За да коментирате, да оценявате или да докладвате коментар, трябва да влезете в профила си или да се регистрирате.
Вход | Регистрация
За да коментирате, да оценявате или да докладвате коментар, влезте в профила си. Вход | Регистрация
hodounski
Рейтинг: 2271 НеутралноЗа жалост бъгарските родители искат да си дундуркат децата докато са живи.На 40 годишен пръч викат„детето“.
dragalevski
Рейтинг: 672 НеутралноВинаги съм казвал, че няма учебник за родители. Всеки сам намира и извървява своя път. Убеден съм обаче в едно: на децата трябва да се осигурява възможността за вземане на самостоятелни решения колкото се може по-рано. Създаването на независимост от родителя е първостепенна грижа на умния родител.
velvoofell
Рейтинг: 556 НеутралноЦялата статия е написана в противоречие на това, което твърди. Да направим децата самостоятелни, но ние да го решим и да го наложим. Колко сме лоши българските родители, дундуркайки децата си до 40 годишна възраст.
Истината е, че културите, от където идва тази тенденция, имат нещо много различно в същността си - и то е уважението към индивида, включително детето. Правото на самоопределение. Идеята, че децата не са бял лист, а личности, на които ние помагаме да израснат. Главно чрез любов и подкрепа. (между другото точно при тях децата носят памперси до 3г. възраст)
У нас се люшкаме между двете крайности - от свръхгрижа до стресиращо налагане на високи очаквания за самостоятелност. Или и двете едновременно. Без да дадем на детето основното - свободата да бъде себе си. Лукса да вярва в безусловната ни любов и на тази база да изучава света. Правото да опитва греши (а не да получава оценки още от втори клас и да бъде заклеймявано, ако не следва даден модел).
И в къщи и в училище, на детето се казва какво да мисли, какво да харесва и какво да прави (най-вече какво да не прави)- и после го товарим с непосилното очакване да прояви инициатива и да бъде самостоятелно. Възпитаваме нещастни хора и после искаме от тях да се втурнат в живота с хъс.
Пиша всичко това, защото съм благословена с дете, чийто непреклонен характер ме накара да преобърна представите си за децата и за отглеждането им. Да разбираме и да обичаме децата си - там е фокусът. А всички тези дискусии, като гореизложената статия, са част от стария дискурс - как да накараме децата си да направят това, което на нас ни харесва.
Terry bear
Рейтинг: 174 НеутралноДо коментар [#1] от "Един телефонист в окопа":
http://www.vaksinite.com/zashto-kolektivniat-imunitet-chrez-vaksini-e-nepostizhima-utopia/Има и такива родители, но на мен ми се струва, че повечето са оставили децата си сами да се гледат.
quasimodo
Рейтинг: 174 НеутралноМалко съмнителна статия звучаща "на първо ухо" добре. Имам две деца - на 2,5 и на 4,5 години. Дъщеря ми е по-голямата и докато не разбрах, че тя има собствен път и може да го върви, а от мен се очаква най-вече да вярвам в нея и да я подкрепям, обичайки я, рахат патих. Характер е. Понякога се налага да й подавам ръка, понякога очаква от мен да й посоча избор, но... съвсем лично е за всяко дете - вървим и се развиваме с тях и ако умеем да виждаме, да чуваме и да ги обичаме, ще израстнем заедно, а това е не по-малко важно и за нас.
Няма рецепта, разбира се. Все пак аз съм избрал да вървя плътно до детето си и не за да го предпазвам или за да го водя, а за да падаме и ставаме заедно, да видим заедно що за животно е този свят, в който чрез нея откривам неизвестни до сега за мен неща. Малка е, но понякога не мога да я настигна и някога съвсем ще отлети. Ето този полет искам да видя!