четат от тях на глас по време на специални празници – нали повечето хора са неграмотни! Разкошният вид трябва да покаже, че те са нещо наистина изключително – част от божественото тайнство. Ако възникне някаква опасност – например при вражеско нападение, - хората старателно крият свещените книги в хралупи на дървета, в пещери или като ги зазиждат в стените.