В нея семейството на малката пакостница си има проблеми, затова и момиченцето взема присърце нещата и по своя си начин се опитва да ги оправи. Бащата на Рамона остава без работа и изнервен от това, започва да пуши. Семейството остава без пари и се налага всички да се ограничават. Малката пакостница се опитва да помогне на татко си да спре цигарите, защото се притеснява за здравето му. В крайна сметка успява, а тогава баща й си намира и работа.

- Йеее! – изпя Рамона Куимби през един топъл септемврийски следобед, докато седеше на колене върху кухненската маса и приготвяше коледния си списък. Беше се насладила на един хубав ден в училище, а сега с нетърпение чакаше да се захване със списъка. За Рамона един коледен списък представляваше описание на подаръците, които се надява да получи, а не на онези, които възнамерява да раздаде.

- Йеее! – изпя отново.

- Слава Богу, че днес е ден за заплата – отбеляза мисис Куимби, отваряйки хладилника, за да провери какво може да открие в него за вечеря.

- Йеее! – повтори Рамона, докато рисуваше с лилав пастел "мишки или морско свинче" в списъка си. След Коледа и рождения й ден денят за заплата на баща й бе любимият й. Означаваше, че ще има угощение. Денят за заплата на майка й от почасовата й работа в кабинета на доктора означаваше, че ще успеят с вноската за спалнята, която семейството й бе достроило, когато Рамона бе в първи клас.

- За какво е цялото това пеене? – попита мисис Куимби.

- Отправям весели възклицания към Господ, както ни казаха в неделното училище – обясни Рамона. – Само дето не ни обясниха какви точно са тези весели възклицания, така че се наложи да си измислям.

Според Рамона "Ура" и "Уау" бяха весели възклицания, но някак не й се струваха подходящи, затова се спря на "Йеее", понеже звучеше щастливо, но и спокойно.

- Не е ли подходящо? – попита тя, докато добавяше "скорец, който говори" в списъка си.

- Подходящо е, стига така да се чувстваш – увери я мисис Куимби.

Рамона нарисува "часовник с кукувичка" в списъка си, докато се чудеше какво ли щеше да е угощението днес. Може би, след като беше петък, щяха да отидат на кино, ако родителите й намереха подходящ филм. И двете, Рамона и голямата й сестра Бийзъс, която всъщност се казваше Беатрис, се чудеха какво толкова се случва на останалите прожекции. Възнамеряваха да открият веднага щом пораснат. По този въпрос бяха единодушни. А може би баща им щеше да донесе подаръци – пакет цветна хартия за Рамона и книга за Бийзъс.

- Ще ми се да измисля нещо, което да приготвя с остатъците от печеното и карфиола – отбеляза мисис Куимби.

- Може би татко ще ни заведе на вечеря в "Уупър Бъргър" по повод заплатата – каза тя.

Нежен, сочен хамбургер, подправен със сос, отрупан с пържени картофки и малка порция зелева салата в ресторант "Уупър Бъргър" – това бе любимото угощение на Рамона в деня за заплата. Когато се хранеха навън заедно, Рамона ставаше мила и гальовна. Тя и Бийзъс никога не се караха в "Уупър Бъргър".

- Добра идея – мисис Куимби затвори вратата на хладилника. – Ще видя какво мога да направя.

Тогава Бийзъс дойде в кухнята през входната врата, остави книгите си на масата и се отпусна на стола с дълбока въздишка.

- Това пък за какво беше? – попита мисис Куимби без нотка на притеснение.

- Вече никой не е забавен – оплака се по-голямата й дъщеря. – Хенри прекарва цялото си време на пистата в гимназията, където се подготвя за олимпиадата по тичане за деца между осем и дванайсет години, или пък заедно с Робърт изучава световните рекорди в търсене на някои за подобряване. Мери Джейн постоянно се упражнява на пианото – Бийзъс въздъхна отново. – Освен това мисис Местър каза, че ни очаква много творческо писане, а аз мразя да творя. Изобщо не разбирам защо мисис Местър трябва да ни преподава в седми клас.

- Творческото писане не може да е толкова зле – отвърна мисис Куимби.

- Ти просто не разбираш – оплака се Бийзъс. – Не мога да си измислям истории, обикновено пиша неща като "Виждаш ли птицата на дървото? Тя пее за мен".

- Чурулик! – добави Рамона, без изобщо да се замисля.

- Рамона – рече мисис Куимби, – нямаше нужда от това!

Тъй като напоследък Бийзъс бе доста намусена, Рамона успя да изпита единствено слабо съжаление.

- Напаст! – каза Бийзъс и после добави: – Да правиш коледен списък през септември е глупаво.

Рамона спокойно посегна към оранжевия пастел. Беше свикнала да я наричат "напаст".

- Ако аз съм напаст, ти пък си изгнило динозавърско яйце! – осведоми сестра си тя.

- Мамо, накарай я да спре! – оплака се Бийзъс.

Щом Бийзъс реагира така, за Рамона бе ясно, че е победила. Беше настъпил моментът да сменят темата.

- Днес е ден за плащане – каза тя на сестра си. – Може би ще отидем в "Уупър Бъргър" за вечеря.

- О, мамо, наистина ли? – тъжното настроение на Бийзъс изчезна и тя сграбчи Пики, стария котарак на Куимби, който безцелно се шляеше в кухнята. Той замърка с всичка сила, докато тя търкаше бузата си в жълтата му козина.

- Ще видя какво мога да направя – отговори мисис Куимби.

Усмихната, Бийзъс остави Пики на пода, събра учебниците си и отиде в стаята си. Тя бе от онези момичета, които си пишат домашното в петък, вместо да чакат до последния момент в неделя.

Рамона тихо попита:

- Мамо, защо Бийзъс е толкова ядосана напоследък? – ако сестра й чуеше подобен въпрос, това би довело до същинско бедствие.

- Не трябва да й обръщаш внимание – прошепна мисис Куимби. – Тя е в трудна възраст.

Рамона си помисли, че е доста удобно да имаш подобно универсално извинение за лошо поведение.

- Аз също – обяви тя на майка си.

Мисис Куимби целуна малката си дъщеря по главата.

- Глупаво момиче – рече тя. – Това е просто етап, през който Бийзъс минава. Ще го надрасне.

Спокойна тишина се възцари над дома, докато трима от семейството очакваха да вечерят в "Уупър Бъргър", сгушени в уютно сепаре.

Рамона тъкмо бе решила да си поръча чийзбургер, когато чу шума от ключа на баща й пред входната врата.

- Татко, татко! – изпищя тя, слезе от стола и хукна да посрещне баща си, докато той отваряше вратата. – Познай какво!

Бийзъс, която се беше появила от стаята си, отговори, преди баща й да има възможност да отгатне.

- Мама каза, че можем да отидем в "Уупър Бъргър" за вечеря!

Мистър Куимби се усмихна и целуна двете си дъщери, преди да им подаде малък бял хартиен плик.

- Ето, донесох ви подарък.

Някак си не изглеждаше толкова щастлив, колкото обикновено. Може би е имал тежък ден в офиса на фирмата, в която работеше.

Дъщерите му се нахвърлиха и отвориха плика заедно.

- Желирани мечета! – изкрещяха радостно. Малките дъвчащи мечета бяха най-популярното лакомство в училище "Гленууд" тази есен. Миналата пролет манията беше по желето на прах, което ядяха направо от опаковката. Мистър Куимби винаги успяваше да запомни такива неща.

- Тичайте и си ги разделете – каза той. – Искам да поговоря с майка ви.

- Не си разваляйте вечерята – допълни мисис Куимби.

Момичетата понесоха плика към стаята на Бийзъс, където изсипаха мечетата върху леглото. Първо разделиха червените мечета с вкус на канела - едно за Бийзъс, едно за Рамона. После разпределиха оранжевите и зелените, и тъкмо когато щяха да се заемат с жълтите, двете момичета внезапно осъзнаха, че майка им и баща им вече не говореха. Тишина изпълваше цялата къща. Сестрите се спогледаха. Имаше нещо неестествено. Неспокойни, те зачакаха да чуят някакъв звук и тогава родителите им започнаха да шепнат. Бийзъс се промъкна на пръсти до вратата, за да слуша.

Рамона отхапа главата на едно червено мече. Винаги изяждаше краката последни.

- Може би планират някаква голяма изненада? – предположи тя, отказвайки да се тревожи.

- Не мисля така – прошепна Бийзъс, – но не успявам да чуя какво си говорят.

- Опитай да чуеш нещо по тръбите – прошепна Рамона.

- Няма да стане. Дневната е твърде далеч – Бийзъс се мъчеше да долови думите на родителите си. – Мисля, че нещо не е наред.

Рамона раздели мечетата си – едната купчина за ядене у дома, другата за училище, където щеше да ги раздели с приятелите си, ако се държаха мило с нея.

- Нещо не е както трябва. Нещо ужасно се е объркало – прошепна Бийзъс. – Мога да позная по начина, по който говорят.

Бийзъс беше толкова изплашена, че и Рамона започна да се тревожи. Какво можеше да не е наред? Опита да се сети какво бе направила, за да накара родителите си да шепнат така, но напоследък не се беше забърквала в никакви неприятности. Не можеше да се сети за нищо, което да е оплескала. Това я тревожеше дори повече. Вече не й се ядяха желирани мечета. Искаше да знае защо майка й и баща й шептят по начин, който бе разтревожил Бийзъс.

