На пръв поглед арфата и маримбата нямат нищо общо – единият инструмент е струнен, с дърпащи се струни, а другият – пластинков. Почти няма написани произведения за двата инструмента като дуо, до голяма степен заради сравнително скорошната поява на маримбата в класическата музика.

Звуково обаче двата инструмента са доста сходни – и при арфата, и при маримбата се създава усещането за вълшебство, магия и трансценденталност. Това е другата причина, поради която композиторите избягват да съчетават звуците им – липсва контраст.

Най-характерната дуетна комбинация с арфа е тази с флейтата. В този случай флейтата се изявява като солист, поверени са й всички важни мелодии и нищо не я засенчва. Арфата пък я подкрепя, като допълва иначе самотната изява на флейтата с богати акорди и подходящ ритъм:

Един от най-старите музикални инструменти, арфата е претърпяла сериозни промени във вида си през вековете.

Съвременната оркестрова арфа има триъгълна форма, предна колона, до 47 струни и 7 педала. Част от струните й са оцветени за по-лесно разпознаване, а педалите имат три нива, чрез които струните се скъсяват или удължават и така позволяват да се свирят не само основните тонове, но и всички бемоли и диези.

Съществуват множество разновидности на този най-разпространен, крехък и изключително скъп вариант. Има арфи без предна колона, без педали, също и такива с много по-малко струни.

Берлиоз е композиторът, в чиято "Фантастична симфония" арфата заема важно място и утвърждава себе си като пълноправен член на симфоничния оркестър:

Въпреки, че африканските и южноамерикански прародители на маримбата имат многовековна история, съвременният й вариант съществува от началото на XX век и бива забелязан от сериозните композитори едва след Втората световна война.

Има различни по размер маримби, като най-голямата е с диапазон от пет октави и е дълга 250 см. На маримба се свири с палки, които удрят дървени пластини, чийто звук пък се усилва от метални тръби, наречени резонатори. Цялата конструкция е разположена върху дървена рамка на колелца.

Рядко участва като оркестров инструмент, но се ползва в камерната музика, а също и като солиращ инструмент:

Палките за свирене на маримба са меки – с каучукови накрайници или намотани с прежда.

Изпълнителите и композиторите имат различни предпочитания по отношение на силата им, както и качеството на звука, а производителите на палки се съобразяват с тези изисквания и предлагат голямо разнообразие от модели.

На маримба може да се свирят мелодии с две палки, a акорди - с четири. Захватът (постановката) варира в зависимост от различните школи на преподаване. По-сложни са техниките с шест и дори осем палки:

Съществуват множество подобни на маримбата инструменти. Реално тя се води вид ксилофон, въпреки че той е по-малък и с по-висок тембър. Ксиломаримбата е средна по размер между двата. Има също така басова и желязна маримба, ксилоримба или такава във формата на диамант:

Пластинките на маримбата са разположени по същия начин, както клавишите на пианото. Интересно е да се отбележи, че нотите за двата инструмента изглеждат по еднакъв начин, също както и нотите за арфа. Много често арфистите са преминали към инструмента си след обучение по пиано.

За свиренето на маримба също е много полезно основно познание по клавишния инструмент, въпреки че обикновено се започва с ксилофон и след това се преминава към маримба. Пътят на обучението до професионално ниво е дълъг, но крайният резултат би могъл да наподобява виртуозността на една от най-известните маримбистки в света – Кейко Абе: