Петя Кокудева - една съвременна Филифьонка
Тя се е родила Радост, а няколко часа по-късно, по патриархални причини, е прекръстена на Петя. Дядо й Петър се е разсърдил, защото първородното дете в семейството, според него, непременно трябва да носи името на свекъра.
Та от него (Петър – "камък" на гръцки) е взела упоритостта, а от любимата си баба Радост – любопитството. То и толкова й е нужно, за да не спира да твори. Петя Кокудева всеки ден упорито пише.
"Хората казват, че ако правиш нещо с много любов, то се получава. Само че аз съм виждала и такива, които влагат любов в нещо, пък то накрая става посредствено. Затова повече вярвам във вложеното време. Не минава ден, в който да не пиша… Изхвърлям много текстове, които в крайна сметка не се получават. Но за мен това е разковничето - да посвещаваш много от времето си на нещо", разказва писателката, чиято трета книга в момента е в издателството.
И продължава: "В крайна сметка времето е материя, то е единственото, с което разполагаш. Ако отдадеш на нещо много време, няма начин да не задобрееш в някакъв момент." А иначе
любовта е субективно нещо
Какво значи да вложиш много любов? Понякога си мислим, че много влагаме, но дали е така наистина?"
Петя Кокудева пише от малка. Големите неща, на които човек се посвещава още от малък, не са съвсем осъзнати, в огромна степен не могат да бъдат разгадани добре. Тя дълго време не е искала да показва нещата, които пише – не ги е пращала на конкурси, не се е опитвала и в литературните среди да влезе. "Защото пишех разни неща за възрастни – фрагменти някакви. Пишех ги, но осъзнавах, че това не е моето нещо – липсваше им самоирония, липсваше им лекота – не усещах да съм съвсем аз това. Наивни, нескопосани неща… Моите текстове, казват, са за възрастни. А на мен ми се ще да се приближавам към децата, нямам за цел да пиша за възрастни", казва писателката.
И двете й издадени досега книги - "Лулу" и "Малки същества", носят подзаглавие: "детски стихотворения за възрастни". Петя е държала да се напише това, за да не е подвеждащо – защото те изглеждат като детски книги, но факт е, че и възрастни ги четат. Сега тя "се е отървала" и от третата си книга - "Питанки", която вече е в издателството, и се надява в началото на годината да излезе. Тя съдържа
стихове за деца и това ще го пише на корицата й
"Не мога да избягам от себе си, със сигурност биха могли да се четат и от възрастни, но стремежът ми е към децата."
Петя Кокудева е на 33 години и в последните 4-5 се среща много често с деца, главно в училища, където прави своеобразни уъркшопи по четене, но под формата на игра. "Избягала съм от рамката на литературните четения, когато човек се изправя и започва да чете - това изобщо не мисля, че може да проработи с децата", смята Петя, която е намерила алтернативи всякакви – мултимедия, рисунки, звуци, измислени същества, "Държавата на децата", "Държавата на животните"... "Общо взето ги провокирам, служа като модератор, който ги подбутва. Доколкото сме непознати един на друг в началото, да стопим ледовете – за това служа аз. И да им провокирам въображението чрез реплики, рисунки, звуци. Да им покажа, че литературата не е тежко нещо, и някой ти чете три часа, и ти е много скучно, а че по-скоро е весело и че можеш да правиш какво ли не."
Петя се занимава с деца не защото иска да помага или да промени света към добро. Мотивите й са някак егоистични - самата тя се чувства естествено по този начин, весело и забавно й е с децата. Казва, че няма големи амбиции покрай тази работа, но пък може и нещо добро да се получи. "Като всяка голяма страст, това занимание е и малко неосъзнато - не ти е съвсем ясно защо се буташ там." Учители от цялата страна я канят в качеството й на писателка на срещи с малките ученици. Тъжното е, че е предимно в делнични дни, когато самата тя е на работа.
"Децата със сигурност ми дават повече, отколкото аз им давам. Най-вече ми припомнят всеки път, че аз не мога да измислям така живо и хубаво, както те измислят. Ходя на школа по творческо писане всеки път, като се срещам с деца. Те са необременени, особено на тази възраст – 5-8 години. От опит знам, че по-големите деца вече са малко по-рамкирани, внимават да не сгрешат, искат да кажат правилното нещо, да дадат верния отговор – нещо, което са чели в енциклопедията, учили са или им е казано. Докато на първокласниици много лесно можеш да им свалиш тази бариера, все още са настроени по-свободно", разказва Петя Кокудева.
Наскоро ги питала защо кучето си гони опашката и те веднага започнали да търсят фактологичен отговор от биологията... А в нейното стихотворение отговорът е, че кучето иска да стане детектив, че по цяла нощ чете кримки и тъй като не минават престъпници толкова често наоколо, то си гони опашката, за да... задобрява. "И те като го чуят това,
се отприщват и разбират, че могат да си позволят и да казват глупости
Но не са глупости. За някои може и да са, де... например една моя приятелка ми каза: "Ами ти лъжеш децата, объркваш ги – кучето не си гони опашката, защото иска да стане детектив."
От няколко години Петя Кокудева е част от творчески екип, който прави помагала за учениците. Тя измисля концепцията на помагалата – идеята е под формата на истории децата да научават материала. В приключенията е интегриран материал от различни предмети в училище, а самите истории са разделени на глави – като в книга. Разказват се случки – в едната глава се разказва една история, в другата – друга, има си главни герои... Така децата неусетно научават материала.
Петя обожава тази работа, но за нея е важно да не й е основна работа, защото държи да си има свободата на творчество. Не иска да е на щат, защото ще е ограничена и под надзор, а тя не може да се примири лесно да й се променят нещата, иска да са си такива, каквито ги е замислила – като органично цял продукт, затова и с рисунките не може да прави компромиси.
А колкото до рисунките Петя е наистина чувствителна и претенциозна. Тя е истински колекционер и ценител на илюстрациите – събира ги в една огромна папка. И отново на италианската художничка Ромина Беневенти са илюстрациите в новата й книжка. Те са правени специално за "Питанки", като Петя е превела старателно всяко от стихотворенията в нея, за да може Ромина да направи подходящата илюстрация. Понякога стават недоразумения, разбира се, например вместо шушони и терлици веднъж Ромина нарисувала... гащи.
Книгата се води от името на едно малко момче - Питанка, а във всяко стихотворение то изследва различен въпрос, който го вълнува – "най-често не стига до някакъв конкретен отговор или отговорът е абсурден. Примерно, пита се защо не е позволено децата да се валят в прахта и да ходят рошави като птиците?
Защо иначе ще имаме баня вкъщи? Тя е за това:
да се изкъпеш, след като си се въргалял!, разказва авторката. В "Питанки" стихотворенията всички са такива – малко абсурдни, малко смешни, малко… по-скоро обаче са на сериозни теми: добре ли е да се сравняваме с другите, гости ли сме ние на Земята или какви сме, на другите планети кой живее и какво се случва там...
Любовта си към писането и децата Петя съвместява в писането за деца. Самата тя обаче много се радва, че е порастнала, че вече не е дете. "Имах малко трудно детство – налагаше се да съм много сериозна, трябваше да помагам, не ме пускаха много да играя, не ми беше фриволно детството. Като дете като че ли бях по-възрастна, отколкото сега. И това е една от причините да не искам да пиша за възрастни", споделя тя.
Петя е активна, дейна, забързана, тревожна … "Аз съм като Филифьонката на Туве Янсон и ако нямам никакви проблеми, ще си ги измисля, и в по-камерен мащаб, и в по-голям. Мисля, че от една страна съм спокойна за по-глобалните неща, но за ежедневните малки неща непрекъснато намирам нещо, за което да се тревожа."
- Нямаш ли спирка?
- А, имам. Много обичам да си стоя вкъщи, да си чета нещо, да си правя нещо самостоятелно, да ми е мирно, да съм сама, но като цяло обичам да пътешествам.
Петя подчертава, че прави голяма разлика между пътуване и пътешествие и че тя обича да пътешества, тоест да й се случват неща, "в които понякога мога да дам даже диапазон и пространство на неприятни случки, които ме сполетяват, докато пътешествам – като например да ме вали цял ден дъжд или да се загубя, или някакви по-страшни неща." Но това за нея са пътешествията - когато се случват неочаквани неща, когато си неподготвен, когато имаш някакъв по-голям дискомфорт. Докато пътуването във вида на турист, на когото всичко му е уредено и си го е планирал добре преди това, на Петя не й се случва. Затова и заедно с приятеля си тя по-често пътува из такива страни и места, които са малко дискомфортни и приятелите й се шегуват, че "Петя си изпълни мечтата да отиде в Аушвиц". И спят повечето пъти на палатка. Тази година например са били в Исландия, където непрекъснато ти е студено и не е ваканция в смисъла, в който хората си представят. На палатка са били, разбира се, в студ и вятър.
"Не е кой знае каква жертва, но си е приключение. Исландия е особено място, не бих го нарекла екзотично, но много е странно, че там хем всичко е продукт на земята, хем изглежда адски неземно. Там има вулкани, реките преливат, местят пътища – всичко е продукт на земната дейност, а всъщност изглежда като лунен пейзаж. Не се чувстваш на земята", разказва Петя.
Инак предимно ходят из скандинавските страни и предимно на палатка из горите, където няма много хора. Е, и в градове се разхождат, но по-малко се задържат в тях.
Норвегия е любимото място на Петя, казва, чувства се най-естествено там и много на място. Сега тя и приятелят й се опитват да се удържат да не отидат пак на север, защото всяка година през лятото са там. Искат да тръгнат с много старата си кола към Индия – до където издържи колата. На изток – към Грузия, Пакистан, Китай, Индия. Нямат точен план, цел и дестинация, само посока и само желание да сменят типа усещане и хора. "Защото все пак скандинавците са си европейци, не са чак толкова далечни." И без да е стриктно планирано - с кола до където издържи – в Индия могат да я продадат за жълти стотинки и оттам да продължат с наличния транспорт.