Най-сетне момичета чуха баща им да казва с нормален глас:

- Май ще си взема душ преди вечерята – тази забележка успокои Рамона.

- А сега какво ще правим? – прошепна Бийзъс. – Страх ме е да изляза.

Притеснени и любопитни, Бийзъс и Рамона все пак се запътиха към хола.

Опитвайки се да не изглеждат разтревожени относно семейството си, момичетата отидоха в кухнята, където мисис Куимби разчистваше остатъци от хладилника.

- Май в края на краищата ще вечеряме вкъщи – каза тя. Изглеждаше тъжна и притеснена.

Без да са я молили, Рамона започна да слага подложки за хранене на масата; постави ги с дясната страна нагоре. Когато беше ядосана на Бийзъс, оставяше нейната подложка наопаки.

Мисис Куимби погледна към студения карфиол с отвращение, върна го обратно в хладилника и се пресегна за консерва със зелен боб. Едва сетне усети, че притихналите й дъщери я наблюдават, търсейки причината за тревогата й.

Мисис Куимби се обърна с лице към Бийзъс и Рамона.

- Момичета, може би и вие трябва да знаете. Баща ви остана без работа.

- Но той я харесваше! – каза Рамона, съжалявайки за загубата на онзи чийзбургер с картофки, изяден в уюта на сепарето. Знаеше, че баща й бе сменял работи, понеже не ги харесваше, но никога преди не бе чувала да е губил.

- Уволнили са го? – попита Бийзъс, шокирана от новината.

Мисис Куимби отвори зеления боб и го изсипа в купа, преди да обясни.

- Не е негова вината. Работеше в малка фирма. По-голяма компания я купила и освободила повечето хора от нея.

- Но така няма да имаме достатъчно пари – Бийзъс разбираше тези неща по-добре от Рамона.    

- Мама работи – напомни сестра й.

- Само почасово – обясни мисис Куимби. – А и понеже трябва да правим месечни вноски в банката за новата стая. Затова ходя на работа.

- Какво ще правим? – попита Рамона, най-сетне разтревожена. Нима щяха да останат гладни? А дали хората от банката щяха да дойдат и да разрушат новата стая, ако не си плащаха вноските? Никога преди не беше мислила какво е да нямаш достатъчно пари, макар Куимби никога да нямаха излишни. Рамона често бе чувала майка й да казва, че разходите за дома, семейният автомобил, данъците и храната сякаш изяждат парите, но мисис Куимби все пак успяваше да ги разпредели така, че да остават дори за малка почерпка.

- Ще трябва да се справяме някак, докато баща ви си намери работа – каза мисис Куимби. – Може и да не е лесно.

- Може да помагам, като гледам малки деца – предложи Бийзъс.

Докато поставяше вилиците и ножовете, Рамона се чудеше как и тя би могла да спечели пари. Би могла да продава лимонада пред къщата, само дето никой не купуваше от нея освен баща й и приятелят й Хауи. Помисли си дали да не сложи розови листенца във вода и така да направи парфюм, който да продава. За съжаление той винаги се получаваше с аромат на гнили рози, а и цветчетата й бяха на привършване.

- И, момичета – каза мисис Куимби и снижи глас, сякаш ще споделя някаква тайна, – не правете нищо, което дразни баща ви. Достатъчно е разтревожен сега.

- Ами Коледа? – попита тя майка си.

- Точно сега Коледа е последната ни грижа – мисис Куимби изглеждаше по-тъжна от всякога. – Трябва да платим данъците през ноември. И да купим храна, да платим вноските на колата и още куп други неща.

- Нямате ли пари в банката? – попита Бийзъс.

- Не много – призна мисис Куимби, – но на баща ви му платиха за две седмици.

Рамона се вгледа в списъка, който бе започнала с такава радост, и се зачуди колко ли биха стрували подаръците в него. Твърде много, досещаше се. Само мишките бяха безплатни, и то ако познаваш точния човек – собственика на майката мишка. Така можеше и да получиш няколко от малките й.

Бавно Рамона зачеркна "морско свинче" и другите подаръци, които бе изброила. Докато ги заличаваше с дебели черни черти, тя мислеше за семейството си. Не искаше баща й да се тревожи, майка й да е тъжна или пък сестра й да е ядосана. Искаше всички, включително Пики, да са щастливи.

Рамона разгледа пастелите си, избра един розово-червен, понеже й се стори най-веселият цвят, и добави още едно нещо към списъка си като компенсация за всичко зачеркнато. "Едно щастливо семейство". Освен думите тя добави и четири усмихнати лица, а зад тях - жълта котешка муцуна, също усмихната.