Новите принципи на образователното министерство и на всички модерни социални политики са хората с увреждания да бъдат интегрирани в "нормална" среда от съвсем рано. Първо - за да може те да са активна част от обществото, а не да стоят скрити и изолирани в домовете си или в специализирани институции, защото това не е хуманно. И второ, за да бъдат част от икономиката и да допринасят както могат, вместо те да разчитат изцяло на държавата и никой никога да не разчита на тях. 

Разбира се, между "залегналите принципи" и реалното изражение на тези принципи, както обикновено, у нас има огромно разминаване. Става въпрос за достъпа на деца с увреждания до образование, а от там и до възможности за реализация, за социални контакти и като цяло - за щастлив и пълноценен живот. Дни преди първия учебен ден парадоксите за тези деца и техните родители нямат решение, въпреки уж добрите намерения и на ведомството и на училищата.   

Правата на децата с увреждания, или както се наричат по официалната дефиниция - деца със специални образователни потребности (СОП) - са уредени в Закона за народната просвета от 2002 г. насам, както и в Наредба №1 от 2009 г. Там е посочено, че те могат да бъдат записани в детска градина и училище по същия начин, по който и останалите деца. Никое учебно заведение няма право да им откаже такъв достъп и е длъжно да състави индивидуална програма според възможностите на всяко дете със СОП. 

Позволява се и създаването на специализирани учебни заведения и паралелки за тях, но само "когато всички други възможности за възпитание в държавни и общински детски градини/училищата и обслужващи звена са изчерпани". Тези специализирани училища трябва да са пансионии или полупансионни, пише в закона. Политика на министерството от последните години е разкриването на такива заведения да не се окуражава, а напротив - съществуващите да се закриват и децата в тях да се интегрират в редовите училища. В момента в страната са останали 42 такива училища, които са на опашката да бъдат затворени. Ще останат само няколко, в които да отиват децата с най-тежки увреждания и нужда от постоянна асистенция. 

За децата със СОП задължително се осигуряват т.нар. ресурсни учители, които са специално обучени педагози, логопеди и психолози. В страната има 28 ресурсни центъра - по един за всяка област, като специалистите в тях пътуват до различните училища, за да виждат учениците си поне няколко пъти в седмицата.

Всяко училище с деца със затруднения може само да назначи на щат такива специалисти, като разходът е предвиден - за дете със СОП държавната субсидия е 4 пъти повече (около 4100 лв. на учебна година), отколокото за нормално-развиващите се деца. В училището задължително трябва да се сформира екип от наличните специалисти и класният му ръководител, които заедно да изготвят индивидуалната програма на детето и да следят развитието му. 

От тази учебна година, отново в името на интеграцията на децата със затруднения, се въвежда нова форма на обучение - комбинирана, при която в програмата на детето със СОП няма да има задължителни учебни часове, а ще посещава само тези, за които има капацитета да учи на място. 

Допълнително в Министерството на образованието в момента се работи по концепция за достъпно образование в рамките на Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждане, която беше ратифицирана и у нас през януари 2012 г. Започнал е процесът по уеднаквяване на законодателството с нея, а концепцията на МОН предвижда да се разкрият повече ресурсни кабинети и да се прави повече за интегрирането на тези деца. 

Дотук нещата изглеждат доста добре...

Добрите намерения и усилията на ведомството изглеждат почти адекватни. Но това се променя веднага щом видим какво се получава на практика. И дори да допуснем, че системата все още се разработва, продължава да има недомислици в закона, в които личи не просто несъобразителност, а направо пренебрегване на потребностите на тези деца. 

Системата за оценяване на децата със специални образователни потребности е уредена с Наредба №3 от 2003 г., според която оценките им не са количествени (2, 3, 4, 5 или 6), а само качествени (слаб, среден, добър, много добър или отличен). Те се поставят от ресурсните учители и според запознати, редовите учители не са съвсем наясно как се определят. В случай, че не се справят със съдържанието и са на индивидуален учебен план, тези деца получават удостоверение, но не и свидетелство за завършен клас. Имат право и да се явят на матури, като за тях са предвидени два допълнителни часа и възможност за придружител, макар че за голяма част от децата явяването е безсмислено.  

Законът е написан така, че на практика удостоверението, което получават децата със СОП, не струва пукната стотинка. С него те в крайна сметка не могат да продължат образованието си след 8 клас в общообразователно училище. Единственият начин да продължат е да минат националното външно оценяване след 7 клас, но тези от тях, които не успяват, спират дотам. Така целият труд по интегрирането и социализирането им до този момент отива в канавката, защото особено при децата с неврологични заболявания и психически разстройства, които имат най-малък шанс с изпитите, прогресът се постига много бавно, но се губи веднага щом спре да се работи по него. 

Още една недомислица е тази, че непрофилирани паралелки за осми клас, където могат да продължат децата, които не са кандидатствали или не са успели да се класират след седми клас, включително и децата със СОП, са ограничени и рядко са пригодени за специфични дейности. 

С тези особености на българското образование се бори сега - дни преди първия учебен ден - Мария от София. Тя е майка на близнаци на 14 години, единият - здрав и прав, другият - с нарушена обмяна на урейния цикъл, епилепсия и лека степен на умствена изостаналост.

До 7 клас братята са заедно в една паралелка, което е полезно за изоставащото дете, защото постоянно има подкрепа, включително и когато останалите ученици го закачат. 

Колкото до вниманието, което му се обръщало и работата на ресурсните учители - заниманията с тях започнали, когато момчето вече било в трети клас; част от тях имали недостатъчни квалификации, и идвали по-рядко от очакваното - едва два пъти в седмицата. Със стечение на времето, честота се подобрила като заниманията станали по един час всеки ден и наели истински специалисти, но въпреки това Мария продължава да е убедена, че "ресурсното подпомагане категорично не е достатъчно и са необходими сериозни реформи". 

Тази година дошъл краят на основното образование за синовете на жената от София. Здравото момче кандидатствало и било прието без проблеми в елитна езикова гимназия, докато за другото опциите били сведени до абсолютния минимум. Майка му опитала да разговаря с директори и учители да го допуснат до матура дори формално, за да има шанс да продължи в гимназия, но това не се случило.

Няколко дни преди 15 септември Мария най-после разбра всъщност къде ще учи и вторият й син. До последния момент жената поддържаше контакт с няколко столични училища с надеждата, че там ще се разкрие непрофилирана паралелка и ще се намери място за момчето й. В много от училищата не се сформираха такива, защото не се събраха необходимите 20 ученици, а в други не пожелали да го приемат. Резервният вариант беше училище на другия край на София, което би било невероятно затруднение за семейството, което отглежда две деца. 

Мария е разпитала как стоят нещата и занапред. Единствената възможност за бъдещето на тийнейджъра със специални образователни потребности според информацията й е да се насочи към професионална гимназия, т.е. техникум. Това за него ще е двоен стрес - в рамките на две години ще трябва два пъти да смени обстановката, учителите и съучениците, което за дете с увреждане е тежко изпитание.

Освен това "Ще се учудите колко неадекватни са възможностите за професионално обучение в 21 век в България и колко са неподходящи за дете с увреждане", възкликва Мария, докато споделя. Опции са например да учи кожарство, където ще трябва да борави със сложна техника (очевидно недобра идея), или пък да се захване с безперспективно градинарство. 

На среща с експерти от Министерството Мария успяла да изтръгне единствено "признание", че отдавна е трябвало списъкът с професиите за такива ученици да бъде актуализиран и съобразен с новите технологии, но не и повече конкретика по въпросите си. Чула, че в бившия техникум по механоелектротехника в столицата планирали преди няколко години да създадат две паралелки за деца с увреждания с подходящи и полезни специалности като изработка на художествени изделия и за офис-асистенти. "Второто е страшно умно за такива деца - може да бъдат научени да разнасят и разпределят пощата в голям офис, да работят на ксерокс, да принтират, включително и да изпълняват по-прости задачи на компютър. Така, при съответни данъчни облекчения, вече има реални възможности някой да ги наеме на работа. Но да белят картофи, да садят, да шият - едва ли някой ще ги вземе...", смята търпеливата майка.

В крайна сметка планът пропаднал защото не се събрали достатъчно желаещи. Според Мария причината е, не че няма желаещи, а това, че не е имало никакво разгласяване и родителите в нужда изобщо не са разбрали. 

Мария е наясно, че не е добра идея близнаците да продължат заедно, поне със сигурност не и в подготвителния клас в езиковата гимназия, където ще бъде твърде интензивно за единия от тях. Смята, че и останалите родители биха се възпротивили. В същото време обаче е гневна: "Защо се прави това интегрирано обучение, щом то на практика приключва в 7 клас и всичко постигнато се губи, когато детето изпадне?! Има нещо сбъркано в тази система!", повишава тон тя.   

Проучване на Центъра за приобщаващо образование в рамките на проекта си "Едно училище за всички", което беше обявено миналата седмица, показа, че повече от половината анкетирани родители нямат против в класа на детето им да има дете със специални образователни потребности. В същото време обаче цели 40% от тях не са наясно какво означава "дете със специални образователни потребности" или пък приобщаващо образование. След разяснение мнозинството подкрепят тази политика. 

Голяма част от родителите (56%), които са запознати с методите на обучение и на интегриране на специалните деца, смятат, че чрез този контакт тяхното дете ще развие умение за общуване с "различни" хора, а други 31%, че въвеждането на разнообразни методи и подходи на обучение ще са от полза за всички деца в класната стая. Остават и едни 22% от българските родители, които се страхуват, че децата със СОП биха свалили нивото на класа или, че и тяхното дете ще придобие затруднения заради контакта си с тези деца (11%).

Напук на всичко казано дотук, голяма част от родителите на деца със специални потребности смятат, че училището е единствената подкрепа, която получават извън дома. Те обаче са единодушни и, че има още много да се направи за техните деца. Успоредно с това над 70% от учителите заявяват, че се нуждаят от методическа подкрепа и адаптирани модели, за да могат да развият потенциала на всяко дете в класната стая.

Естествено е да искаме всички деца да имат равен шанс и възможности, независимо от всичко; законодателството ни по този параграф е модерно и адекватно; и противно на тази стигма - много училища и учители работят упорито и с желание, за да променят картината. За съжаление обаче, казусите като този на Мария ще продължат още дълго преди написаното и действителността да съвпаднат.